През цялото време докато Тит даваше напътствия на медитиращите, Майкъл се опитваше да остане извън неговото въздействие, макар че беше със затворени очи като всички други. Ако  това беше внушение, той щеше да го блокира  така, както се беше научил да блокира страха си, породен от индикация на командния пулт за  неизправност на самолета. Когато Тит приключи с напътствията и стана ясно, че сеансът е свършил, Майкъл отвори очи. Не се беше подал и не беше допуснал никаква светлина през коронната си чакра. Не можеше така, просто да се довери на Тит. Какво знаеше за него? Иначе, Сара му беше говорила за този енергиен център - коронната чакра, който според източните учения за просветление се намирал на върха на главата, в областта на фонтанелата. И Майкъл беше чел доста неща, затова, че когато човек достигне определено духовно ниво, тя, коронната чакра се превръща в канал за излъчване и приемане на енергия за космоса и от космоса. Отключва свръхсъзнание, чрез което човек постига единство с Вселената. Разширеното съзнание извежда човека над неговото его, етнос, нация, над държавите, извън пространството и времето. И тогава идва Нирвана - единението с  Безкрая, приемането на живота и смъртта, абсолютния покой и осъзнаването, че всяко нещо има своя причина, която не може да бъде разбрана от гледна точка само и единствено на земните понятия.Такива неща. Сара беше напреднала повече в осмислянето им.За себе си Майкъл знаеше, че само в пилотската кабина, на хиляди метри над земята, се беше случвало да изпита  макар и за мигове опияняващо щастие  не само от полета на машината, но и от полета на духа над и извън всичко земно.

          Тит махна с ръка на Майкъл. Явно не му се сърдеше за недоверието. Но къде бяха другите? На мястото, на което трябваше да бъдат, се носеше сребристо бял облак, подобно на пара, каквато Майкъл беше виждал само като сценичен ефект  в театъра или на рок концерти. Измина доста време или поне на него така му се стори, докато отново започна да различава силуети. Постепенно картината сякаш оживя и силуетите започнаха да приличат на хора. Те отваряха очи и примигваха като след дълбок сън.И когато сребристия облак се разнесе  напълно и Майк ги преброи, осъзна, че всички с изключение на него бяха вече със зелени коси. Изглежда островът ги беше припознал, както би казала Теа.

Тит благодари на всички за репетицията и помоли единствено Майкъл да остане, за да поговорят.                                      

- Майкъл, слънцето изгря за четиридесет и пети път, откакто си на Еос. - започна разговора Тит, когато другите се разотидоха и на поляната, пред входа на пещерата, останаха само двамата. - Време е да те питам ще останеш ли при нас, или предпочиташ да се върнеш там, откъдето си дошъл.

          - Някой връщал ли  се е преди мен?

          - Не.       

          - Какво ми дава основание да мисля, че аз бих могъл?

          - Ако никой до момента не е напускал острова, това не означава, че напускането му е невъзможно.

          - А какво друго може да означава?

          - Че никой не е пожелал да го напусне.

          - Нима? Никой?

          - Никой.

          - Интересно... Това не съм го допускал в представите си.

          - Предполагам.

          - Ще ти дам отговор след три изгрева.Става ли?

          - Защо не?

.

*    *    *

           След срещата си с Каролайн, Самюел се отби в офиса на Питър.

       - След срещата ми с нея, Пит, съм по объркан от всякога. - завърши разказа си Самюел. -.Как да приема, че Майкъл е жив, но е някъде - незнайно къде и аз нищо не мога да направя, за да го намеря, обаче трябвало, видите ли... трябвало да се свържа с някакви хора, които изобщо не познавам - родителите на някое си хлапе, гениален пианист, за да им предам някакви заръки от мъртвата Сара. Съжалявам... ако те обиждам, защото сте приятели с Каролайн, но ако ти разбираш нещо от всичко, което ти разказах и имаш идея какво трябва да направя, ще съм ти благодарен да я чуя, наистина.

          Самюел изглеждаше объркан и се опитваше да извлече съчувствие от приятеля си, но Питър беше убеден, че скоро ще се вземе в ръце. И той самият не беше на себе си след първата си среща с Каролайн в продължение на два-три дни поне. Тогава все още работеше на държавна служба. Беше се обърнал към нея по повод тежко престъпление, за което се предполагаше, че ще остане неразкрито, а той не искаше това.

