"Прозорец. Нощ. Фенер.

                                Панели. Паркинг. Спирка.

                                Тик. Разнебитен нерв.

                                Локомотивна свирка.

                                Бетон. Градинка. Смет.

                                Дърво. Дръвче. Ограда.

                                Човек? Или предмет?

                                Нима предметът страда.

                                Среднощ. Кафе. Сама.

                                Линейка. Асансьори.

                                Прозорец. Нощ. Тъма.

                                Без мен. Без мен.  I'm sorry".

                                                    П. Стефанова

Към самия край онова, куцото псе, го изостави и той продължи пътя си сам. Зърна само за миг в кръглите му кучешки очи  някаква кротка печал, после проскубаната му фигура се стопи в мрака на една странична уличка. С падането на нощта мъглата бавно се вдигаше  и високо в небето, между дрипавите силуети на облаците заблестяха дребни звезди. Край него се движеха бледите призраци на минувачите, които все повече оредяваха, сградите също оредяваха и се снижаваха  и от всички страни нахлуваше тишината.

Отначало бе тръгнал заради нея. Забеляза  я още там - на площада, където пъплеше огромна тълпа. Лицето и за миг се мярна  сред множеството, после се загуби, а малко по-късно отново я откри  надолу по улицата, където фигурата се отдалечаваше и побърза да я стигне, но преди това осъзна, че  няма никой. Беше нещо като внезапно пробуждане, събитията се подредиха  във времето и  констатацията, че вече няма никой  не го изненада. Не се случваше за първи път - винаги когато отидеше  при  нея, после установяваше, че там няма никой. Но не можеше да не отиде.

Когато го нападнеше отчаяние и пожелаеше да се върне, ръцете и  отново се протягаха към него - дълги и бледи като пипала на медуза  и очите и го поглеждаха някъде в самия край на светлината с тъга и копнеж. Тръпки запълзяваха  и болката се смесваше с непонятна, почти  мъчителна нежност; палеща жажда мъчеше сетивата му, реалността се смесваше с халюцинацията.

Той тичаше да я улови, гонеше я и викаше името и, но винаги когато я хванеше, през пръстите му  преминаваше студ, който запълзяваше  към сърцето  и в този миг със страшна мъка откриваше, че държи в ръцете си хлъзгавото и студено тяло на медузата, а смехът  го блъскаше в лицето  и стихваше далеч сред каменните грамади, отнасяйки призрака. Отново нищо.

После  загубваше посоката  и все му се струваше, че крачи през безкраен и пуст пейзаж на Ив Танги със застинали и чудновати форми - нещо мълчеше и нещо виеше.

Това беше една виеща тишина.

Заедно с този вой се утвърждаваше решението, което го занимаваше отдавана. Отначало беше мимоходом, почти незабелязано между останалите  проблеми, но напоследък все повече се трупаше в мислите му като огромна тежест, която го смазваше.

Още одеве  сред тишината на стаята, когато с мъка  довършваше последния стих, неусетно се промъкваше предчувствието, че вече не е останало време, че там го чакат, а след това, когато крачеше   в студената нощ, това предчувствие  все повече се утвърждаваше неизменно и еднопосочно - без никаква алтернатива.

Постепенно улицата стихваше, светлините гаснеха  и градът оставаше назад  като огромно дремещо животно, докато  накрая се намери сред пусто поле, където в мрака се мяркаха  посърналите силуети на дървета и храсти и лъщяха кални локви.

Понякога си внушаваше, че не е  сам, че разговаря с някой  и този някой е или онова нещастно псе, дето шеташе край  контейнерите за смет, или онзи пияният от кръчмата, или може би - с нея. Той непрекъснато откриваше нейното присъствие около себе си, макар и да знаеше, че тя не е тук а там. Тя идваше с повея на вятъра, шепнеше му нежни думи, галеше лицето му с прозрачните си пръсти, а косите и го обливаха като водопад, но неочаквано в усмихнатите и очи  - там в самото дъно на зениците - отново съзираше медузата, която плуваше, разперила своя чадър и красивото видение бавно се превръщаше  в безформена  пихтия, а смехът  отекваше в пространството - подигравателен и зъл.

