22 апр. 2019 г., 22:25  

Една жена от Западна Германия 

  Проза » Рассказы
1840 3 8
12 мин за четене

 - Желаеш ли чай?

  Кимнах, изненадана от предложението. Възрастната, учудващо пъргава за своите 70 години жена, се изправи от другата страна на масата и влезе в къщата си. Свободното място на пейката, което бабичката остави след себе си, бързо бе заето от яркостта и блясъка на смелото мартенско слънце. След броени секунди ушите ми доловиха закачливо тананикане, долитащо от къщата. Явно песента превръщаше времето за приготвяне на чай в приятен миг - като да наблюдаваш прелитащо ято лястовици. От една страна, техния строен полет те радва както с изяществото и живостта си, така и с пролетното послание, което носи. От друга страна, красивите им черни крила се скриват от очите ти толкова бързо, колкото и са се появили.

  След като вече бяхме договорили подробностите около наема, очаквах мълчалива подсказка от страна на бъдещата ми хазяйка, че срещата ни е приключила и е време да се отправям към къщи. Към това вкъщи, което щеше да ме приютява още само броени дни преди тази къща да се превърне в мой дом.

 С такова конкретно, освободено от условности общуване бях привикнала, откакто живеех зад граница, затова милата й чаена покана така ме бе изненадала. Бях неподготвена за подобно немско отношение - за дружелюбност извън границите на учтивостта.

  Използвах момента на отсъствието й, за да огледам двора, ширнал се зад гърба ми. Извърнах се цялата назад, за да обхвана с поглед градината: Зеленина застелваше земята като килим. Вгледах се в по-внимателно в ниската тревиста растителност, за да установя с удивление, че измежду редките миниатюрни теменужки и подобните на еднолистни детелини и нисък здравец растения погледът ми не долавяше и следа от изкосена трева. Тя бе ниска на местата, на които растеше, но по един простичък и естествен начин. Нито стрък не ме подрязан или оформен от човешка ръка. Не разбирах как тази западноевропейка го е постигнала, как бе укротила растенията, без да ги осакати. Сякаш бе уговорила Майката Природа да изтъче за нея черга от едновременно хаотично разположени, но и прекрасни в своята неподреденост и разнообразие цветя и треви. Идилията се допълваше от песни на пролетни птички, а някъде наблизо се чуваше и ромон на поточе. Предположих, че е от реката, минаваща покрай къщата.

  Изненадващ звук от срещата на керамика и дърво зад гърба ми ме накара бързо да се обърна и да прекъсна наблюденията си.

- Чаят трябва да се запари няколко минути. – гласът й не издаваше изненада или развеселеност от позата, в която ме бе заварила.

  Кимнах. Миризма на запарени билки приятно погали сетивата ми.

  - Откъде се чува този ромон на водата? От реката отвън?

  Възрастната жена се усмихна.

  - Не, това е от нашата градина. Ела да ти покажа.

  Тя ме поведе към вътрешността на градината, където звукът на падаща вода се усили. Подминахме няколко туфи зюмбюли и лалета. И точно там, зад един камък, пред очите ми се разкри едно малко кръгло езерце, не, по-скоро блато, широко два метра в диаметър. Отстрани растеше папратова растителност, а по средата в него бликаше изкуствен водопад - източникът на звука. Във водата плуваха разноцветни риби.

Ахнах и отстъпих назад при звука на квакаща жаба.

- Тук има жаби? - попитах плахо, таейки слаба надежда в противното.

  Не можех да повярвам как бе докарала слузестите животинки тук, насред двора си. И силно се надявах да избегна срещата с тях.

- Да, след като синът ми изкопа езерцето, една пролет те просто се появиха – отговори тя, усмихвайки се неопределено. 

- Вашите деца в селото ли живеят? – огледах се, сякаш те всеки момент щяха да изскочат от къщата.

- Нее, и двамата ми сина живеят в Берлин със семействата си.