          Седемнадесетгодишно момиче беше изчезнало на връщане от училище в един петъчен ден в началото на май, 2007-ма. Заподозрян беше приятелят й, който  обаче имаше непоклатимо  алиби. Учеше в престижен колеж, а родителите му бяха „влиятелни хора“. Питър допускаше, че някои от свидетелите можеха да кажат много повече от това, което бяха казали по случая и че все някога съвестта им може би щеше да надделее. Не се съмняваше и в правилото на криминалистиката, че престъплението, като всяко човешко деяние оставя следи в материалната действителност пряко и въпреки усилията и уменията на извършителя да ги заличи. Затова не си позволяваше да губи надежда, но три месеца след изчезването на момичето извършителят на престъплението продължаваше да бъде неизвестен според образуваната по наказателното разследване преписка. Имаше дни, в които Питър се хващаше, че мисли за изстъпления, което беше в противоречие с професионалните му принципи. Тогава осъзнаваше, че е обявил война на „влиятелните“ родители и че хъсът му да я спечели взема връх над професионалната  цел  - да събере достатъчно доказателства, за да разкрие престъпника. Нищо повече. Професионалният му усет показваше, че момчето е замесено в престъплението, но само с усет и ентусиазъм обвинение не можеше да се повдигне. Момичето  като че ли беше потънало в дън земя. На всичкото отгоре шефът на Питър на два - три пъти  му беше намекнал  да не се престарава  много по случая и да приеме, че неизвестният извършител най-вероятно ще си остане такъв. Нямало да бъде нито първия, нито последния, какво толкова? Питър не се страхуваше от уволнение. Нямаше семейство  и това го правеше спокоен в подобни ситуации за разлика от другите му колеги. Колкото до себе си, все щеше да намери начин да се препитава, но въпреки това нямаше намерение  нито да изостави разследването по случая, нито да допусне да бъде уволнен. Не беше от хората, които правят компромиси с професионалните си убеждения. Приемаше случаите, по които работеше, много лично. Беше детектив по призвание. Въпреки всичко имаше моменти, в които си мечтаеше да напусне работа. Представяше си как излиза от кабинета на шефа си, след като е хвърлил оставката  си върху бюрото му и как затръшва с все сила вратата зад гърба си без изобщо да му пука. А след това... заминава на почивка във Френска Полинезия. Беше му отдавнашна мечта. Поне за месец, та да забрави всичко за случая, който изглеждаше все по - безнадежден. И тогава се появи тя. Каролайн. Още на другия ден след като Питър се срещна с нея, беше намерен трупа на Натали, така се казваше момичето, жалко за  него, точно на мястото, което Каролайн  бе посочила. От там - нататък възелът на престъплението се разплете от само себе си и „влиятелните хора“ трябваше да приемат смазващия за тях, но неоспорим  за разследването факт, че синът им е брутален убиец. 

          - Ще издиря тези непознати за теб хора, Сам - върна се от спомените си към настоящето Питър.

          - Родителите на малкия пианист? Наистина ли ще се захванеш с тази задача?      

          - Нали съм детектив.

          - Не изглежда ли всичко прекалено налудничаво, пич ? Или и двамата сме превъртели?

         - Ще ги намеря, брато! - удари с длан по бюрото Питър. - А после ще видим какво ще правим. Дали ще им предадеш думите на Каролайн или не. Ще се ориентираме на място, както се казва. Колкото до Майкъл, казала е, че за момента нищо не можеш да направиш за него, както и че той самият не се нуждае от нищо. Приеми го! Колкото и странно да изглежда.Просто го приеми за - сега! Понякога,  въздържането от правенето на каквото и да било е единствения верен ход, колкото и невероятно да звучи. Без-дей-стви-е! Знам, че е така, не само защото съм го учил в моите науки, а и защото съм го виждал с очите си.