Една нощ, когато мислеше за нея, в съзнанието му  прескочи фраза, която прозвуча като стон. Той се спря за миг сред стаята  и по лицето му пробягна усмивка. Разбра веднага - това беше стих. Появи се спонтанно. Не беше го търсил, въпреки  че усещаше присъствието му  сред неподвижната тишина на стаята, някъде  по ъглите, някъде между прашните мебели, старите реликви, старите томове, вятър в комина - винаги щом го притиснеше тъга - а това се случваше често. От тогава всяка нощ, когато мислеше за нея, а тази мисъл бе упорита и нежна, в едно с пристъпите на внезапна тъга, го спохождаше желанието да пише. Отначало не си задаваше въпроса дали си заслужава  да и се посвещават стихове, не знаеше дали  те  са заради нея или заради него самия - да задоволят една потребност, която нарастваше неимоверно всеки ден, всеки час като неутолима жажда.

Знаеше само, че е красива - с една красота, която сияе, която се впива в сърцето и която е студена като нож.

После установи, че вървяха  заедно. Кога се бе появила - нямаше представа. Но не посмя да я докосне, защото знаеше, че там няма нищо. Разговорът беше един безкраен монолог.

- Благодаря, че дойде  на това изпращане - каза той  с ясното съзнание, че разговаря сам със себе си.

Тя го докосна с прозрачните си пръсти и това докосване го опари.  Погледът и беше насочен  в далечината. Проследи го  и откри причината. Виждаше се светлина.

- Това е фарът - обясни той - понякога го виждам нощем през прозореца на моята стая. Този фар угасва винаги, щом угасне надеждата.

Внезапно го нападна разсеяност, мислите му отлетяха далеч, разпиляха се  като счупени  порцеланови парчета и той с усилие ги събираше, после продължи:

- Знаех, че никога няма да те достигна. Винаги нещо ми се изплъзваше - беше неуловимо и това безсилие ме измъчваше. Понякога те хващах за миг в акордите на пиано, в блясъка на метеор, или глъбината на планинско езеро, опитвах се да предам красотата в стихове, но там тя гаснеше, угасваше и фарът. Не беше същото. Случваше се, когато скитах през някоя тиха вечер и когато нямах надежда да срещна някого, аз си избирах звезда. Това беше най-ярката звезда, която съзирах в първия миг. Тя заместваше този, когото би трябвало да срещна и когото никога не срещнах; с нея разговарях, на нея посвещавах стихове. Но постепенно откривах, че тя сияе със земен блясък.

Той отново замълча.

В същия момент пред погледа му  пламнаха светлините на просторен салон - пълен с весели лица. Прически, гримове, бижута - красиви, млади суетни...Те танцуваха под бързия ритъм  и в очите им блестеше  щастието на примитивните души. Тя също беше там и също танцуваше. От тялото и бликаше жизненост и топлина. Погледът и пламтеше с хилядите земни желания. Всичко по нея  изглеждаше достижимо и съвсем земно. Никакви проблеми на помрачаваха това красиво  и безоблачно лице.

Миражът бързо  отлетя.

- Разбирам те напълно - продължи той. - Ти си такава, каквато е трябвало да бъдеш.

Отново усети докосването. Гласът и премина в шепот:

- Опитвах се, но не успях - каза т я-. С тебе ми беше тъжно. Трудно ми беше да понасям тази болка. Твоята болка се превърна в моя. Аз не можех така. Ти стана популярен. Стиховете ти ечаха от всички трибуни. Те ти ръкопляскаха, хвалеха и мразеха. Но тази популярност те отнемаше от мен. Ти беше далеч.