  Лицето й остана спокойно, безизразно. Не можех да определя дали липсата на децата й я тормозеше. Дали отсъствието им се дължеше на сблъсък на разногласия и влошените отношения или бе просто резултат от стечение на обстоятелствата. Или може би преместването им в големия град бе действено търсене на по-добър (или по-вълнуващ) живот. Също се питах дали хазяйката ми одобрява избора на синовете си да създадат собствено огнище в столицата. Самата аз бях чувала най-различни истории за Берлин, започвайки с неговата интернационална култура, продължавайки с езика им – изначално специфичен акцент, включващ изяждане на букви, бърз говор и характерни за района думи и изрази, в последствие „обогатен“ от младите с англицизми. Според мен това съвременно явление само загрозяваше немската реч, но бях решила да запазя мнението за себе си.

  Тъй като на мен самата мимиката и жестовете ми бяха втора природа, разчитах на същите сигнали, когато се стараех да разчета събеседника си. При по-голямата част от немците, на които се бях натъкнала, лицевите движения бяха доста по-пасивни от моите и затова не бях напълно сигурна каква е емоцията, криеща се зад думите им. В момента изживявах същото с хазяйката ми – очите ми следяха за издайнически мимически сигнали, но не откриваха нищо под повърхността. Емоциите бяха добре прикрити зад булото на спокойствието.

  Върнахме се при чая, който вече бе запарен, заобиколени от мълчание. Бях привикнала с неговото присъствие в компанията на немци. Те не се опитваха да запълнят всяка възможна секунда с поток от думи и възгласи, които се преплитаха в така приятната за ушите ми вербална бъркотия, в която ролите на питащия и отговарящия постоянно се редуваха. Не, напротив, те (поне по-умната част от тях, с която имах щастието да общувам) подхващаха една тема и, ако бе интересна, я оглеждаха от всички страни, разчопляха повърхността й, разчастваха я на отделни подтеми, споделяха мнения и се стараеха да достигнат същината. След като кладенецът от смислени и логични аргументи бе изчерпан, всички млъкваха, очаквайки плавното преливане на разговора в следващата дискусия.

  Нямаше го културния феномен „Спорене заради насладата от самия спор“. Колоритността на темата не беше от особено значение, затова и бе невъзможно да се водят леки и закачливи разговори. Като лекото разтоварващо бъбрене, с което бях свикнала, при което думите се нижеха бързи като колибрита, темите се сменяха по-често от настроенията, а настроенията бяха мимолетни като откраднати милувки между тайни любовници.

  В началото на престоя ми извън граница ми бе трудно да свикна с тукашните вербални привички. Чувствах се неловко да вися сред полу-непознати хора, обляна в мълчание. Да се храня или да ходя редом с някого, без възбудено да обсъждам нещо с него. За мен важеше правилото още от България: „Или си говори, или си тръгни“. Затова и си взимах набързо довиждане със състудентите си и се отправях нанякъде – понякога към къщи, понякога просто се разхождах. След време обаче установих, че аз бях единствената, която си тръгваше, когато гласовете заглъхваха, заслушани в своето ехо. Единствената, която се чувстваше притисната от многолицевото дишащо мълчание, която, за да избяга от него, с всички сили се стараеше да противостои на тишината или в моменти на безизходица да избяга от тежката й прегръдка.

  Но в един момент реших – щом за другите е нормално, защо и за мен да не бъде? Щом те могат да общуват на пресекулки, защо и аз да не мога? Защо трябва да си издигам сама безсмислени стени и да се изолирам с тях от света, в който сама съм решила да навляза? Затова реших да оставам. Напук на страха и на навика, напук на истеричния глас в главата ми и конвулсното свиване на корема. Но реченото е по-лесно от стореното. Първите пъти ми беше трудно и необичайно: Вътрешно изпитвах съпротива и силен порив да си тръгна. Бе некомфортно, дори на моменти болезнено, но с усилие на волята си казвах: „Дара, стой тук! Няма да бягаш.“

  Сипвайки чая, хазяйката ми за втори път изненадващо ме заговори.

- Майка ти и баща ти зад граница ли живеят?

  Кимнах.

- Всички са в България – отговорих неопределено. Не бях сигурна дали да говоря за семейството си пред нея.   По принцип охотно разказвах историята на живота си (интересно качество наистина), но в случая не бях сигурна доколко отворена бе тя да я чуе. Докъде свършваше любезността й и започваше желанието й да ме опознае.

