Част 5

      Отново сам, Елион се спускаше по стълбището на кулата до приземното ниво с факла в ръка. Той спря за кратко, за да погледне през тесния прозорец, и отскочи назад, едва не падайки по стълбите. Ярка стена от зелен пламък се притискаше към празния въздух отвън библиотеката със сърдито пукане и съскане.

      С биещо сърце Елион направи неуверена крачка напред. За първи път защитен от Вечния пламък, той разгледа увиващото се зелено и бяло, от което се състоеше сърцевината му. В ума му нахлуха спомени и дясната му ръка се повдигна към лицето, напипвайки белезите от изгарянията, изтръпващи от ехото на болката. Един ден беше вървял час по-малко, беше спал един час повече на следващата нощ и се беше събудил с пронизващото усещане как кожата му се топи, задушавайки го с мириса на собствената му обгорена плът.

      Връхлетя го по-скорошният спомен за това как библиотекарката измества поглед от него с погнуса, когато бе отдръпнал назад качулката си в приемната, и Елион обърна  гръб на Вечния пламък. Продължи да се спуска по стълбите до приземния етаж и откри второ стълбище, което щеше да го отведе до катакомбите. То не се виеше като стълбището на кулата, а имаше дълги, солидни стъпала, които придаваха целенасоченост на походката на Елион, докато слизаше.

      След още едно дълго спускане той най-после влезе в широк тъмен коридор с нисък таван. Вдигна факлата високо, изпращайки светлина напред и осветявайки две дебели колони, изваяни като мъже със скрити с качулки лица. Всеки държеше тавана с една разперена ръка, а в другата протягаше напред факла. Елион се доближи до първата статуя, оставяйки с плаща си пътека върху праха по пода, и запали факлата на статуята. Вече можеше да различи още статуи навътре в коридора, разположени в два реда, които образуваха нещо като тунел с протегнатите си ръце. Елион продължи напред, палейки още огньове по пътя си, но така и не успя да види стена отляво или отдясно в широкия коридор. Обаче едва различимо пред него се забелязваше силуетът на арка и врата.

      – Това трябва да е – промърмори той, придържайки качулката си, докато забързваше крачка. Библиотекарката не му беше казала какво точно да търси… Всъщност тя беше казала много малко, освен да настоява той да се спусне под земята. Елион усети как капка пот се спусна по челото му и изведнъж нетърпеливостта му да стигне вратите изчезна. 

      Беше забравил да попита библиотекарката за нещо много по-важно от това какво точно да търси в катакомбите...

      Някъде в тъмното отляво се дочу метално дрънчене, подобно на плъзгащи се вериги по камък, и Елион се обърна рязко към звука. Той се вгледа между статуите с техните невъзмутими забулени лица, присвивайки очи, за да различи нещо отвъд обсега на светлината на факлите. Продължително драскане на нокът по камъка прониза тишината, последвано от още метално дрънчене. Елион стисна факлата си по-здраво и плъзна ръка между гънките на робата си.

Беше трябвало да попита за Елхраикското чудовище.

      Тишина вледени въздуха отново, прекъсвана само от слабото пукане на огньовете, заглушаващо резките вдишвания на Елион. Той се въртеше във всички посоки, развявайки плаща си и вдигайки прах от пода, като се стараеше да държи всички посоки под око едновременно. Зад него се дочу свистящ звук, наподобяващ вятър, и Елион се обърна на пети, за да посрещне новата заплаха.

      Облак тъмна мъгла запълваше въздуха в подножието на стълбите, водещи нагоре, прекъсвайки пътя му за бягство и разширявайки се бързо към коридора. Стомахът на Елион се сви, докато гледаше как мракът обгръща статуите една по една, потушавайки огньовете им. От предната страна на облака изплува издължено лице със сива кожа и две немигащи червени очи.

      Елион остана вцепенен от страх за момент и само толкова беше нужно на чудовището, за да скъси разстоянието помежду им с един огромен скок, докато мъглата му се влачеше зад него и скриваше останалата част от тялото му. В паника Елион направи първото, което му хрумна, и хвърли факлата, която държеше, към устата на създанието. То изви от болка и главата му изчезна назад в облака, докато мъглата задуши пламъка.

      Елион се завъртя и побягна в почти непрогледната тъмнина към вратите на катакомбите. Зад него се дочу метално дрънчене, последвано от драскане на нокти по камъка, и Елион хвърли поглед през рамо. Той изруга, виждайки към него да се стрелва огромна лапа с три извити нокътя, която за малко пропусна гърба му.