*    *    *

             В малък ресторант на брега на Сена с изглед към пищната, готическа фасада на катедралата Нотр Дам братята Анди и Джейк Джеферсън обядваха в компанията на приятелките си Джулия и Кейт. Бяха отседнали в скъп хотел и имаха намерение да похарчат солидна сума за десетдневната си ваканция в Париж. Скоро щяха да приемат добро наследство, така че за тази ваканция не им се налагаше да се ограничават. Заплатите им на банкови служители им осигуряваха добър стандарт на живот, но само с тях не можеха да мечтаят за къща като тази на чичо им Майкъл в Маями Бийч, където живееха истински богатите хора. Всъщност този, който настояваше да се заведе съдебното дело, за да бъде обявен чичо им за умрял, беше Джейк. Освен че беше с две години по-възрастен от Анди, той от малък беше и по-амбициозен и по-способен от него във всяко начинание. Джейк беше избрал университета, в който да учи както и специалността, която да учи, а Анди го беше последвал без да си задава въпроси за това какво той би искал да учи и защо. Беше се доверил на по-големия си брат и разчиташе на неговия избор. Затова кандидатства в същия университет и за същата специалност. Когато се дипломира, започна работа в банката, в която Джейк вече работеше. Дори и приятелката  на Анди, Джулия, не беше самостоятелен негов избор в известен смисъл. Тя беше близка на Кетрин, приятелката на Джейк. Кетрин го беше запознала с нея. Джулия прояви интерес към Анди, а той просто прие нещата. Всъщност Джулия си я биваше и съвсем не беше за изпускане. Когато Джейк спомена за пръв път, че  е посетил адвокат по повод изчезването на Майкъл, Анди доста се притесни. Никак не му хареса предложението на брат му за завеждане  на съдебно дело. Беше убеден, че не трябва да се действа така. Нямаше нищо против наследството, кой би имал, но предпочиташе да го получи по друг ред и на друго основание без да е необходимо да се води съдебен процес от тяхно име, за да бъде обявен чичо им Майкъл за умрял. Звучеше ужасно. Как така ще обявиш някого за умрял? Ами ако не е? Добре, че Джейк избра да учат финансови науки, а не правни. Не си представяше да е на мястото на съдиите. Какви хора! Вкарват някого в затвора, осъждат друг на смърт, а трети - обявяват за умрял без да  е открит трупа му дори. Ами ако истината се окаже друга? Анди, обаче, не успя да намери силни и необорими аргументи, с които да  убеди брат си да не участват в подобна авантюра, както Джейк наричаше  случая. Опита се да преговаря, ако можеше той самият да не подписва молбата за съда поне, но се оказа, че  нямало никакво значение дали двамата или един от двамата ще подпише документа, за да се образува делото за обявяването на Майкъл Джеферсън за умрял. По силата на решението на съда, следвало да се открие наследството  и това щяло да ползва в еднаква степен и двамата наследници - Анди и Джейк. Анди настоя пред брат си поне да се изчака колкото се може повече време преди делото да бъде заведено. Нямаха бърза работа, както се казва, а през това време той се надяваше, че ще се открият следи от чичо му и необходимостта от завеждането на съдебното дело ще отпадне.  Адвокатът, обаче, който Джейк беше ангажирал по случая  ги посъветва да действат веднага, Нямало никакви процесуални пречки за това. 

          Сервитьорът донесе поръчаните  ястия и  бутилка бяло шампанско, потопено в голяма купа с лед.

          - Наздраве! - вдигна тост Анди.

          - Наздраве! И в най скоро време да си получите наследството! - усмихна се закачливо Кейт.

       - Какво наследство?  - стисна по-силно чашата си Джулия и огледа всеки един от тримата  с изпитателен поглед.  - Анди нищо не ми е споменавал.

          - Приятелят  ти ще получи половината от прекрасно имение в Маями Бийч и ти не знаеш?

          - Наистина не знам. Ама това сериозно ли е, Анди?

          - И в Париж ли ще говорим за това наследство? -  направи отегчена гримаса Анди. - Джейк, не знам какво си разказвал на Кейт, но аз мисля, че е твърде рано да се говори за наследство. Тече съдебен процес... Все още не е ясно какво може да стане.

          - Да бе. Какво може да стане? Да възкръсне някой, така ли брат ми, който е излетял преди два месеца и оттогава е в абсолютна неизвестност? И който не е оставил  други наследници освен нас - двамата, нито пък завещание. Извадихме късмет, че в деня, в който  изчезна Майкъл  е катастрофирала и жена му  с автомобила си. Като по  сценарий. Ако и той беше предпочел да катастрофира с автомобил, сега  щяхме да наследим  и един самолет за частни полети „Гълфстрийм“. Ама хайде, ще го преживеем някак си. - Джейк се разсмя, доволен от грубата шега, която успя да вметне и да разведри разговора, който беше започнал да става твърде сериозен.       

        - Това е страхотно, Анди! Значи ще си имаш имение в Маями Бийч? - усмихна се дяволито Кейт.                                                

            -  Не е точно така. - извърна поглед към катедралата Анди.

           -  Абе-е, Анди, ти за разлика от брат си изглежда не си особено благодарен на съдбата, нали Джейк? - потърси одобрителен жест от приятеля си Кейт.

           - Виж какво, Кетрин, едно е да има наследство, защото твой роднина е починал и наследството ти се полага по право, друго е да се води съдебен процес, за да се обяви изчезналият ти роднина за умрял. Не знам, на мен не ми допада тая работа.

          - Ами не я върши! - ядоса се Джейк. -  Никой не иска нищо от теб, освен да стоиш кротко и да не пречиш. Нали така?

          - Това, мисля, че го мога. - Анди  отново обърна глава към катедралата, за да избегне гневния поглед на брат си.

         - Ами да. Просто пасувай и не пречи! Наздраве, момичета! - опита се да си върне настроението Джейк.

          - А между другото какъв беше вашия чичо?  Преди да-а... там каквото му се е случило. - примижа Кейт и извади закачените за деколтето на блузата си слънчеви очила. - Готин ли беше, най общо казано?

