Глава 1

Стаята беше слабо осветена, но си личеше, че принадлежи на тийнейджър. По пода беше нахвърляно бельо, а на бюрото сякаш беше построено сметище – опаковки отчипс, бирени фъстъци и кола. От тях се подаваше един компютър. В ъгъла на стаята, точно до кошчето за боклук бяха нахвърляни смачкани листове. Но дори и да оставим тези неща настрана това си оставаше една особена стая. Стените бяха боядисани в черно и бяха налепени целите в бели звездички. На едната стена беше закачен часовник на „Кошмарът преди Коледа”, а на вратата беше залепен плакат, на който имаше нарисувано черепче, под което пише „Внимание, опасно за живота!” В средата на стаята имаше легло с (особено издути) бели чаршафи, обрисувани с прилепчета и нощно шкафче на което стоеше будилник, който неочаквано зазвъня. Изпод чаршафите се подаде ръка и се стовари безмилостно върху будилника, който моментално млъкна (и не се знаеше дали пак ще бъде чут някога). След ръката изпод чаршафите се измъкна една чернокоса глава, коятоизпуфтя недоволно:

-         Още пет минутки!

След пет минути на блажено спокойствие в стаята нахлу с гръм и трясък едно осемнадесетгодишно, преизпълнено с енергия (и кофеин) русокосо момиче и скочи с всичките си 51 килограма върху фигурата на леглото и се развика:

-         Бързо, бързо! Ставай веднага от ковчега си, Франкенщайн!

„Франкенщайн” се обади с дрезгав и сънен глас:

-         Казвай веднага как искаш да умреш, досаднице!

-         Ами от смърт! – отговори досадницата.

-         Желанието ти е заповед за мен!

-         Хей, хей! Чакай! Казах, че си Франкенщайн, а не Златната рибка!

-         Кажи ми една причина да ме събудиш толкова рано на обяд или може да стана и духът от лампата на Аладин!

-         Всъщност е рано сутрин…

-         Какво!?! Последни думи?

-         Училище? Днес? Ще закъснеем…

-         Олеле! Вярно! И не ме събуди по рано…

Тя я изгледа кръвнишки и каза:

-         Ейндж, наистина трябва да побързаш !

„Спящата красавица” или накратко Ейнджъл Рехвънхоу несръчно се опита да се изправи от леглото си, но както обикновени тя си беше магнит за беди. Кракът й се оплете в завивките и тя падна право на… купчината дрехи на пода. До нея най-добрата й приятелка, в същото време и съквартирантка изпусна въздуха, който неусетно бе задържала.

-         Ах, Ейнджъл! Изкара ми бръмбарите от главата. Ако не беше така разхвърляна незнам какво щеше да се случи.

-         Хей, Аш! Не се спичай толкова. Погледни го от добрата страна – намерихЖоржи! -  каза тя и за потвърждение размаха телефона си, който някак си бе успял да се скрие от нея под разпръснатото бельо за два дена.

-         Невъзможна си! Както и да е. Аз също трябва да се оправям, затова те оставям сама… И не мисли това, което мислиш!

-         Но пет минутки сън ще ми се отразят наистина ободрително.

-         Една дума – Кафе!

С тези думи Ашли изскочи от стаята, затръшвайки вратата и най-вероятно оставяйки облаци от прах.

Ейнджъл се изправи, отиде до огледалото, загледа се в отражението си и прошепна:

-         Огледалце, огледалце на стената, кажи коя е най-сънлива на Земята!

После започна да се оправя. Накрая стигна до желания резултат и отново застана лице в лице със Ейнджъл Рейвънхоу. Лицето и бе бледо като на удавник, което по някакъв начин изглеждаше  привлекателно. Имаше права, черна коса стигаща до гърдите, на която контрастираше дълъг червен кичур. Имаше хубаво тяло, но от всичко най-красиви бяха очите й. Цветът им беше наистина уникален – тъмновиолетов, почти пурпурен и  изглеждаше сякаш можеш да се изгубиш в дълбините му.

Днес тя беше облечена цялата в черно – черна блуза, на която пишеше „Back off”, черни дънки и черни кецове на черепчета. Когато излезе, преметнала чантата с учебниците си на рамо, забеляза Ашли, която търпеливо беше чакала пред врататаоколо… половин час? Първия въпрос, който получи от нея бе:

-         Защо си в депресия?

-         Не съм в депресия! Това си е нормално облекло.

-         Лол! Много… „приветливо” изглежда.

-         Не искам натрапници и ще им го покажа.

-         Ти да не мислиш цял живот да познаваш едни и същи хора?

-         Може ли вече да тръгваме и после да ми четеш лекция за смисъла на живота?

-         Ха! Кой го казва! „Да тръгваме!”

Двете излязоха от апартамента, заключиха вратата и потеглиха пеша към гимназията . След десет минути се озоваха пред старинна, не особено приветлива голяма сграда. Ейнджъл каза:

-         Мисля, че на Помийната яма ще й дойде добре една мазилчица.

-         Не мисля, че директорът щ се захване с мазилката ако той не намаже от цялата работа.

Всички гимназисти се бяха събрали отпред. Докато Ейнджъл вървеше отстрани чуваше група момичета до подмятат злобни коментари към нея. Обаче не ùпукаше. Тя беше себе си. Накрая стигнаха до групичка от двадесет и трима човека и се наредиха най-отзад. Ашли прошепна:

-         Още една година с тесногръдите загубеняци. – Посочи групичката от хилещи се момчета.

