След като повече от година го писах онзи роман, изпитах неистово желание да го публикувам. И който търси, намира - в случая намерих онзи сайт. Там започнах да пускам романа на части. Явно се е образувало силно застойно огнище в мозъка ми, защото по това време, за ужас на себе си, почнах да пиша и стихове.
        Някъде около 24-ти май възникнаха проблеми със сайта, които силно ме разтевожиха да не би да го затворят, преди да съм си довършила романа. Писах на администратора. Оказа се, че проблемите били финансови. Поради това имаше около един месец време, в което сайтът ту работеше, ту не работеше. Това беше поводът за много интензивна кореспонденция с онзи администратор.
        Като дългогодишно занимаващ се с литература, той много добре умееше да вмъква литературни пасажи и стихове, които звучаха като едва ли не написани за мен. Макар че не можех да не забележа неизброимите правописни и стилови грешки. Той си разказа биографията. Намерихме общи теми - и той имал дъщеря, на възраст колкото моята, и той обичал много да чете...
        Предложи да сме се видели на 1-ви юни по случай деня на детето да ядем сладолед. Аз не си падам много по сладоледа, но се съгласих.
        О, предния ден ме беше поканил на някакво събитие, свързано със сайта му. В огромния празен салон не повече от два реда бяха заети. Раздаваха си някакви награди за творчество. Закъснях нарочно. Седнах на последния ред, за да гледам, без да се представям. Оказа се, че е един дебел мъж, в червен костюм, с дълга рядка коса, вързана на опашка. А в сайта си беше сложил снимката вероятно от студентските години, на която беше с нормално тегло и дори ми се стори симпатичен! Е, казах си: "Сигурно има комплекси как изглежда в момента. Не съм тръгнала да ставам гадже с него. Нито пък избирам приятелите си по външност!".
        Той не беше сигурен дали съм посетила събитието с раздаването на наградите, защото си тръгнах преди края. След това по пощата пристигна една сърцераздирателна изповед (ах, защо изтрих всичките му писма! Сега щях да го лепна тук mot-a-mot!). Пишеше ми, че датата 1-ви юни за него е особено сакрална, защото на този ден през 2000 г. пристигнал в София, преследвайки някаква интернет-любима, която, като го видяла и му траснала вратата под носа. На 1-ви юни следващата година основал сайта си. Пак на същата дата на следващата година заживял с някаква си друга, водил я до Гърция на бурна почивка, след което на летището тя му казала, че "онова си било за там" и се разделили. Не си спомням вече, заради тази последната ли си бил рязал вените... Щото май имаше още някаква връзка, с омъжена жена, дето го напуснала и се върнала при мъжа си. Както и да е. Писмото завършваше в смисъл, че за последните една-две години "животът като че ли се е поуморил" (да го кара да страда), но ето, че тази година, отново на 1-ви юни... Кой знае? Този мелодраматизъм може и да накара някоя по-опитна жена да се усмихне наум, но аз си спомних едно лично мое драматично събитие, случило се точно на същата дата, и като последна глупачка му го разказах.
        Срещата беше за шест и половина. Излязох по-рано от работа. Направо умирах от страх. В ума си проигравах всякакви ситуации, в които ние двамата с него участваме в най-различни сюжетни линии. А вече не съм на 18, та да хукна след първия срещнат, лудо влюбена! Но допусках и този вариант, ако трябва да съм честна.
        Отново изчаках да мине повече от уреченото време, за да съм сигурна, че той е дошъл. Не ми се щеше да вляза от главния вход. Заведението, в което имахме среща, имаше два входа; задният - със стълби, така че, слизайки, можех да огледам, преди той да ме е видял. Е, видях го в гръб. Да, дебел беше. И със същия червен костюм. И рекламна вратовръзка на сайта му. Още тук май трябваше да ми светне, че става дума за своеобразна PR кампания. Но пък от друга страна, излизахме от работа. Може така да си ходи по принцип? Честно казано, неговият стайлинг ми се видя леко провинциален, но какво да се прави.
        Четеше вестник. Страхотен избор! От най-ярко жълтите вестници - вече не си спомням кой, но тутакси разбрах защо е този интерес към мен - заради пикантните истории, които пусках в сайта му! Искаше да разбере доколко са истински. Е, уверих го, че са едно към едно с действителността.
        Той вече беше преполовил една огромна мелба, беше си взел и питие, а на мен - стомахът ми свит, гледам менюто отпред-назад, отзад-напред, отново отпред-назад... След като сервитьорката идва няколко пъти, накрая избрах напосоки някакво кафе със сладолед вътре. Той беше проточил врат, почти беше легнал върху масата в стремежа си да ме оглежда. Аз не смеех да го погледна - само с крайчеца на окото си забелязах поизмърсения ръкав на бялата риза, която се подаваше, и мазните кичури рядка коса, които този път не бяха вързани, а падаха по раменете му. Но не можех да не забележа черните му бадемовидни очи, които почти се затваряха, когато се засмееше. Аз обаче на негово място не бих се смяла с широко отворена уста, преди да си оправя зъбите.
        "Много си ми мълчаливо" - отвреме на време казваше той, като не се сещаше за подходяща тема. Гласът му ме разочарова - с леки фалцети от време на време и неправилно произнасяше "р". Говореше ми в среден род, а възрастовата ни разликата беше точно един месец. (По-късно се сетих, че убиецът в "Мълчанието на агнетата" също говореше с жертвите си в среден род. Онзи, дето убиваше жени заради кожите им.) "Ами такава съм си". Наистина съм си такава. Той измисляше някакви теми, аз отговарях, а после разговорът отново замираше. Гледах на няколко метра зад гърба му. Прекрасен храст с розово нацъфтели рози. Той беше скръстил ръце върху масата и не знаеше какво да ги прави.
        Говорихме за сайта. За това как и други жени пишели в него, а после го умолявали да не нарушава анонимността им, защото семействата им не знаели, че пишат. "Домакинска поезия!" - презрително каза той. И започна да ме разпитва откога пиша, какво съм публикувала и т.н. "Това някакъв вид кастинг за сайта ти ли е?" - пошегувах се аз. - "Защото пиша в него доста отдавна. Считай, че съм поредната представителка от квотата на пишещите домакини!". Той малко се смути. "Не исках да кажа това". И започна да ми обяснява какво всъщност искал да каже. Останах със смътното подозрение, че по подобен начин се е срещал и с други "домакини" от сайта. Например, споменът, че напоследък често му се случвало да си урежда "blind" срещи, т.е. с хора, които не знае как изглеждат. Или че бил толкова известен, че съм можела да чуя за него много и различни слухове... "Единствено слух, че съм обратен, няма да чуеш". Няколко пъти го попитах какво цели с тази среща. Но той не беше от хората, които отговарят еднозначно. Една моя позната нарича такива хора "обтекаеми".
        На сервитьорката ù свърши смяната и тя настоя по-бързо да оправим сметката. Поисках да си платя моя дял, но той ме спря с думите: "Все пак редовно си плащаш членския внос в сайта". Не го възприех като шега. Наистина, много месеци най-съвестно пращах есемеси за членския внос, защото исках сайтът да продължава да съществува. Заради моите неща.
        Внезапно той стана. Сбогува се с мен и забърза нанякъде. Останах като гръмната. Гледах го как бързо се отдалечава, а залязващото слънце надуваше фанфари и осветяваше приведените му рамене. Може и от цвета на сакото му така да ми се е сторило. Беше по-висок от мен и стойката му беше попрегърбена.