Когато забременях, бях на седмото небе от щастие. Не можех да повярвам, че аз, че точно аз съм бременна и очаквам дете. И смея да твърдя, че това беше най-веселяшкият, но и най-ужасяващ период от живота ми. Наслушах се на "бабини дивитини"и на "заповеди" от околните, които вече бяха раждали и се възползваха от моето "невежество"за бременността. И по-точно, относно това, което трябва или не трябваше да правя, докато нося бебе в утробата си.
Разбрах, че ако ми се прияде нещо, трябва да си хапя дланта. Отиваме с майка ми на гости в сестрата на баба ми и тя веднага окичи масата с ядене.
- Галка, вземи си! - предлага ми учтиво тя.
- От масата съм станала, бабо Стефке, не съм гладна!
А тя като се навъси оная ми ти бабка сладка и викна:
- Я да вземаш от всичко, не се прави на скромна. Че аз да не го давам за теб?
То за бебето, ма!
Стоях и гледах, като "теле в железница". Вземах си! Какво да направя.
Все ме питаха,дали вече знам дали е момиче или момче. Та ме посъветваха ако е момче, да не си ...