Планетата Фарс бе заветната цел в мисията на Правителството, като в прякото подчинение на МИЩ, екипажа на "Ерекция" се стараеше да оправдае доверието, което им бе дадено. В лицето на Войводов, всички намираха достолепен вожд, който мъдро и смело ще ги поведе по неведомите пътища на тази все още непозната планета. Лично на мен от самото начало ми се струваше, че всичко това само по себе си е фарс, и такова място, отвъд Земята е по-скоро плод от наивните или по-скоро ексцентрични  фантазии на шепа милионери. Естествено, че по този начин се оправдаваха (изпираха) огромни финансови средства, които биваха инвестирани в научни изследвания, опити и строителство на космически съоръжения. Целта бе - да се вмени на това, без друго наивно и болно човечество, че видиш ли планетата Земя изнемогва, ресурсите са изчерпани, екологията боксува заради повишаващото население и всичко клони към ново извънредно търсене на щастие, нейде из необята на Вселената. Същите размисли тревожеха и екипажа на космическия кораб. Всеки от нас даде вид, че за него това е едно вълнуващо приключение, чиито успех ще ни запише в историята, като гордостта на човешката раса. 
България не бе случайно избрана да участва в този проект. На страните от Г-7 им бе поомръзнало да играят ролята на покровители над света и ние заедно с още няколко държави от източна Европа бяхме накарани да се почувстваме специални, давайки ни картбланш с допустими финансови загуби в полза на резултата - да бъде вменена илюзията, като напълно реална възможност. Ние знаехме това, ала всеки един от нас бе намерил своята причина да тръгне към неизвестността...
Капитан Войводов бе изпълнил стриктно инструкциите при евентуално нападение. Всички с изключение на мен и охраната, бяха в капсулата, както ми бе подсказал агонизиращия Жилев. (Лек му звезден прах, в случая.) Капитана бе повел в индианска нишка останалите, които се криеха, като новоизлюпени сурикати зад него, а самия той беше отворил в учудване пресъхналата си уста и с пресипнал глас ни подвикна:
- Добре ли сте, Антонов, Вержи? Какво се случи по дяволите? Нямахме никаква регистрирана инвазия в периферията на  отбранителния щит! Каква е тази слуз? А това е... О, Господи! Войводов се вгледа в изтъркулилата се глава на разбития ѝ череп и също разпозна Пелинова, ала не можеше да го асимилира. Признавам си, аз също. Все още...
- Данаил, това тя ли е? И какво изобщо е? Запуши той с юмрук зейналата си уста и седна на пода. Никой сякаш не чуваше бебешкия плач от дъното на коридора, когато любопитната Близнакова излезе и носеше на ръце новороденото. Всички обърнаха поглед към нея, Черноморски свали петте си диоптъра, сякаш ще види по-добре, Бусерски се хвана за стомаха и се закашля, а капитана изгуби съзнание...
Единствените оцелели освен нас, се оказаха и четирима от охраната, които са останали зад блокиралата врата на оръжейните, когато се е задействала алармата.
На някакво видимо място над челата ни все едно вървяха субтитри на еднаквите ни в този момент въпроси - защо Пелинова не бе човек, защо е на парчета, откъде се взе това бебе, защо всички други са мъртви, а аз не, и как се е озовала там Близнакова, която реално с намесата си ми спаси живота?
Астроложката се приближи и всички до един, наред с охранителите се надвесихме над бебето, което странно защо имаше вече размерите на двегодишно...
Войводов се освести и явно, докато е бил в шоковата си кома, му бе дошла мисъл, която искаше да сподели и макар едва да го държаха краката, ни посочи с ням жест посоката към стационара. Вътре всичко мигаше и бе изпочупено. Всички от медицинския екип бяха мъртви, стърчаха кабели и датчици, които вероятно са били по тялото на Пелинова, мониторите премигваха, а на нещото, като хирургична маса бе просната пъпна връв с дебелината на корабно въже... Войводов отиде към компютъра за видеонаблюдение и започна час по час и минута по минута да връща записите назад.
