Тази година се случи горещо лято. Пожарите унищожиха горите и реколтата.
За капак на всичко, управниците изгориха душата на почти всички сънародници.
Бяхме изпратени в най–глухия и забутан коловоз на живота.
Такива мисли сноваха в главата ми – мисли на бдителен, честолюбив и отговорен човечец; който бе част от голямото семейство на този обрулен и осакатен народ. Той бе основният механизъм, способен да трансформира действителността около себе си. Практически не беше така поради ред причини…
За съжаление действителността бе жестока, болезнена, потиснала с ярема си гръбнака на отрудения народ. А той дори и глава не вдига, камо ли да стори нещо друго.
Спи народът, от време на време някои мърморят или бистрят политиката на чашка; а онези горе – оядени, с каменни сърца, самодоволно множат парите си…
Случваше ми се да се надсмея над собствените си размишления… Едва ли можеха нещо да ми помогнат? Така де!
„Сама птичка пролет не прави” – гласи поговорката, а и още нещо – „Сам човек, само за тоа ...