         - През последните десет години не ни говореше - вдигна чашата  си Анди. -  А иначе  си беше готин.                                               

            - Дееесет години! Уа-ууу! Много бе? - възкликна Джулия.

          - Преди десет години почина баща ни. Чичо ни Майкъл е по-големият му брат. Тогава  аз бях на петнадесет, а  Джейк на седемнадесет. Чичо Майк искаше двамата да изберем някоя мъжка професия като неговата и на баща ни, но ние не направихме така.

         - Мъжка професия!  - направи гримаса на възмущение Кейт. - Що за сексистко и ретроградно мислене?

            - Така е и не е така. - това беше един от любимите изрази на Анди. - Защото Майк казваше, че все по-малко мъже стават летци, като него или лекари като баща ни, детективи  или командоси също така, например. Имаше и нещо друго. Той не харесваше майка ни и не пропускаше случай да й покаже, че тя не е  на нивото на баща ни, който беше успешен хирург, а тя благодарение на неговите връзки работеше в администрацията на болницата, в която работеше той. И когато баща ни си отиде завинаги, Майкъл прекрати общуването с нас.

            - Не е така, Анди!  Нашата маман си падаше по чичо ни Майк. - бавно и с интригуващ тон произнесе Джейк.

            - Уау-у!  - ококори се Джулия. - взе да става като в сапунен сериал.

          - И след като баща ни почина, - продължи разказа си Джейк - тя потърсила чичо ни Майк, за да го помоли за някаква сума в заем за университетските ни такси. Тя казваше, че я поискала съвсем човешки като от близък роднина, какъвто той ни беше, като имала предвид и това, че не му „плачели децата“, защото той имаше пари, но нямаше деца. Казваше, че когато го помолила за услугата, той попитал какво всъщност ще учим в университета и като разбрал, че ще ставаме чиновници според него, а не истински мъже пак според него, отказал по един много непристоен начин, според майка ни. Но никой не знае какво точно се е случило.

          - Интересен тип, нали Кейти! - примижа замечтано Джулия. - Може пък да е отказал, защото е счел, че това е само повод, който вашата маман си е намерила, за да си има работа с него, щом като Джейк казва, че тя си е падала по него. Едва ли е имала нужда от парите на чичо ви.Баща ви със сигурност й е оставил добро наследство, а и за вас, двамата предполагам.

          - Особняк! Жените харесват такива чешити! - усмихна се кокетно Кейт, намествайки рамките на слънчевите си очила. - Мъжкар!

          - Момичета, вие нещо взехте много да се увличате по образа на нашия чичо Майк. Да не се беше взривил над океана, сега щеше да бъде един богат вдовец и можехте да се пробвате евентуално!

          - Джейк, Джейк! Прекаляваш, не мислиш ли? Не е хубаво да се говори така за някой, който вече не е между живите! - задържа вилицата си с набодено месо  над чинията си Джулия.              

          - Аз мисля, че чичо ни Майк представляваше особен вид хора, които са на изчезване.  - отпи голяма глътка от шампанското Анди. -  Не знам дали разбирате? Някога... си мечтаех да стана като него. Летец.  -  отпи  още по-голяма глътка от виното Анди. -  Но не ми стискаше да го кажа, за да не ми се подиграва майка ми...  и-и-и най-вече Джейк.

          - Ти-и-и... летец?  Анди, чуваш ли се какви ги дрънкаш? Ти и летец! Я гледай, как му се отразява френското вино на моя брат! Мили боже! - Джейк се разсмя и допи чашата си с шампанско на екс.

          - Все пак го казах. -  Анди  измести погледа си към катедралата за пореден път, сякаш търсеше одобрението й за това, което току - що беше направил. - Трябвало е да дойда до тук. 

          Камбаните на Нотр Дам зазвънтяха в своя величествен ритъм, който караше намиращите се наоколо хора, макар и за кратко, (без значение дали  го признаваха пред себе си или не) да излязат от ежедневието си и да приемат духовната тържественост на мига.

*    *    *

          Майкъл знаеше, че не иска да остане на Еос, не беше готов за подобен отказ от цивилизацията, но преди да отговори на въпроса на Тит имаше потребност да изложи в тефтера си тезата и антитезата по случая.Ето как:

         „Не отговорих на въпроса на Тит, но той ме наведе на мисълта, че може би никой на острова не е пленник. И ако е така, това променя нещата. Ето, капитанът е решил да остане. Харесва му острова... и сеансите на Тит, вероятно.Моята лична история е подобна на неговата, но аз не си представям да остана.

          - Какво  имаш там, където искаш да се върнеш след загубата на жена ти и бебето? Какво имаш? Какво си мислиш, че имаш, та да искаш да се върнеш? 