-         Хей, Ейнджи! - обади се един подигравателен смях – Тези другарчета тук ме посъветваха да направя нещо много екстремно… като например да целуна Черната вдовица!

Идиотите отзад се разхихикаха. Често, докато се упражняваше на площадката за стрелба с пистолет си представяше, че вместо мишени стреля по групичката от момчета съученици, която споменахме няколко реда по нагоре. Но ако в момента носеше пистолет в себе си, тя най-вероятно доста би се изкушила да изпълня миража си. Надяваше се поне злобния й поглед да ги улучва в десятката. Отговори му:

-         Или като например да вземеш уроци по летене! Толкова самотни прозорци има в това училище. Може да им направиш малко компания в упражненията си.

В погледа му просветна гневна искра:

- Не, благодаря за поканата ти! Мисля, че ти се справяш като за двама в това начинание. Знаеш ли какво? Прекалено дълго стоях до теб. Май е време да се махам. Заразата започва да се разпростира.

Ейндж, която досега се правеше на разсеяна го изгледа спокойно и отговори равнодушно:

-         Я повтори какво каза, че се отплеснах. Значи така са ти отговаряли всички момичета, които си свалял досега. Нали за това говорехме…?

-         Внимавай какво говориш, Ковчег! Рано или късно ще ти видя сметката. – И с тази заплаха той се извъртя рязко и тръгна към класната стая. Шушукащите му приятели заприпкаха след него като кученца. Едва ли щеше да е така, ако той не беше едно разглезено, популярно богаташко хлапе.

Ейнджъл постъпи в този клас миналата година и от началото винаги се беше заяждала с Том Паркър. Мислеше, че си пада по нея. Но изглежда все още не беше особено израснал по отношение на зрелостта. Постоянно я дразнеше и я закачаше, за да привлече вниманието й. Точно като хлапе от четвърти клас. Може наистина да прозвучи много самовлюбено и надменно, но… Я, стига! Та почти всичко, за което той говори покрай нея беше за целувки и… не толкова прилични неща. За нея Том си беше абсолютен враг. Наистина не можеше да го търпи. Не че беше лоша гледка за окото. Напротив! Той беше едно от най-харесваните момчета в училище. Косата му беше пясъчноруса и не особено дълга. Винаги беше прилежно сресана. Очите му бяха като на котка… зелени като смарагди и пълни с докачливост. Имаше лек матов тен, който още повече ги подчертаваше. Винаги носеше маркови дрехи, които му стояха добре, понеже имаше хубаво телосложение. Но въпреки това си оставаше задник. Но тя, по някакъв неестествен начин можеше да чете хората като разгърнати книги. Сякаш усещаше чувствата им. Силно ръгване в ребрата я изтласка от унеса й.

-         Нали знаеш, че навсякъде е позволено да се мисли. Можеш да мислиш и в класната стая.

Думите на Ашли я накараха да се засмее и сковано да потегли към стаята за мъчения. Двете седнаха на най-задния чин. Изведнъж Ашли изохка:
- О, защо точно сега! Кога ще се отърва от тези стомашни проблеми.

-         Ами, Аш… може би нямаше да ти се налага да използваш толкова често тоалетната, ако не гълташе някаква течност на всеки десет минути. Ето защо не се учудих, когато ми каза, че баба ти си е взела жаба за домашен любимец. Насъбрала е много опит преди да си я осинови.

-         Хей! Стига си се бъзикала. – провикна се тя – Отивам до тоалетната. След три минути се връщам. – Тя стана от чина и излезе от стаята тичешком.

След около две минути в стаята влезе госпожа Мери Даймънд, или както тя постоянно поправяше учениците си – „госпожица” Даймънд. Тя беше класния ни ръководител с особено чувство за хумор. Не беше прекалено строга, но не беше и мекушава. Тя седна на стола си и прочисти гърло. След това заговори високо, за да я чуят всички:

-         Е, не мисля че имаме нужда от представяне, понеже всички се познаваме. И то много добре. – С тези думи тя се обърна към вратата и зачака.

Гимназистите започнаха да си шушукат. Не след дълго по коридора се чуха забързани стъпки и по лицето на класната ни ръководителка се разля крива усмивка. Врата се отвори широко и разкри запъхтяната Ашли.

-         Извинете, че закъснях, ГОСПОЖИЦЕ Даймънд – дълбоко подчерта тя и отЕйнджъл тихо се разхихихика – но аз… - Класната не я остави да довърши и се провикна:

-         Ашли Грейс! Не мога да разбера как е възможно да пиеш толкова много напитки, и то най-вече енергийни, а най-безцеремонно да заспиваш в часовете ми! – Класът се засмя.

-         Е, познавате ме добре, госпожице! Винаги държа всичко да ми тече гладко като по вода.

-         Хайде, млъкни и сядай, остроумнице!

Понеже днес беше първият учебен ден, не правиха нищо, а просто цели часове седяха и тъпяха.

Аш подхвърли бележка на съседката си по чин:

„Бъди готова, Ейндж! Довечера започва ловът!”

След като момичето прочете бележката, потръпна. Тази вечер за четвърти път след петте години на специални тренировки тя щеше да ходи на лов.

Лов на вампири…