Той не отговори веднага. Съзнаваше, че е права. Споменът го хвърли  назад към началото. Там откриваше, че  с всеки изминат ден, мечтата по нея ставаше все по-упорита, но почти винаги - неизменно свързана с  порива  към изкуството. Тъгата, която му причиняваше мисълта за нея се превръщаше в тъга  по красотата; този непрекъснат досег с изкуството бе създал в представите му един почти идеален образ, който в действителност едва ли съществуваше. Но винаги, когато усилията му  да направи нещо, което би задоволило жаждата му за красота, оставаха напразни,  отново тръгваше към нея. Трябваше да я види и да чуе гласа и,  макар и от далеч, за  да преодолее безсилието. Нейното присъствие беше една необходимост, която не можеше да преодолее. С всяка среща илюзията за нейното съвършенство приемаше все по-натрапчив характер, макар че разумът му подсказваше друго.  Не можеше да се избави от тази илюзия и не искаше. Струваше му се, че с нейното рухване, би изчезнало всичко, заради което си заслужава  да остане на този свят. Всичко друго  изглеждаше безсмислено. През безсънните си нощи, борейки се с притискащата го умора, той непрекъснато изстискваше от сърцето си стихове за нея.  Те се появяваха бавно, с много усилия и мъка  и винаги изглеждаше, че носят в себе си отпечатъка на тази мъка.

Но сега го учуди обстоятелството, че бе имал амбицията да тича по разни издателства, да се впуска в разправии и преписки с редактори и критици.

Отначало те  не го приемаха, а после  изведнъж се засилиха да го хвалят, въпреки че не бе направил почти нищо; само модата се бе променила, а заедно с нея и предпочитанията.

Всичко се оказа безкрайно нелепо и той осъзна това много скоро; истината се изправи пред него с цялата си грозота. Постепенно порива да твори угасваше. Той пишеше едва, едва - почти по силата на инерцията, бавно затъвайки  в ежедневието на обикновеното занаятчийство.

Пристъпите на меланхолията ставаха все по-тежки и продължителни. Нещо някъде  се бе прояснило - пелената се вдигаше  и пред очите му се простираше безкрайно поле - съвсем светло  и съвсем притихнало в някакво бяло мълчание, а там преминаваше път - също така равен и безкраен, слънцето светеше ярко, но друго едно студено слънце - вътре в него.

Малко по-късно, когато скиташе по безлюдната улица, това видение  започваше леко да потъмнява, все повече се смрачаваше и безкрайният път, който водеше  към нищото, се превръщаше в река.

Широка и тиха река, която  бавно влачи  мътните си води през пустошта и безброй трупове  плуват по течението нататък и все по-далеч. Тези трупове - това бяха надеждите.

И той продължаваше, а с всяка крачка пътят ставаше все по-равен и определен. Понякога с учудване  установяваше, че  върви по железопътни релси, премина и по някакъв мост, но всичко това избледняваше  и отново отекваше ехото от първокласния оркестър при вариете "Евмолпия", изпълняващ една продрано жална  мелодия на Армстронг  и те танцуваха прегърнати  под неспирния дъжд от сребърни конфети, и красиви момичета му се усмихваха с жадуващи усмивки, а там - в дъното един известен литератор  вдигаше наздравици  в чест на начинаещия поет, чиято стихосбирка добиваше популярност.

Това беше първата му изява, последвана от втора, трета и други...

Но с всеки триумф, пристъпяше упадъка. Той улавяше неговото присъствие в раболепието, с което го посрещаха  ликуващи тълпи, доколкото критерия на тълпата означава нещо.

Но когато се опиташе  да се върне назад към началото и създаде нещо свое, което извира от самото сърце, онези казваха: „Отклоняваш се от повелята." И го бутаха към приготвения  от тях калъп. Никой няма право да се отклонява от  утвърдените  принципи. Принципи - наложени от някой там - горе... 

Творчеството му се превръщаше в една непрекъсната и  крещяща  възхвала  към съвременните кумири - нещо сухо и изкуствено. Все по-често в минути на размисъл се промъкваше  подозрението, че всъщност вече пише повече за хонорар и това, което издава не е негово, а чуждо - на някакъв приспособяващ се тип, който нахално се е  промъкнал в душата му  и декламира от там гръмогласно верноподанически стихчета, а самият той е заключен в железен сандък с огромни катинари  и ще стои там до самия край - захвърлен и оплют.

Тогава споменът внезапно оживяваше - бяла пелена се разстилаше до безкрайност и  в мъглата го поглеждаха очите, но те бяха чужди. Любовта му се превръщаше в глуха, почти задушаваща тъга, която ставаше особено натрапчива нощем, когато тракането на машината спираше за миг, а есенният вятър стенеше в клоните и капчуците плискаха равномерно и упорито в безкрайната нощ; тогава  тъгата започваше да вие и всичко наоколо  се сливаше в  този  непрекъснат вой.