          - Ще отговоря! Спокойно... ще отговоря, нали затова пиша този диалог. Хубавото на писмения диалог със себе си е, че прилича на игра на шах.Сам срещу себе си. Практикуват я и големи майстори на шаха, защото повишава уменията им. Когато играеш така, не ти пука кой от „двамата играчи“ ще победи. Тоя, който играе с белите или другия - с черните фигури. Както се развие играта - така. Ти ще си и победител и победен. Ще разбереш и единия и другия, защото те и двамата са всъщност един, самият ти - в бяло и в черно проявление... Та, какво имам там ли? Мисля, че имам къща... и приятел.И цивилизация, разбира се, със всичките й недостатъци, но и цивилизовани неща, все пак... и „Еос“, разказа, който чака да го допиша. Може би ще стане новела.

          - Можеш да го допишеш и тук, та ти си на Еос, като се замислиш. Имаш и тефтер.Задраскай го от списъка!

          - Искам да го публикувам.

          - Задължително ли е?

          - Не е, но е хубаво, ако си написал нещо, да успееш и да го публикуваш.Друго си е.

          - Сериозен аргумент!

         - Добре! Искам да се върна, за да намеря улики за  онзи мъж, с който Сара се разхождаше там... из алеите на парка във видението, което ме споходи.

          - И после?

          - И  после... да скъсам с нея...Със спомена за нея. Мисля, че ме е лъгала за нещо през цялото време. А и да не ме е лъгала в буквален смисъл, ако е затаявала нещо за себе си, това не е било окей, това пак е било вид лъжа. Защо? Ако не е имала доверие в мен, можело е да се разделим. Да не се женим, да не мислим за бебе... та ние дори и за осиновяване се бяхме разбрали, в случай че това се  беше наложило. Нищо не разбирам. Но ще ми олекне, ако открия улики срещу нея. През цялото време докато бяхме заедно не съм си и помислял за друга. За нея вече не знам. Тит във всички случаи знае нещо за младия мъж от видението, защо иначе ще ме пита дали съм бил познавал добре Сара.

          - Всъщност, що  не вземеш да се самоубиеш и да се свърши с всичко? Направо ще се озовеш при Сара.Ще й потърсиш сметка, ще разбереш кой е тоя пич, който си позволява да се разхожда с нея в някакви твои видения, нали така? И всичко ще се изясни.И без това със сигурност вече са те отписали от списъците на живите в така наречената твоя цивилизация. Формално ти вече не си жив. Следователно, съществуването ти е напълно нелегално.Какво те възпира да не се самоубиеш? Нали си мислеше, че не можеш да живееш без Сара, а сега се чудиш как да се изкараш разочарован и предаден от нея, как да скъсаш вече несъществуващата си връзка с нея.

          - Знам го този въпрос: какво те възпира да не се самоубиеш? Психиатърът Виктор Франкъл го е задавал на своите пациенти.

          - И от отговора ставало ясно за какво или за кого живее въпросният  пациент. По този начин се извеждал смисъла в живота му. Не смисъл на живота, а смисъл в живота.Има разлика.

           - Ако е така, ще излезе, че това, поради което все още не съм се самоубил и съответно смисъла в моя живот е: ревността ми към мъртвата Сара, собствеността на някаква къща, приятелството ми със Самюел и забележи - амбицията ми да публикувам „Еос“. Ебати смисъла! Всъщност, ако човекът е  склонен  към самоубийство, ще отговори перфектно на този въпрос, така че никой да не го заподозре  в намерението му да се самоубие и ще се самоубие. Необезпокояван от никого. Не става въпрос за опит. Истинският самоубиец не си играе на опити. Той се самоубива. Не защото има или няма смисъл в неговия живот, а защото такъв човек  в определен момент е стигнал до там, че е отрекъл  живота напълно! Не му трябва! Писнало му е. Не му се яде вече тая манджа, повдига му се от нея, ако ще и да е била най-любимата му до оня ден и това е. Какъв смисъл? Ромен Гари не е ли имал писането и славата си, за които и чрез които да живее? Или пък Хемингуей? Тия двамата са имали всичко, за което може да мечтае един мъж. Всичко! Мъжественост, кариера, слава, пари, жени и какво ли още не... Въпреки това са отрекли живота си, а отричането съдържа отрицание и на неговия смисъл, естествено, ако изобщо има такъв.

          - Напоследък ти върви да спориш със себе си, все едно, че сте двама, а също така и да „влизаш“ в дебат с големи мислители като Жан-Пол Сартр и Виктор Франкъл, например. Не е ли малко самонадеяно?

