Ел ниньо
Тя привлече вниманието ми веднага. Нямаше как да не я забележа сред огромния човешки мравуняк, изсипал се на плажната ивица пред хотел Бургас. Чух гласчето ù – очарователно тънко и звънливо, то се открои и вряза в апатичното ми съзнание, размазано от безобразната какофония на брега. Малко създание с мълниеносна скорост свличаше от себе си гащички, ярка многоетажна рокличка, розови малки джапанки. Остана едно голо дете – невинно в реакциите си, захвърлящо излишното, за да освободи естеството в себе си и пак така натурално да се устреми към водата като по предродов инстинкт. Казваше се Мира – дете на света, „мира сего”. Името ù приличаше като никое друго. Точно така трябваше да се казва.
Мира имаше руси до белота коси, подрязани на черта (руснаците имат точна дума – белокурые волосы), светлосини очи, зачервени от слънцето бузки. Ангелче между ленивите плажуващи скотове.
- Може ли да вляза в морето, мамо?
Майка ù я удостои с нещо като измрънкване. В този момент тя беше отдадена н ...