- Аз те чаках и вчера, и преди година - дочу отново нейния глас, който отекна през паузите, сякаш идваше от други галактики, заедно с полъха на вятъра. От този глас една струна за миг оживя и още веднъж почувства предишното свиване на сърцето, от което дъхът му замря; някакъв стих пламна и угасна и неговите отблясъци се посипаха над пустошта и всичко стана сиво от тази пепел и съвсем, съвсем безнадеждно...

- Бих могла да бъда твоя жена - долетя гласът и - може би желаех да танцувам, да флиртувам, да бъда хвърлена в леглото, защото съм направена от плът, но ти не виждаше в мен жената, а някакво безплътно същество, витаещо в стиховете ти.

Този глас прозвуча с болка  и в следващия миг  ръката и докосна лицето му и премина  през косите с внезапна нежност, но това беше ласката на вятъра.

После  мостът - приличащ на тунел - остана назад  и пред него отново се проточиха  релсите.

Той пристъпяше от траверса на траверса с уморена походка, а далече в мрачината проблясваше фарът. Фрагменти от много далечен спомен  прескочиха през паметта му.

- Някога обичах да скитам из полето - заговори той, завладян от новото чувство; това беше толкова отдавна, сякаш са минали векове. Аз плувах през море от зеленина; всичко наоколо беше зелено и съвсем светло. Сега го няма това слънце - небето е опушено от комините. Обикаляхме рибарниците, градините, беряхме горски ягоди, играхме футбол с една парцалена топка, къпехме се във водоема, а вечерта си имахме разправии с родителите. Ние бяхме една неуморима шайка от немирници. Но това свърши. Сякаш никога не е било.

- Всеки е имал нещо в детството си - отбеляза тя - но идва ден и всичко изчезва. Може би любовта е част от детството.

- Може би - добави той - а по-вероятно - негов край. Защото - продължи той с внезапно проникновение - защото с любовта пристъпя болката, а там, където има болка детството е немислимо. После нещата се развиха по един утвърден сценарий. Имаше край, имаше и начало. Твоята поява беше начало на преображението, когато ме заслепи красотата и станах неин роб. Това преображение беше бавно - не след триумфа, не и след упадъка. Нахвърлих се да пия от тази чаша и когато осъзнах, че горчи вече беше късно. Твоето присъствие само усилваше самотата ми. Жизнеността ти ми напомняше непрекъснато колко съм далеч от нещата, които вълнуват другите. Още тогава бях приключил. Останалото се оказа агония.

- Аз не вярвах в поезията ти - прозвуча през полъха нейният глас - обичах те като мъж, а не като поет. Ти беше за мен един самец, а аз бях самката. Не разбирах мъката ти, след като нямаш материални проблеми, след като можеш да се любиш и да се веселиш. Аз те очаквах на дансинга или в леглото, а не - между звездите. За мен беше достатъчно да те имам; това задоволяваше суетата ми. Но осъзнавах, че нещо непрекъснато те отнема. Тогава реших да се махна.

Той веднага я разбра  и прости. Не беше много трудно да се разбере  една душа, жадуваща за нежност; поиска да я погали и протегна ръка, но там в нищото  напипваше само гола плът - съвсем гола и топла, сякаш се разливаше малеби. Духът бе пропаднал безвъзвратно и  в празнотата  на неговия крах тържествуваше медузата .

Зърна я за миг в здрача на стаята - мамеща, усмихваща се, с разпуснати коси - тя бавно се разсъбличаше, после отмяташе чаршафи и всичко наоколо бе изпълнено с  разлюляна, преливаща голота, сякаш мраморът внезапно оживя, после кракът се хлъзна под завивката - един топъл, хлъзгащ се крак  и се притисна, а той нямаше сили да се противопостави, защото беше окован от един могъщ исполин - този  прастар, безкрайно див инстинкт на живота, по-силен  от самия живот;  тогава времето спря, и всичко спря и притихна  в неподвижен, лепнещ мрак, където стонът мълчеше.

