Част 3
Бриана вървеше бавно през приемната, почти влачейки крака, а стомахът ѝ се свиваше от тревога все повече с всяка стъпка. Тя стискаше свещта със син пламък пред себе си за насока и се стараеше да игнорира спомените, които нахлуваха в главата ѝ неканени.
Когато преди четиридесет години Елхраикското проклятие беше отнело баща ѝ и тя се беше оказала последният жив човек в библиотеката, Бриана отчаяно се беше надявала да чуе някой да почука на вратата. Тя би приела всеки, само и само да не се налага да върви нагоре-надолу по безкрайните извити стълбища заобиколена единствено от спомени и призраци. Обаче с времето Бриана бе свикнала с тишината на дома си и вече не намираше идеята за самота до края на живота си толкова смущаваща. Всъщност тя просто искаше да прекара оставащите си години на спокойствие, подреждайки и четейки безбройните книги в библиотеката.
– Има ли някой? – ниският груб глас идваше отнякъде в тъмното отляво и Бриана се спря. Тя въздъхна дълбоко, подготвяйки се за първата си среща с човек от десетилетия.
– Тук съм! – гласът ѝ потрепна, но тя вдигна свещта, за да насочи човека към себе си. Звукът на стъпките му заглъхна, след което се възобнови, когато той потегли в новата посока. След няколко секунди се прекъсна с глух удар и охкане от болка.
Сигурно се е ударил в някоя от колоните.
– Това е глупаво – рече мъжът. Бриана дочу леко шумолене на тъкан и след това краткия отчетлив звук от късане на страница. Тя стисна зъби от надигащата се у нея стара омраза, която мислеше за погребана и отдавна забравена.
Антиквар, да не повярваш!
Ярка светлина прониза мрака и Бриана присви очи. Светлината се издигна бавно към тавана и се просмука във въздуха, а яркостта ѝ отслабна и постепенно се изравни.
– Получи се по-силно от обикновено – промълви мъжът и този път Бриана проследи гласа му и го видя. Устремен към нея, той изглеждаше внушително, наметнат с плащ и скрит с качулка. В едната си ръка стискаше древна книга, а с другата се пресегна да свали качулката си. Лицето му беше нееднородна смес от увехнала кожа, полепнал прах и неподдържана коса, и докато той приближаваше, Бриана отстъпи назад. Тя държеше предпазливо свещта помежду им, въпреки че синият пламък вече бе незначителен в осветеното преддверие.
– Няма ли да ме приветстваш, библиотекарко? – запита мъжът, минавайки покрай нея. – Пътувах дълго и преминах през много опасности, за да стигна до прага ти.
Той се спря най-накрая и погледна назад към Бриана.
– Както и да е. Казвам се Елион и ми трябва помощта на главния библиотекар. Отведи ме…
– Всъщност – прекъсна го с тих глас Бриана. Прокашля се и опита отново по-уверено. - Всъщност аз съм главният библиотекар.
Елион присви очи зад мазната си коса.
– Ти си главният библиотекар? – попита той с глас, изпълнен със съмнение.
– Всъщност аз съм единственият библиотекар – Бриана повдигна брадичка и се изправи доколкото можеше под внимателния му поглед. – И ще съм благодарна, ако се въздържаш да късаш страници в библиотеката ми в бъдеще.
Измина дълга пауза, преди Елион да заговори отново, скланяйки глава.
– Разбирам. В такъв случай приеми извиненията ми, главна библиотекарко. Външността ти ме подведе – Докато вдигаше глава, погледът му се задържа върху овехтелите одежди на Бриана. Полепналата по бузите му засъхнала пот, смесена с прах, се напука, когато устните му се извиха в усмивка.
Бриана реши да не посочва състоянието на собствените му дрехи и се запъти към стълбището.
– Ела. Пътувал си дълго. Сигурно си гладен.
© Kiril Dimitrov Все права защищены
@brinne - Принципно разказа започна в главата ми с образа на Елион, но в процеса на писане Бриана ми се оказа любимия герой.
@Dpp - Благодаря много за комплимента, радвам се, че ти допада. Изкушавах се да я пусна цялата история наведнъж, да ти кажа честно. Ама гледам в този сайт по-дългите произведения на части сякаш ги публикуват повечето автори. Нищо, пускам днеска една по-дълга...