          -  Не е от напоследък. Винаги е било така в по-особени ситуации. Писането ми помага да извадя вътрешния си диалог на светло  и  да погледна нещата като наблюдател, а така наречените големи затова са големи - за да помагат на по-малките, когато това се налага. Да се върнем на въпроса.Мисля, че няма да се самоубия, защото не съм суициден тип, въпреки че се е случвало понякога тайно да завиждам на самоубийците.

          - Недей да бъдеш толкова категоричен за нещата от живота. Докато не се  самоубие, човек няма как да знае дали е или не е суициден тип.

          - Така е. Запознаваме се със себе си цял живот, мислим си, че се опознаваме и накрая... умираме като напълно непознати. Ето капитана, нима си е мислил, че ще поиска да не се върне на Щастливите острови? Или пък аз.Нима съм си мислил, че ще намразя Сара? И то кога? След смъртта й, представи си.

           - Изглежда, че не си се познавал?

          - Не съм, разбира се. Кой се познава? Не съм и предполагал колко примитивен мога да бъда. Да я намразя заради някакво видение, за което  дори не знам какво е: дали съм видял  нещо, дали не ми се е привидяло, дали пък не е било някаква халюцинация. Мразя я, защото ме напусна.

           - Искаш да кажеш защото я обичаш. И защото не те е питала дали може  да умре преди теб... И ти се чувстваш предаден?

           - Може да съм жалък, но поне не съм лицемер.

*    *    *

          Кабинетът на Дейвид, психотерапевтът, когото Сара посещаваше  през последната година от живота си, се намираше в елегантна, едноетажна къща. Към нея водеше самостоятелна пътека, отделена от централната, която свързваше дворната врата с друга по-голяма къща. Дейвид живееше в голямата къща със съпругата и двете си деца. Малката беше приспособена за кабинет. В просторния хол с високи остъклени стени, които гледаха към двора, посетителите сядаха на тъмнолилав диван, а Дейвид се разполагаше срещу тях на удобен фотьойл в същия цвят. Между дивана и фотьойла стоеше малка масичка от прозрачна материя, върху която винаги имаше каничка  с кафе или само с гореща вода за чай, според предпочитанията на посетителя, кутия с различни видове чай, захарница и два малки подноса: единият с хрупкави соленки, а другият - с  малки, правоъгълни парчета какаов сладкиш.

       Дейвид беше забелязал, че соленките са по-предпочитани. Може би заради хрупането, което отпускаше посетителя и той ставаше по-естествен, а това по-бързо го сближаваше с психотерапевта.

          - Защо  реши да отидеш и на погребението на Сара и на погребението на нейния убиец? - попита Дейвид след обичайните за всяка среща начални любезности, отпи  голяма глътка чай и се облегна удобно на фотьойла  срещу Стивън, който седеше на дивана и  наливаше кафе в чашата си. Кафето на Дейвид беше хубаво и Стивън  знаеше това от първото си посещение, преди седмица, още на другия ден след като преписа телефонния му номер  от тефтера на Сара, който Самюел  му показа в ирландския пъб. Именно тогава Стивън реши да се види с Дейвид. (Знаеше, че Сара се интересуваше  от тайните на душата още от студентските години, когато двамата бяха заедно. Един професор от театралната академия им беше препоръчал да четат задълбочено освен Достоевски, задължително и Фройд и Юнг, защото това щяло да им помага при изграждане на образите в актьорската професия.)

          - Не можех да не отида. - отговори Стивън след като наля кафе в чашата си, отпи глътка от нея и също като Дейвид се облегна на фотьойла си. - Трябваше да отида и на двете погребения, колкото и идиотско да ти изглежда.

          - Какво щеше да стане ако не беше отишъл на погребението на убиеца?

          - Не го наричай така! Ако обичаш! Той се казва Ерик...Казваше се.

          - Но точно той е причинил катастрофата, в резултат на която е загинала Сара.

          - Има неща, за които няма обяснение.  -  Стивън посегна  към  подноса с хрупкавите соленки. - Тази катастрофа е едно от тях.

          - Добре. Очевидно не искаш да приемеш все още факта, че Ерик е виновен за смъртта на Сара, но това е факт и затова е странно, че си присъствал и на неговото погребение.

          - Беше преди погребението на Сара. Не можех да не отида.

          - Защо?

          - С Ник, бащата на Ерик, се запознах преди седем - осем години по време на снимки на един филм, в който имах малка роля. Каскадьорите са особени хора. Откачени, искам да кажа, като всички, които са избрали да работят в ежедневен риск за живота си. Ник ми е казвал, че в началото започнал да скача с парашут, после с бънджи, после си купил як мотоциклет и така неусетно стигнал до каскадите. Беше ми интересно да си говоря с него за всякакви, такива неща. Откачени.Той ме запозна със сина си Ерик. След погребението на Ерик  разбрах, че Ник не му е биологичен баща, а чичо, който го е осиновил след като и двамата му родители  загинали в самолетна катастрофа.Трудно ми беше да го приема, защото Ник и Ерик бяха много привързани един към друг. Много! Може би много повече, отколкото баща и син по рождение. Няма нищо по-страшно от това да загубиш детето си.