Това беше началото, после дойде и краят. Те го очакваха  и не бяха изненадани. Бяха решили предварително да се разделят, тъй като между тях се е промъкнало нечие нежелано присъствие - нещо необяснимо и кухо. Връзката постепенно затихваше - тя беше там - с приятелите и танците, а той - в своята стая  с пишещата машина и стиховете.

Разделиха се тържествено, дори отпразнуваха раздялата, доколкото може да се отпразнува една раздяла. Сбогуваха се, целунаха се и тръгнаха отделно - всеки сам.

След което настана тишина.

Когато тишината нахлу в стаята, отново го нападна чувството за празнота, което задуши амбицията му да пише. Фарът едва мъждукаше и онази река бавно влачеше мътните си води  през нищото за към нищото, а той - застанал на брега, виждаше  в огромната мътилка плуващите трупове - подути и оглозгани от времето. През паузите на тишината  съвсем боязливо  изплува много мрачен стих, след него бавно се нанизаха други. Те преминаха като облаци  и изчезнаха зад хоризонта, а след тях остана нещо недовършено  и счупено. Той записа механично по навик това, но не успя  да продължи и всичко остана така - откъснато и запокитено в пространството, а мислите  прескачаха в различни посоки, след което се появяваха още по-разхвърляни и  безредни - едно безкрайно хиатуо - като в тежко бълнуване.

Той продължи пътя си по траверсите към тази неуточнена  цел без да се обръща назад - всичко там бе безлюдно. Постепенно хаоса отминаваше и  болката стана съвсем определена. Тя стоеше неподвижно вътре и глождеше равномерно  и  старателно.

Далече в нощта долетя писък на локомотив.

Закъснял спомен премина за миг. Бяха в луксозно жилище  на известна личност от хайлайфа. Този обичаше да събира около себе си  цвета на интелигенцията: художници, музиканти, артисти, поети, поетеси и други - не ги познаваше всички. Те често спореха върху проблемите на изкуството, всеки посочваше  някакви свои виждания, а той, вслушвайки се на моменти в разговорите им, долавяше пустотата, която нахлуваше в стаята;  в действителност, тя беше в него самия. Амбициите им изглеждаха смешни - не можеше да проумее за какво спорят. Беше банално, защото тези спорове едва ли ги занимаваха толкова; в действителност те си бяха чужди - сами в себе си - виждаше ги съвсем прозрачни и кухи, а думите им бяха отправени към нищото, но те не го знаеха, защото  ако го знаят, не е ясно какво би ги задържало тук. Техните гласове и смях, имащи за цел  да наложат собственото им присъствие, долитаха  от други планети  и всеки от тях стоеше на самотен връх - безкрайно далеч от другия - и протягаше ръце, за да се свърже, търсейки топлина, но в очите им надничаше студено безразличие и те се отдръпваха ужасени.

Но спорът продължаваше и те го налагаха с упорито  усърдие: изкуство  за масите, изкуство за елита, проблемно, безпроблемно, реалисти, сюрреалисти, абстракционисти, импресионисти, експресионисти, фовисти и други, и други... Нямаха край.

- Кажете вие! - обърнаха се неочаквано всички към него. - Кажете!

Това беше внезапно пробуждане. Търсеха го. Очакваха мнението му, а той не ги слушаше; пиеше самотно  в ъгъла  и мислеше за нещо различно. Често в мислите  му прескачаха зелени  храсталаци, зелени поляни от детството, хълмове, потоци ...

Той сякаш изохка. Погледна ги - студени, далечни лица - сякаш виждаше мъртъвци.

Отново проблесна мълния  и скелетите пред него се разлюляха - жалки и оголени, черепи с продънени очни ябълки; те му кимаха и го канеха да разреши спора. Но той не знаеше какво искат - само рече:

- Не проумявате ли, че всичко това ви е безразлично. Така или иначе ще се умира...

Присъстващите се спогледаха смаяни, а той  стана и бавно  се отправи навън, сподирян от изумените им погледи.

Тази мисъл го преследваше отдавна  и  все по-трудно успяваше да  я отблъсне. Понякога тя надничаше  в римата на някой стих, в недопитата винена чаша, в усмихнатите очи на самката; беше особено настойчива нощем - в мъгливите есенни нощи, когато скиташе  по безлюдните улици  и дъждът плискаше  по паважа с безкрайна и тъжна монотонност.

