... А той не говореше... тя беше свикнала да ù обръщат внимание и да ù говорят куп ненужни неща, просто за да се опитват несъзнателно да запълнят всички онези празнини, които се отваряха от нейните нужди и неспособността на онези мъже да ги осъзнаят и задоволят.

А той я караше да се чувства прекрасно. Толкова прекрасно, че забравяше за думите... а искаше да си кажат толкова неща.. Но тя почти не говореше, също като него, и усещаше една несигурност в неговото неразбрано мълчание... Дали и той се чувстваше така, или просто искаше да избегне още по-голямата близост, която щеше да настъпи, ако се отвореше поне малко пред нея...

Но защо никога не е достатъчно? Как можеше онова усещане да беше толкова силно в нея и тя да не можеше да направи нищо, за да разбере дали това е най-красивото нещо, което ù се бе случвало, или щеше да се превърне в най-голямата празнина, отваряла се някога в нея... Не можеше ли просто да попита? И какво удовлетворение щеше да ù донесе евентуалният отговор? Та всичко беше така неясно... Как беше възможно след всички красиви мигове, които бяха изпитали, и всички онези моменти, в които тя беше вложила най-прекрасните чувства, за да го накара да се чувства добре, той все още да не трепваше?...

Нито думичка не издаваше, дали блаженството, което цареше в стаята, беше почувствано и от него... Той стоеше и сякаш се наслаждаваше, но по нищо не личеше със сигурност. А какво ли всъщност беше сигурността? Въпрос на време, на гледна точка, на разбиране? Или тя просто не съществуваше?... Онази загадъчна емоция на удоволствие и объркване я обвземаше все по-често... и тя се чудеше...