       - Ти не си загубил детето си, Стивън. Отиваш на две погребения едно след друго: първо на погребението на Ерик, после на убитата от него Сара. След това идва съня със Сара, за който ми каза миналия път, появява се и изострено чувство за вина. Спомена, че, за да отидеш на погребението на Ерик си  влязъл в образ, което на езика на актьорите сигурно означава, че си играл някаква  роля. Влезе в образа на кого?

          - На един режисьор. Има ли значение кой?

          - Не може да няма.

          - Пол Голдблум.

          - И защо точно той?

         - Сетих се как преди време един приятел, актьор, ми разказа, че когато Голдблум разбрал за  смъртта на един от синовете  си, първото нещо, което видял било отражението на сгърчената си от  ужас физиономия в огледалото на помещението, в което се намирал и първата му мисъл била: „Това трябва да се запомни! Може да потрябва за някой филм.“

          - Познаваш ли Голдблум ?

          - Не.Слушал съм за него от същия този приятел, който е имал късмета да се снима в негов филм.

          - Значи се превъплъти в образа на Пол Голдблум, защото си представи, че той така би постъпил, ако беше на твое място, тоест би отишъл и на двете погребения, защото такъв сюжет би могъл да му потрябва за някой филм.

          - Разбирам какво искаш да подчертаеш.

       - Защо не влезе в образа на Ник, ако си искал да съизживееш... да изиграеш загубата, която е сполетяла бащата, а вместо това избра режисьора, който дори не си познавал лично, за разлика от Ник?

          - Имах някакво чувство за вина към Ник.

          - Вина за какво?

         - Всъщност това, което ти казах, че ми е било интересно с Ник, защото ми е разправял за каскади, бънджита, мотори, адреналин  и въобще... И че затова съм поддържал връзката си с него, не беше точно така.

          - А как беше?

          - Познавам и други каскадьори, но с никого не съм се сприятелявал. Принцип ми е. Малко е гаден, но съм си го наложил.

          - Гаден защо?

          - Не е ли ясно? Страх ме е да не взема да стана много близък с някой от каскадьорите и после да се случи нещо с него по време на каскада, нали разбираш? Те поемат изцяло риска от опасните снимки. Затова гледам да не се сприятелявам. Подличко е, но може да се разбере. Човешко е, така да се каже.

          - „Твърде човешко!“, както  е казал един философ.

        - Именно.Радвам се, че разбираш. Сприятелих се с Ник най-вече заради Ерик и така наруших принципа си да не ставам приятел с каскадьор.

           - Това не го разбирам.

          - Е, не го разбираш! Какво има за разбиране? Много скоро след като се запознах с малкия Ерик си казах,че ако един ден имам дете, бих искал да е като него. Тогава той беше девет-десет годишен. Много ме впечатли това дете. Ник беше страшно готин, но аз изглежда поддържах връзката си с него повече заради сина му. Подличко!

          - Подличко е! Значи си имал бащински чувства към Ерик?

          - Не, не може да се каже чак така...моля те! - Стив рязко се изправи от полулегналото положение във фотьойла, което небрежно заемаше до момента. Последните думи на Дейвид като че ли го събудиха.  - Ерик си имаше баща и то не какъв и да е.Ник беше невероятен баща. Обожаваше момчето си.

         - Добре де, а ти опитваше ли се да спечелиш вниманието на Ерик, така че-е-е... разбираш какво искам да кажа... детето да се влюби в теб. Да ти се възхищава, да иска да стане актьор, например, а не каскадьор.Заради теб.

           - Какво искаш да кажеш?

          - Да ти се искало да  се харесаш на малкия, така че в определени моменти  той да предпочете теб пред баща си? Знаеш какво имам предвид. Да станеш авторитет за момчето.По-силен от този на баща му.

          - Може и да се е случвало... Сега, като ми говориш така...

          - Случвало ли се е?

          - Да.Случвало се е.

          - И как се чувстваше?

       - ...ми-и как, като победител, как? Но не се гордея с това.Не ме разбирай погрешно. Знаеш, че актьорите са суетни хора.Обичат да се харесват.Не съм си давал сметка защо го правя.

          - Защото ако си я беше давал, щеше да осъзнаеш, че си работил срещу авторитета на бащата, който ти е бил приятел освен всичко друго.

          - Сигурно, но... 

