Европът или пътуване към Прага и обратно

Част IV – Щастливи ли са българите в чужбина и Просто Мария

Четвърти ден в Прага. Днес всички са на работа, затова и аз, нямайки какво друго да правя, придружих моята приятелка дотам. С транспорта нямахме проблем. Придвижването до там пак беше бързо.

И ето го и магазинчето, в което работи. Магазин за сувенири.

Собственикът е българин, който е наел предимно българи дошли в Прага, за да избягат от мизерния, нископлатен труд в България. Посетители в магазина има много предимно китайски групи, които на път към забележителностите минават и се отбиват там.

Не знам дали има някаква договорка между собственика и екскурзоводите, но посетители почти винаги има, въпреки че магазинчето е забутано в един ъгъл. Пред него са поставени два големи стола, наподобяващи тронове – Слънце и Луна.

Аз седнах на Луната и започнах да наблюдавам хората. Влюбена двойка на възраст малко по-голяма от моята, придружени от друга жена, се доближиха до столовете. Тримата говореха помежду си на руски. Но мъжът на български каза на любимата си: „Хайде, Слънце мое, седни тук, за да те снимам!“ Стана ми някак топло на душата. Любовта винаги стопля. Поздравих ги на български. Още българи в Прага - явно носталгията ми към България беше започнала да се обажда.

Но бях започнала да пиша за друго. Наетите българи от собственик българин и щастливи ли са те в чужбина.

Същият този българин е наел и китайка, чието заплащане е много по- високо от това на сънародниците ни. Колко тъжно! Защо съществува това отношение на българи към българи? Защо заплащането не е равностойно, въпреки че българите реализират много по-голяма продажба, отколкото китайката? И правилна ли ще излезе приказката за българския ад, че няма нужда от дяволи пазители, защото един друг се дърпаме в котела с катран? Защо не спазваме повелята на хан Кубрат, която той завещава на синовете си и на целия български род, че трябва да сме единни, като сноп от стрели, които трудно се чупят заедно? Защо? Какво е довело до това наше разделение и до кога ли ще е то?

А моето лично мнение е, че за да направим България едно по-добро място за живеене, да я изкараме от калта, в която са я набутали – трябва да сме задружни, да обединим усилията си и да сме като снопа от стрели, който трудно се пречупва.

Щастливи ли са българите в чужбина? Мисля, че не. И тук те се трудят неуморно за оцеляването си. Работят по 12 часа на ден, а вечер имат сили колкото да хапнат и да си приготвят нещо за ядене за другия ден. Да, парите им стигат колкото да преживяват, но така е и в България – нали?

Но стига за това! Все пак съм в Прага, за да разглеждам забележителности да се потопя в тази атмосфера на съвременност, преплетена с история.

Реших да се разходя самичка, докато чаках приятелката си да излезе в почивка. Тръгнах по пътя на групите. И ето ме пак пред часовниковата кула, която е една от забележителностите на Прага. Така нареченият Пражки часовник е астрономически часовник разположен на южната фасада на сградата на общината на Прага на площад Староместки намести.

Монтиран през 1410 година, Пражкият часовник е третият астрономичен часовник в света и най-старият, който функционира и днес.

Часовникът е монтиран на южната стена на сградата на старото кметство, намиращо се в квартал Старе место на Прага. Механизмът на часовника е съставен от 3 части: астрономична скала, посочваща положението на Слънцето и Луната в небосвода, както и други астрономични мерки; „Разходката на Апостолите“, която на всеки кръгъл час изобразява фигурки на Дванадесетте апостоли и други емблематични фигури, най-забележима сред които е Смъртта (представена като скелет), „посичаща“ времето и календарна скала с медальони, представящи месеците.

И за тази забележителност има местна легенда. Легендата гласи, че градът ще страда, ако часовникът бъде занемарен и спре. Ако това се случи, се вярва, че призрак, монтиран в часовника, ще кимне с глава като знак. Според легендата единствената надежда за града в този случай ще е момче, родено през Новогодишната нощ. Чудни са легендите, но може би във всяка от тях има втъкана доза истина.

Перпендикулярно на сградата с часовниковата кула е разположена сграда, чиято стена е изпълнена с множество двуцветни стенописи. Имах странното усещане, че вече съм била тук и съм ги наблюдавала, може би в някой мой сън. В последно време сънищата и реалността при мен се заплитат с една тънка нишка. Много пъти имам усещането, че изживявам дежа вю – нещо, което ми се е случвало вече и се повтаря отново.

Върнах се пак в магазина. През обедната си почивка приятелката ми ме заведе на обяд, а после отиде да замести кръщелницата ми, за да ме разведе и тя до някое красиво място, което си струваше да се види. Аз седнах на пейка, за да я изчакам.

Пристигна и тръгнахме. Попитах я къде ще ме заведе. А тя ми отговори, че първо ще отидем до един магазин за козметика, откъдето искала да си купи нещо. Съгласих се – нямах право на избор. В магазина тя се забави доста. На мен ми доскуча, излязох вън и приседнах на стъпалата. Започнах да наблюдавам преминаващите хора. Минаха и българи и тях поздравих – зарадвах им се.

Точно срещу магазина имаше малко шивашко ателие. Младо момче шиеше нещо на шевната си машина. Аз отидох при него и го загледах – бродираше. Попита ме как се казвам. Отговорих Мариела, а то ми каза: „А, Мария“ и започна да бродира усърдно. Не след дълго ми подаде лист хартия, на който беше избродирал „Мария“. Да, Мария, така е трябвало да се казвам, може би. Или така е било името ми в някой друг живот – просто Мария.

След като кръщелницата ми приключи с магазина, ме заведе в една църква близо до центъра. Красива архитектура, а и вътре всичко е толкова красиво и пищно. Стъклописите бяха много изящни. Макар че аз не съм много по натруфените подредби ми хареса. Мир и спокойствие цари във всеки един Божи храм.

Кръщелницата ми се върна на работа, а аз обратно в магазина при приятелката ми. Поговорихме си. Аз си избрах сувенири. Починах си, а след това тръгнах към хотела, в който работи кръщелницата ми. Оттам трябваше да се прибера в квартирата. Тя работи при същия собственик, който има магазин и в този хотел.

След като ми обясни какъв транспорт да ползвам, аз потеглих към квартирата. За първи път пътувах сама в Прага и не се загубих. Както казах и по-рано градския транспорт е много добре уреден и не само той.

Вечерта ме налегна носталгия. Излязох вън и се загледах в звездите и Луната, която надничаше зад облак. Може би, звездното небе ще е като в България? Може би, но не е. Малкото на брой звезди ме гледаха студено , надничайки през облаците. България си е България.