      - Аз антиквар ли съм или какво? – промърмори той, докато бягаше, бъркайки забързано за книгата си. По-скоро напипвайки, отколкото гледайки страниците, Елион разгърна книгата, и пръстите му се устремиха към горния край на хартията. Усети как следващият замах на чудовището го улучи и краката му се надигнаха изпод него. Елион изви тяло, докато падаше, обръщайки се с лице нагоре, откъсна страницата и я запрати в лицето на чудовището.

      Двата кръга от лазурни руни блеснаха и страницата гръмна с неочаквана сила над Елион. Той чу как чудовището вие от болка, отскачайки назад във въздуха и удряйки се в една от статуите. Отчасти заглушен и все още заслепен, Елион се вдигна несигурно на крака. Оглеждайки се, той видя, че тъмната мъгла се беше изместила настрани при взрива и чудовището бе напълно открито. Тялото му приличаше на куче без козина – разбира се, ако кучетата ставаха четири пъти по-високи от човешки ръст и имаха по три стави на всеки крак. Кожата на създанието бе покрита с неравни, грозни сиви петна, а около врата му бяха увити дебели вериги, завършващи с нащърбени откъснати парчета, които висяха над пода, тракайки с всяко дрезгаво вдишване на мощните му дробове. Черната мъгла се завърна, обгръщайки чудовището защитнически, докато то се надигаше, оставяйки видими отново само червените му очи и черните зъби.

      Този път Елион задържа позицията си, не желаейки да рискува още една атака в гръб. Държейки книгата в готовност, той опита да обмисли ситуацията логически. Беше изправен пред някакъв вид цербер, това беше ясно, тъй като създанието очевидно се чувстваше най-уютно в мрака. Елион изруга, спомняйки си, че е използвал последната си страница за светлина по-рано в приемната – ако не я беше прахосал така глупаво…

Церберът започна да кръжи около Елион, внимателен и предпазлив след като плячката му го беше наранила. Но нямаше и съмнение, че щеше да атакува скоро; в очите му гореше глад.

      Гореше….

      – Заклех се никога да не ги използвам – промърмори Елион, докато през ума му се стрелкаха спомени за изсушаваща горещина върху кожата му. Церберът се спря, когато чу гласа на Елион, накланяйки глава, за да подуши предпазливо въздуха. Елион отвори рязко книгата на самия край, където към подвързията бяха прикрепени три еднакви страници. Руни с червено мастило образуваха дебели увити колони, които сияеха леко в тъмнината. 

      – Гори както съм горял и аз! – извика той и откъсна първата страница, отстъпвайки бързо назад. Руните премигнаха във въздуха и въздухът в коридора се сви. С оглушителен рев от хартията изригна огън, бързо разраствайки се до бушуващ пъкъл. Церберът нададе уплашено скимтене и запълзя назад, а черната мъгла се втурна да посреща разбушувалите се пламъци. Обаче огънят си проправи път през облака и жадно връхлетя цербера, обгръщайки го целия. Елион чу как сивата кожа на звяра цвърчи точно както собствената му в онази далечна утрин. Гъста червена кръв бликна от оголената плът на цербера, пръскайки върху камъните, докато създанието се въртеше на пода, мъчейки се да потуши пламъците.

      По лицето на Елион течеше пот и белезите му сърбяха и изтръпваха. Замаян, той откъсна още една страница и въздухът се сгромоляса отново, давайки мощен живот на нов адски огън. Този път мъглата се сгъсти преди да се втурне да спира огъня и Елион не изчака да види резултата – обърна се и побягна към катакомбите. Коридорът ставаше все по-тъмен с всяка крачка, докато пламъците пукаха и цвърчаха, бавно гаснейки под черния облак. Елион чу как церберът вие и влачи ноктите си по каменния под с ужасяващо скърцане, чакайки възможността да налети на бягащата си плячка, щом огънят изгасне.

      Когато Елион се сгромоляса през вратите на катакомбите, в коридора зад него отново цареше тъмнина. Дишайки тежко, той спусна напречната греда и се загледа в тънката цепнатина между вратите, опитвайки се да различи нещо в коридора отвън. Изведнъж през пукнатината започна да се провира черната мъгла. Елион отстъпи, вдигайки отново книгата си, и с треперещи пръсти хвана горния край на последната страница за огън, готов да повика ада.