  Попита ме още от кой град идвам, как намирам Фрайбург и защо съм решила да се преместя в Германия. Аз на свой ред я запитах кои държави е посетила и, разбира се, как намира Берлин.

- Берлин е интересен, културно богат град, но мен ми е прекалено забързан. Ти била ли си там? Не? Заслужава си да се отиде.

  Берлин има интересна история. През града е минавала стена, която е разделяла източен от зададен Берлин – започна да разказва тя.

  „Любимата“ ми тема от часовете по немски. Толкова много бяхме изчели за тази пуста гранична стена – откъде минавала, колко била дълга. Толкова филми за източногерманците бяхме изгледали, че само като чуех нещо, свързано със Студената война и Германия, ми настръхваше косата. Но сега вече не ставаше въпрос за сухи статии и текстове от учебници, а за информация от първа ръка. Беше ми интересно какво бе мнението на една западна германка за разделението и тогавашното ГДР.

- Зад тази граница животът е бил наистина различен. В Източен Берлин, а всъщност и в Източна Германия, хората за живееха много тежко.

- Ти била ли си в ГДР? – попитах почти жлъчно. Дразнеше ме, когато хора, които не бяха виждали дадено обществено събитие с очите си, бяха готови да му лепят етикети.

- Да, един път съм ходила - преди 90-та. Тъй като бях членка на комунистическата партия в града, от нея ни водеха на посещение в ГДР. Преди това пътуване бях убедена в принципите и философията им, но след като с очите си видях как живеят хората там, се убедих, че това не е правилният път. Виждаше се, че гражданите не живеят добре, а и не бяха напълно свободни. Не можеха да избират какво да правят с живота си така, както във ФРГ. Нишката на диктатурата се прокрадваше в комунистическата партията и отпреди посещението ни, но осъзнах мащабите й, когато видях с очите си последствията от тази политика.

- Добре, разбирам. Но щом е било толкова зле, защо въобще са ви завели там? Имам предвид каква е била тяхната цел?

- Не, разбира се там имаше и хубави неща. Жените имаха правото да работят редом до мъжете, имаха същите права. Също и училищната система – те обгрижваха децата много по-добре от нас. Тези предимства бяха безспорни. Просто останалото нямаше как да се пренебрегне.

Вероятно лицето ми е отразявало изненадата, която думите й бяха предизвикали в мен. Първоначалната ми мисъл през момента на запознанството ни се бе оказала вярна – жената, с която разговарях, бе по-различна, специална. Не някоя високомерна западна германка, която с пропития си със снизходителност (и съжаление) глас „загрижено разказваше за горките невинни източни германци, жертви на СССР“. Това бе жена – осъзната. Която бе вярвала в социалистическата идея за равенството между хората (и между половете). Която във времето, когато източна Германия е искала да бяга към Западна, бе пресякла границата с ясното намерение или да се пренесе да живее в ГДР, или да подпомага прокарването на социалистическата политика на Запад. Защото цялостната й визия, строгата енергия, която все още излъчваше на нейните 70 години свидетелстваше силен дух, ясна мисъл, действеност и способност за убеждаване.

- Нямаше ли равенство и във ФРГ?

- Не чак толкова по онова време.

  Останах изненадана.

  За мен Германия винаги е била символ на прекаленото равенство, дори на приравняването, и обезличаването на половете. Думите й не се връзваха с представата, която имах, а именно – че след навлизането на феминизма като течение в Западна Европа, борбата за равенство е извоювана от жените доста по-рано, отколкото в България. Явно се лъжех.

  Вероятно точно затова в момента западноевропейските жени, особено около моята възраст, се бяха вкопчили в тази идея толкова здраво. Друг пример за тази прекалена борба за човешките права (за мен отдавна излязла извън границите на равноправието и здравия разум) бе тенденциозното превръщане на една част от немците в антифашисти – те отричаха национализма и родината като ценности, основавайки се на ужасите от втората световна война и насилието над евреите в концлагерите, предизвикани от залитналия в другата крайност фюрер. По подобни, също исторически-обусловени причини, определени групи българи отричаха всички аспекти на социализма, без да делят позитиви от негативи.