       - Не се оправдавай! Няма смисъл. Всъщност, приятелството, като човешко взаимоотношение е създадено от социума, а желанието да имаш дете е свързано с инстинкта за репродуциране на самия себе си, тоест по-силно е. Въпросът ми е защо не влезе в образа на Ник, когато отиде на погребението на Ерик, а избра  Пол Голдблум? - задавам ти го повторно и този път се опитай да ми отговориш без заобикалки.

          - Не знам. Спомням си, че когато чух как реагирал Голдблум  след като разбрал за смъртта на детето  си, си казах, че дори и в такъв момент режисьорът в него е надделял. Бил е над нещата. Разбира се, това съвсем не е нормално, било е доказателство за професионален уклон и той по-късно го е споделил по този начин със свои колеги.Не че аз съм кой знае какъв професионалист като актьор, но си падам по такива режисьори. Обсебени от професията си!

          - Пак много сложен отговор, но не успя да ме убедиш.

          - Нямам друг.

         - Избрал си Голдблум за заблуда на самия себе си. По-оправдано  ти  се е видяло като мотив да се оприличиш на големия режисьор, за да присъстваш на погребението, като човек, който е над нещата, поради професионалния си уклон, защото: “Това, трябва да се запомни! Може да ми потрябва за някой филм.“ Добре изглежда, нали? Но не е вярно. Отишъл си, защото си съпреживявал трагедията на Ник като баща, на чието място често си се поставял. А историята с режисьора е рационализация.

          - Което ще рече?

          - Че е измислена от разума ти, за да изглежда достатъчно благонадеждна, така че да прикрие това, което инстинктът ти е налагал. Случило се е така, че точно Ерик е пробудил бащинския ти инстинкт. Няма лошо. То не пита, както се казва.

          - Е-е, това е вече прекалено!

          - Напротив! Бил си на погребението му като втори, един вид, нелегален  баща!Затова и отказваш да приемеш факта, че Ерик е причинил катастрофата, отнела живота на някогашната ти приятелка Сара. Спомняш ли си кога за пръв път си поискал да имаш дете? Може  даже да не е свързано с определена жена. Но те моля, отговаряй ми веднага без да обмисляш на ум в стил това да, това - не. Веднага! Първото нещо, което ти дойде в главата, колкото и безумно да изглежда.Мъжете не обичат да говорят много по тая тема, но понякога се налага. Нищо  няма да ме смути, а и нали затова си тук - да разнищим нещата. Пък и затова си плащаш не на последно място, но аз не бих могъл да си свърша работата, ако ти самият ми правиш блок.Няма как да стане. Да повторя ли въпроса?

          - Не.

          - Слушам те тогава.

          - Мисля, че си спомням.

          - Така-а-а.

       - Преди много години... когато бях със Сара. Тогава се случи, но беше съвсем мъгляво, съвсем отнесено...Недефинирано.

          - Дойдохме си на думата.

          - Да, представи си.Пак тази Сара! Още не мога да повярвам как точно тя се е оказала тогава на оная магистрала. Не, не искам да повярвам, че Ерик е причинил катастрофата. Не мога, разбираш ли? А и след смъртта й Сара така ми се завъртя в главата... все едно, че не сме били разделени. Ти  поне я познаваш, та не се налага да ти обяснявам коя е и каква е.

          - Виждахме се  през последната година. Когато ми каза, че си взел телефонния ми номер от нейния тефтер си помислих: „Сара я няма, но ми изпраща неин приятел!“

          - И аз си помислих нещо такова, когато реших да ти се обадя. Както вече мисля, че ти казах, още в началото на студентските години заживяхме заедно със Сара. И тогава, докато бяхме заедно имаше един, два случая, мимолетни, когато съм си мислил... да си имаме дете, да й предложа брак... Такива тривиални неща.Но не се решавах. Притеснявах се, че може да ми каже: какво си въобразявам, нормален ли съм и такива неща. Бяхме на по деветнадесет - двадесет, все пак. После тя ме напусна, а аз не направих нищо, за да я спра. Гордостта ми не го позволяваше. Вече не съм толкова горд, но...

          - За съжаление часът ти изтече. За следващата ни среща ще ми донесеш описание  на съня си със Сара. Всичко, което си спомняш.

          - Не е ли по-лесно да ти го разкажа, миналия път бях започнал? Вече го разказах на Самюел. А и не съм ли малко голям, за да пиша домашно?

          - Не си.Напиши го! И второ, напиши писмо до Сара!

          - Тя е мъртва, Дейв!

          - В съня ти мъртва ли беше?

          - Не, но това беше сън!

          - Поискала ти е прошка. Не разбрах, ти даде ли й я?

          - Не знаех за какво ми я иска, а и нямаше време, тя се появи и изчезна.

        - Значи има  с какво да започнеш писмото, ако не се сетиш за нещо друго. Ще се видим другата седмица!

                                         *    *    *