Напоследък  с голяма мъка намираше сюжети; винаги му се струваше, че това, което иска да каже  е вече казано, а развръзката - все една и съща - досадно съща. Около себе си виждаше само материя, която тече  в неизменна посока - ражда се и умира в непрекъсната кръговрат  и всичко е преходно, а ценностите - относителни  в унисон с модата и суетата.

Веднъж редакторът на едно списание му каза:

- Вие непрекъснато подобрявате работата си. Стихът ви става все по-убедителен .

Но това изявление не го измами. Той знаеше истинската стойност. Между неговите критерии  и пазарните предпочитания на издателите  зееше бездна. Това бяха сухи стихове - съвсем  банални и съвсем стандартни - добре подредени и римувани думи. Те се побираха в рамките на стандарта  и задоволяваха потребителите, но него - не. Разбираше, че тъпче на едно място, въпреки привидното съвършенство на формата, но сякаш се бе примирил - беше му все едно.

Излизайки от издателството, той отговори кратко:

- Всъщност, това е по-скоро агония.

А там -  на  бала на културните дейци  онази младичка любителка на  поезията  с усмихващи се  зелени очи  започна един безкраен флирт. Това отначало му досаждаше, но после му стана  забавно; твърде много беше пил.

Пиянството продължаваш: покани я да танцуват, защото  тя желаеше това и съвсем ясно го показваше. Беше проявил интерес към суетата на една  млада жена - нищо повече. Това не можеше да запълни празнотата, която зееше отвътре. Но флиртът трябваше да  стигне до своя логичен завършек - такъв е вечният закон.

- Във вашите стихове - говореше въодушевено тя - любовта е най-застъпената тема. Нима винаги сте влюбен?

Този въпрос не го изненада - бе мислил много пъти  и отговорът бе винаги един и същ:

- Такъв ми е занаятът. Придобил съм известни навици.

После добави кратко:

- Но да тръгваме...

Поканата беше съвсем определена и тя разбра веднага, защото  я очакваше. В зелените и очи заблестяха пламъчета. Колебанието беше кратко; нямаше място за колебание. После отидоха в неговия апартамент. Нямаше значение къде ще отидат - целта беше ясна.

Но когато се стигна  до разсъбличането, "законът на самката" се  прояви отново. Не можеше да се наруши  традицията - всяко начало от подобен характер се предхожда от демонстрации на непорочност: "нима си мислиш, че съм  някаква си ..." и т.н. - известната игра на самката, която инстинктивно по този начин се опитва да си вдигне цената. Малко след което ще последва разголването. Но преди това...

- Нима си мислиш, че така без любов можеш да ме притежаваш?...

Традиционно, банално и глупаво до смърт...

А на него му беше все едно. Не можеше дори да се ядоса както трябва.

Досадата отново го сграбчи. Виждаше кукла  от плът и кости. Но идва час и всичко започва да гние; плътта се скапваше пред погледа му  и там някъде в полета на времето цъфна усмивката на черепа - вечна и откровена.

- Аз не мога така. Аз не мога - продължаваше тя, а в очите и трепкаше недвусмислено: "Бъди по-настойчив".

Но той не успяваше да бъде настойчив.  Бъдещият скелет тракаше  с костите си, танцувайки във въображението му. Нима трябваше да си играе на ухажване?

Освободи я от прегръдката си и  лицето му стана  студено.

- Твоята жизнерадостна глупост е твърде претенциозна за моите слаби амбиции - произнесе вяло той - забравил съм как се играе тази игра. Върви си.

После се отпусна на креслото, притиснат от меланхолията, а в прозореца  гаснеше фарът.  След един проблясък  някакъв стих  прескочи през хаоса  и увисна без подкрепа - все така счупен и недовършен, сякаш в мозъка зееше дупка.

Той посегна по навик към писалката, но се отказа. Нямаше смисъл. Всичко беше  вече написано.

А тя се бавеше. Отначало  навличаше дрехи, после си търсеше чантата, после застана пред огледалото. Вероятно се надяваше той да промени решението си.

Най-после излезе. Стъпките и притихнаха в коридора и той веднага забрави за нея.

