разказ

Джак се събуди трудно. В сивкавия полумрак на евтината хотелска стая се носеха прахоляци в процеждащия се между спуснатите завеси лъч светлина. Беше задушно и миришеше на мухъл. Опита се да седне и тогава усети болката във врата. Болеше като натъртено. В миг си спомни какво му се случи вчера и изстена, повече от безпомощност, отколкото от болка. Защо му трябваше да влиза в тази мръсна дупка, наречена кръчма "Последен шанс". Спомни си и очите на заговорилия го на бара човек. Черни и студени, дори когато  усмивка сбръчкваше дългото му лице. Черна, дълга до раменете коса, допълваше загадъчното излъчване на непознатия.
- За първи път ли си в Минатол?
- За първи път съм на планетата - в пристъп на откровение му беше казал Джак. Още тогава усети, че непознатият стана доста словоохотлив и това трябваше да го предупреди, че има някакви непочтени намерения спрямо него.
- Да, нашата планета не е особено приятно местенце. Тук туристи почти не идват. Ти сигурно също си по работа.
- Да, то моето не е точно работа - въртеше чашата в ръцете си Джак - по-скоро търсене... Всъщност, случайно да знаеш къде мога да намеря артефакти от симрийската епоха? Ходих тук наблизо в един антикварен магазин, но е пълен с фалшификати. Явно ще се наложи да потърся при някой от археолозите .
Имаше предвид лагера на учените от Корнуелския Археологически институт, който се намираше на около 20 километра източно от Минатол сред скалите на Аринската пустиня.
- Знам кой може да ти свърши работа. - усмихна се непознатият - стига да имаш пари да си платиш. Тези неща не са евтини. Казват, че някои от тях са доста странни. Вечер светят и дори се чува нещо като музика от тях, когато са при определени условия. Аз всъщност не вярвам. Приличат ми на обикновени кутии от красиво резбовано дърво.
- Ще ме заведеш ли при твоя човек? Кой е той? А и защо да ти вярвам? - внезапно се сети Джак.
- Казвам се Бенджамин, но приятелите ми казват Бен, ако искаш да си един от тях, просто ела с мен, не е далече. А и не те карам да ми вярваш - усмихна се накриво мъжът - но поне може да провериш дали това, което ти покажа, ще те заинтересува.
- И защо ще го правиш?
- Уместен въпрос, тъкмо щях да спомена. Искам два процента от стойността на сделката - каза Бен и очите му бяха като твърди камъчета на тъмното му лице.
- Ако изобщо има сделка - засмя се насила Джак.
- Ако изобщо има - съгласи се бързо мъжът - Е, тръгваме ли?
Джак си допи стоплилата се в задухата бира, остави монета на бара и кимна.
Двамата мъже излязоха на фона на залязващото зад близките скали слънце...

***

Докато вървяха по главната улица Бен го поглеждаше косо и се усмихваше.
- Предполагам носиш парите със себе си. Аз утре заминавам с кораба "Конфуций" и няма как да се видим, за да си взема моя дял.
Джак кимна и попита:
- Дали този човек, при който отиваме, има от кръглите кутии. Те са най-интересни и най-слабо проучени. Това е, защото са открити най-скоро.
- Има и от тях, но са по-скъпи.  Всъщност колекцията му е доста богата и не продава на всеки. Трябва да го убедиш, че ще съхраняваш правилно артефакта, иначе нищо няма да ти продаде.
- Ти за това не бери грижа. Знам как да се отнасям с кутиите на симриите.
Джак не искаше да обяснява, че е доста добре запознат със симрийската цивилизация и има дори няколко публикации по въпроса в авторитетни исторически списания, макар да не бе учен.
- Оттук - промърмори Бен и свърна в една тясна и доста сумрачна пресечка. Тогава за първи път Джак помисли, че може да му се случи нещо неочаквано и неприятно, но поради изпитата бира и горещия ден, той не остави тази мисъл дълго в съзнанието си.
След още няколко внезапни свивания във все по-зле изглеждащи улички, внезапно Бен се обърна, в ръката му се появи лъчев пистолет и докато Джак вдигаше ръка да се предпази, получи удар с приклада по тила си. Губейки съзнание, видя как Бен се беше надвесил над него, усмихвайки се ехидно.
Когато дойде на себе си, беше мръкнало. Веднага забеляза, че чантичката с парите и документите, преметната през рамо, я няма. С усилие се изправи. За малко пак да се строполи на земята от пронизалата го в главата болка. Това, което го задържа на крака, беше глутницата чакали, които го наблюдаваха съсредоточено от няколко метра.

II

Дани за трети път натисна копчето за старт на двигателя. Чу се стържене и хрущене, сякаш мидени черупки се смилаха в двигателния отсек. Корабът се разтърси и след това двигателят тръгна със сърдито боботене. Дани избърса потта от челото си. "И този път запали, но наистина му трябва ремонт", помисли си той. Забърса с мръсна кърпа страничното стъкло на пилотската кабина и огледа бетонния край на космодрома. Видя за своя изненада под кораба човек, който настойчиво му махаше с ръце.

