Фалш на сетивата
Денят затваряше мързеливо очи и всичко потъваше в покой. Сега пустинният вятър размиваше следите и безброй песъчинки се заиграваха с него. Един толкова стар отрязък хартия, че вече беше пожълтял, също гонеше апатичната вихрушка. Тя като глезено бебе ту го издигаше, ту го свличаше на горещия пясък и дълго го оставяше да тъне в самота, преди отново да го подеме и залюлее в незнайна посока. Върху му още се чернееше мастилено петно- почерк, бележещ една ера, която отдавна бе изчезнала в безбрежното. Тя все по-малко напомняше за себе си- за горещите пустини, за хладните оазиси, за керваните камили...и за страстта, разпалвана под пълната мароканска луна.
Но вихърът сякаш се завъртя в обратна посока, та прахът и пепелта се превъплатиха в танцуващи фигури под вълшебната музика. Тя първо бе шум, който лек като перце, се разнесе през просторната тъма и като под перото на велик композитор се оформи в музика. Мелодията галеше ушите и навяваше сладки спомени за любовта, за тайните, ...