Стигна до мига, в който на Елина ѝ прилошава и от медицинския екип ѝ оказват първа помощ. После назначават изследвания и я оставят под карантина, което ясно пролича от суетенето на лекарите помежду им, и последвалото решение да я изолират и назначат охрана! Всичко това без знанието на капитана. Как е възможно? Се питахме мълчаливо... Явно на кораба имаше хора, на които Войводов съвсем не беше капитан. Това видимо го ядоса и изръмжа заканително, като потърси съзаклятие в погледите ни. Продължихме да гледаме. Беше наистина, като филм. Елина бе увързана с колани, притисната към леглото, а корема ѝ растеше буквално с всяка минута, докато придоби съвсем завършен вид на бременна жена. Медиците гледаха вътре зад предпазната витрина, както и мониторите с показания за състоянието ѝ, като нервно жестикулираха, изпадайки в паника. Дойде момента, когато плътта ѝ започна да се разтяга заради растежа на корема, тя изпъна шия назад, започна да се напъва, като коланите започнаха да пръщят късайки се. Нададе такъв вой, че стъклата в помещението завибрираха. После замлъкна и последното, което чухме бе пукането на кости, при което от корема ѝ започна да излиза плода. Сама го издърпа, скъса връвта, и стана залитайки към изхода. Първото, което направи е да счупи вратовете един по един на лекарите и медицинския персонал с лекотата на доброволно тяхно желание, след което с разтвореното си още лоно закрачи срещу свистящите куршуми, и първият срещнат жив след мъртвите двама охранители и медиците, бях аз. Заради прекъсвания на захранването, следствие от стрелбата, повече записи нямаше. Спогледахме се. Войводов се усмихна злобно и каза:
- Мисля, че от МИЩ ни дължат обяснение. Ако не, значи сме напълно сами в това, което предстои! Отидохме в контролната зала, където всичко бе постарому. Чисто, подредено, светещо, работещо, а на огромния екран, който всъщност е, като огромно предно стъкло на автомобил, се виждаха очертанията на планетата, към която се бяхме запътили... 
- А бе, хора, това бебе адски тежи! Не мога вече да го нося! Близнакова го остави на капитанското кресло, а то гледаше, изпълнено с живот и без капка следа от утробата, в която е расло и още повече - чисто и стерилно, като кукла от витрината на магазин за играчки. Ситуацията бе толкова бутафорна, че единственото, което ни доближи до реалността бе обаждането от шефа на Министерството. 
- На линия е Съдба Необозримова! Повтарям - на линия е Министър Необозримова! "Ерекция" чувате ли ме? 
Бусерски избухна в истеричен смях, а ние верижно прихнахме вкупом. За пръв път Войводов, дали от стреса, дали от това, че се почувства използван, си позволи да прояви саркастично чувство за хумор. 
- Ерекцията ми уши няма, Г-жо Министър, но ако сте ми пред очите в момента, ще я използвам толкова дълго, докато оглушеете от собствените си оргазмени крясъци! Отново се спогледахме и не спряхме да се хилим, до мига, в който на капитанското кресло видяхме удобно да седи и да ни се усмихва момиче, което бе на видима възраст - около десет. Вярно, че за момент загърбихме бебето, ала нямаше как да е добило размерите на завършен човек в тийнейджърска възраст за няма и половин час... Бусерски и Черноморски се оглеждаха за някаква връхна дреха, понеже момичето стоеше невъзмутимо - чисто гола, като със съвсем човешки глас ни се представи:
- Аз съм Анна. Пише се А.Н.Н.А. Съкратено от
Алтернативно Начало за
Национална Адаптация. 
Не знам коя съм и какво правя тук? А вие кои сте? 
Големите ѝ жълто-зелени очи любопитно търсеха отговор в някой от нас, ала единствен аз промълвих: 
- Приятно ми е, Анна. Аз съм Дани. Ще ти разкажем, но не знам дали си готова да чуеш какви събития са причината да си тук сред нас. 
- Усещам, че нямам много време за това. Раста бързо и дори самата аз го забелязвам, предвид това, че не знам нищо за себе си, освен какво означава името ми! Поогледа се тя, вече напълно зряла физически, което Радинел и Златко умело покриха със сакото на капитана. 
"Какъв ден, а?" Си казах, и много силно ми се прииска да отпия глътка уиски. 
- Уморена ли сте Госпожице? Попита я Войводов. 
- Каютата на Елина... ъъъ, на нашата психоложка е свободна и може да си починете. 
-Не, добре съм. Имам чувството, че не съм живяла изобщо, за да съм уморена. Отвърна му тя и се усмихна съвсем по детски... 
"Та ти се роди преди няколко часа!" Тази мисъл ме ужаси, защото до неотдавна зад едно невинно и красиво лице съзрях същия този ужас, който отначало отказвах да повярвам... 

следва...

©тихопат.
Данаил Антонов
15.06.2024