-Какво ли пък иска тоя?

Непознатият беше много близо до соплата и беше немислимо да се извърши маневра без да бъде засегнат. Пилотът на совалката стана и тръгна към изхода, оставяйки мотора тихо да мърка на празен ход. Дръпна ръчката и с трясък отвори вратата. Намираше се на около 7-8метра над земята.

-Какво искаш, разкарай се! - извика с все сила Дани. Надяваше се въпреки шума на двигателя, който отвън беше доста по-силен, непознатият да го чуе.

-Моля те вземи ме със себе си-извика мъжът отдолу и се олюля на краката си.

В този момент Дани видя двама мъже с пушка да тичат през пистата към кораба.Позна в тях двама от охраната на полигона.

-По дяволите, не искам неприятности - през зъби промърмори пилотът и освободи една малка стоманена стълба, която се разви бързо надолу. Мъжът сякаш очакваше точно това. Спусна се и се заизкачва бързо по стълбата. Съвсем скоро се появи в отвора на вратата с крива усмивка на прашното си лице. Пилотът го хвана за яката и го захвърли върху натрупаните в задната част на кабината денкове.

-Какво става тук? Познаваш ли го тоя? - извика един от охраната долу.

-Да, да, всичко е наред, отивайте си! - извика им в отговор Дани.

Униформените мъже нещо си казаха и неохотно тръгнаха обратно към бункера, от който би трябвало да охраняват периметъра на паркинга за малки летателни апарати. Явно решиха, че не е в техен интерес, да си врат носовете, където не им е работа. И без това мъжът мина край поста им без да го усетят.

-Ти пък кой си? -ножът в миг се озова в ръката на Дани, който тръгна бавно към мъжа, без да го изпуска от очи. В котешката му походка личеше опита на пенсиониран десантчик от специалните части за първи контакт - известните със своите умения "Зелени котки". При откриване на нова планета с климатични условия приемливи за хората, колкото и разтегливо да беше това понятие, пускаха първо тях. За няколко месеца те трябваше да установят всички скрити и явни заплахи за заселниците, както и да определят потенциала на колонията, като природни залежи, биологически ресурси и поносимост на хората към вируси, бактерии и всичко, с което трябва после да се сблъскат първите заселници на новия свят. Както може да се очаква смъртността в отрядите на "Зелените котки" беше над 50%, но и заплащането си струваше, така че винаги се намираха луди глави сред няколкото дузина обитавани от хората светове, които постъпваха в елитната част. За романтиката да не говорим. Безброй филми, реалити продукции и романи бяха посветени на безстрашните "първопроходци на човечеството", както ги наричаше един водещ на продукция.

-Аз съм Джак и не представлявам заплаха. Трябва да отида в лагера на археолозите. Наистина е важно. Има нещо, което те не знаят, че са открили.

-Голяма работа. Какво са открили ще става ясно в близките десетилетия...

-Не, не, това, което са открили е опасно. Може да им коства живота, а и не само техния. Ако съм прав, то е опасно дори за планетата.

Дани го погледна, както се гледа прекалил с халюциногените скитник, на какъвто и приличаше в момента Джак и каза:

- Стой тук е не мърдай, докато излетим и после ще ми обясняваш. От кулата сигурно вече се чудят защо толкова се бавя с излитането.

Десетина минути по-късно, след като курсът беше зададен на автопилота и совалката пое към целта си, пода спря да се люлее. Джак с мъка се доближи и след като получи разрешение, седна на мястото на втория пилот.

- Виж, знам, че изглежда налудничаво, но случайно разбрах че т.нар. кутии всъщност са средство за комуникация със симриите. Те, между впрочем, не са изчезнали, просто се намират в друга Галактика. Тук в града, а и при археолозите някой е задействал тези артефакти и те са засечени от симрийската цивилизация.

-Е и? Не виждам нищо апокалиптично в това - засмя се Дани - тъкмо ще научим повече за тях, а и те предполагам за нас.

- Ти не знаеш нищо за симриите - тъжно каза Джак - не знаеш как са изчезнали на тази планета, а и на другите две, които са обитавали в нашата Галактика. Виж нямам време да ти разкажа всичко. Само ще спомена, че са силно войнствени и считат себе си за единствената разумна раса във Вселената. С всички други раси се отнасят като с низши животни. Впрочем ние не избиваме без смисъл животните си. В момента те са разбрали, че сме създали колония на тяхната планета и считат това за крайно обидно за тях. Смятат, че е върховен дълг да дойдат тук и да си отмъстят, заради поругаването на гробовете на предците им.

-Откъде знаеш всичко това? - погледна с недоверие пилотът към спътника си.

-Разчетох писмеността им и открих как да боравя с комуникатора. Аз всъщност установих и първата връзка с тях, но също така разбрах, че те са засекли още две устройства на планетата.

*****