Алесиа стоеше сама в стаята си. Слушаше слъзливите си баладки и се питаше защо животът й е толкова скапан и защо губи всичко, което иска в мига, в който го получи. Отговор така и не намираше. Трудно беше. Всичко й беше трудно. Не можеше да диша, да спи, да се храни. Всичката болка в душата й така и не намираше израз и си оставаше там, свита на топка в гърлото й и я задушаваше. Спокойствие никога не беше имала. Никога не беше поглеждала утрото без страх. А как копнееше. Може би е вярно, че искаме това, което не можем да имаме, но защо тогава се стремеше към щастието като птица с подрязани криле, когато го беше докосвала неведнъж. Спомените я разяждаха и не й даваха мира. Бляскавите мигове с него. Кравсивите дни, в които можеха да стоят прегърнати и да не мислят за нищо друго освен за топлината на телата си и за любовта, която гореше в тях. Изгуби го бързо. Буквално за секунди. Не заради нещо друго, а защото се страхуваше. Страхуваше се да послуша сърцето си и да избере своето момче пред дълга. Дълга да бъде разумна и рационална. Всичко, което и се случваше, беше точно заради тази нейна нерешителност, но Алесиа нямаше сили да се отърве от нея. По-добре й беше да е на върха, но сама, отколкото да е на дъното, но щастлива с човека, когото обича. И покоя й се изплъзваше измежду пръстите, както и любовта, както и всичко красиво. Надеждата залязваше и падението й беше толкова разкошно, че Алесиа можеше почти да види кървавите отблясъци на поредното поражение на доброто и истинското. Усещаше се в дълбока яма, чийто отвор се бе затворил над главата й. Нямаше кой да й подаде ръка. Тя беше брилянтната, изрядната, силната, онази, която винаги побеждаваше. Онази, която привидно нямаше нужда от нищо. Безчувствената кучка, която прави всичко, за да постигне дребнавите си цели. Затова и нямаше приятели. Беше останала сама. Съвсем сама. Вкопчваше се във всичко, което някак си можеше да спаси изранената й душа, но нещо не се получаваше.
Отново наведе глава над нотите, за да потуши пожара на болката, избухнал в цялото й същество. Само една прашинка щастие й беше нужна, за да го угаси, но тя се беше пръснала в космичното пространство, заедно с любимия...