Рая се казваше дъщеричката. Но, Господи, как се казваше майката, не можах да се сетя няколко дни! Това така ме изтормози, че реших да внеса системност в припомнянето: Ани?... Албена?... Ангелина?... Боряна?... Бистра?... Блага?... Венета?... Ваня?... Валя?... Не съм много сигурна, но ми звучи като да е била Валя.
Няма значение. Тя ме позна. И аз я познах - по измъчената усмивка.
- Искаш ли да седнеш? - понечи да ми направи място тя, виждайки ме да се качвам в трамвая с торбите с покупки. Прибирах се от работа, като всяка средностатистическа българска жена.
- Само за една спирка съм.
- Как си? - стандартен въпрос.
И стандартен, нищо незначещ отговор:
- Добре съм.
Уж само една-две години по-възрастна от мен, а изглеждаше толкова стара. Още тогава, преди 7-8 години, когато работехме заедно, изглеждаше като бабичка. Сега белите кичури в смачканите ù късо подстригани къдрици бяха повече. Все така болезнено слаба.
- Още ли работиш в библиотеката?
- Не, преместих се.
Беше постъпила при нас в ...