- Тук е била френска част, нали? – реших да отклоня темата.

- Да, точно така. Но в американската част беше „die Blüte*“. Тъй като те искаха да си построят тук база срещу Съветския съюз, вложиха и доста средства в областта. Там стандартът на живот беше най-висок.

  Отново учудване. Нямах представа, че събитията от този исторически период се обсъждат толкова спокойно и хладнокръвно тук. Ясно, трезво и без заобиколки.

  Харесваше ми философията, която тази жена следваше: с хората, с живите същества тя се отнасяше с внимание, с грижа и дори с любов. Можех да усетя отношението й както върху себе си, така и да наблюдавам плодовете му пред себе си – в нейната прелестно градина, която създаваше усещане за свобода, пространство и спокойствие. Поддържаната й изцяло дървена и масивна къща притежаваше същата наситена с любов към природата и свободата енергия, които явно самата господарката носеше в себе си, за да може да я предаде на средата, която обитаваше.

 

  Когато заживях тук, с времето опознах и другата страна на житейската й философия – по отношение на историята и настоящето. Нея я вълнуваха както проблемите на света и на държавата, в която живееше, така и промяната, към която тя самата би могла да допринесе. Това, което на мен най-много ми харесваше у необичайната бабка, бе, че не се свенеше да нарича нещата с истинските им имена. Тя не увърташе, за заковаваше в целта същината на въпроса. Мисълта й бе ясна, а преценката й – трезва. Тя имаше активна гражданска позиция и се заемаше лично с разрешаването на обществени проблеми, засягащи пряко или косвени личните й, регионалните или обществените интереси. Тя бе инициатор, провокатор. Имаше твърдо мнение и безкомпромисно следваше философията си, понякога (в миналото) и за сметка на междуличностни взаимоотношения. Можех да си извадя това заключение на базата разказа за семейството й. Изпатила си от преголямата твърдост на характера, тя си бе извадила нужните изводи и бе решила да се промени. Промяната й се изразяваше в една неохотна отстъпчивост, мъчно въздържане от налагане на мнение.

  Такава бе тя, моята хазяйка – на вид слаба и крехка, но всъщност силна. Строга, но и едновременно с това справедлив и съобразителна. Загрят от слънцето камък, покрит със свеж на пипане, мек и приятен мъх. Това бе тя - една жена от Западна Германия.

________________________________________

*die Blüte – разцветът, благоденствието

© Дара Ян Все права защищены

Произведение участвует в конкурсе:

Граници »

3 место

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря много! Това е най-хубавото, което бих могла да получа като отзив!
  • Имаш писателски талант.
  • Благодаря за отзивите! Прекрасно е да получа обратна връзка, за да разбера дали се движа в правилната посока.
  • Хареса ми историята ти. Мисля, че на места описанията са леко в повече, но това не е болка за умиране все пак.
    Като цяло е доста добър разказът.
    Ще се радвам да прочета и други разкази от теб. Поздрави!

    Има и друго, и аз винаги го казвам:
    когато пишат коментари за вас - благодарете. Дори и да ви критикуват. Така хората разбират, че авторът е реална личност, а не въображаемо същество. Общуването е всичко.
  • Наистина много хубаво пише, и ми се иска да видя и други подобни, както и пътеписи, с начина на представяне и разсъждения ще са прекрасни!
    Успех!
  • Много приятно четиво с интересни разсъждения. Има нещо завладяващо в начина ти на писане. Поздравления!
  • на мен ми прилича повече на очерк, къде е завръзката, кулминацията, заключението... нещо ми се губи нишката на разказа, не разбрах каква е сюжетната линия, освен преплитането на някакви исторически факти и описанието и опит за психологически профил на жената
  • Тая ,,жена от Германия,, колко редакции ще претърпи до края на конкурса!? Май станаха пет вече. Мисля, че не е редно да има възможност за подмяна на вота на гласувалите. Конкурсни творби, ако е необходимо, трябва да се редатктират след обявяване на резултатите. Не го пише в общите условия, но така е коректно.
Предложения
: ??:??