Тези откъслеци преминаваха  като на филмова лента, а пътят продължаваше. Релсите се губеха в далечината на смълчаното поле, вече не се виждаше светлина, а в черните води на черната река  лодкарят беше подкарал своята лодка.

Понякога дочуваше гласа и  в паузите сред нестихващия вой  на електронните китари  в просторния салон  на бар "Евмолпия" и сред танцуващите двойки надничаха очите, но това бяха други очи - усмихнати и чужди  и те останаха там - в смеха и флирта на младите самки, търсещи своя самец и целият салон се  изпълваше с разливаща се гола плът  и някакви преплетени бедра, които агонизираха.

Но танцът свърши и замлъкна песента на сирените. Стана тихо и всичко се отдалечаваше  шеметно към безкрая, виждаше как галактиките се разбягват, стихваше смехът и всяка болка и нямаше никой  в този огромен и раздуващ се свят.

Тогава отново го зашлеви писъкът на локомотив, който процепи мрака. Той долетя  от близо - вече се чуваше грохотът на приближаващия се влак. Осъзна веднага - това беше една груба, материализирана сила - реализация на човешкия гений  и човешкото безсилие - светът се изпълваше с машини, материята триумфираше.

Веднъж един журналист го помоли за интервю.

- Какви са вашите творчески планове?

Вечният банален въпрос. Като че не могат да измислят нещо друго: "Ходите ли за риба? На кой футболен отбор  сте привърженик? Какво вино или каква жена предпочитате?"

Би било  по-забавно. Стига с тези творчески планове.

Той отговори вяло:

- Нищо определено.

- Но как, нима не мислите за нова изява? - смути се журналистът - едно съвсем младо момче с възторжено изражение.

- Напротив, мисля да си купя нова кола, а може и да си сменя местожителството - бе пълният с мъчителна досада отговор.

Журналистът съкрушено се усмихна.

- Но от това не става интервю.

- Много съжалявам.

Сега отново проблесна този спомен: "Но от това не става интервю, от това нищо не става".

- Не става я! - разсмя се той и смехът му отекна рязко в безкрайната нощ. - А те какво искат от мен. Защо не ме оставят на мира?!

Шумът от колелата  все повече се приближаваше. Той се сепна и по лицето му  пропълзя усмивка - отпусната и уморена - в която бе застинала обреченост.

- Аха - ето го отговорът на всички въпроси. Освен това така е модерно. Аз съм с модата...

Погледна за миг назад. В тъмнината се появиха три светли точици, които бързо се увеличаваха и идваха.

Но имаше  време. Още много - цяла вечност. Детството изплува за миг и там - в далечината  се появи селска къща  сред разцъфтели люляци, мярнаха се нечии скъпи лица  и необятно зелено поле, залято от слънце, през което тичаха  орляк  боси малчугани; после  юношеството  с неговата внезапно налетяла меланхолия, градът - огромен, шумен и пуст, няколко мимолетни флирта, нещо като любов, стиховете, дошли  с тъгата по недостижимото  и всичко отминаваше  в една много дълга светла лента  и чезнеше.

Той махна пренебрежително  и продължи пътя си по траверсите. В мозъка му отново нещо се размърда. Разговаряше  със себе си:

- Мигът премина. Но още колко много има - непоносимо много. Тази гонитба беше безсмислена - можеше и по-рано...

- Защото всичко стойностно беше направено отдавна - още в самото начало, а когато започна реализацията, бе останал само фалшът - нещо жалко и смешно. Но интервюто свърши и се оказа, че не е никакво интервю.

- Може би трябваше да напиша нещо мемоарно - проблесна за секунда и веднага го отхвърли с досада. - Не си струва.

- Но тя. Но тя - може би все още ме чака, може би все още... - извика той изненадан в най-последния миг. Колебанието беше кратко; викът се загуби в грохота на колелата.

Фарът изплува отново  и съвсем близо  с някаква мрачна, кървавочервена светлина, от която водите изглеждаха също така кървави и лодкарят  размахваше лопатите в тази клокочеща кръв.

Изведнъж една груба и черна маса го повали с безпощадна жестокост, сякаш го помете ураган  и ярка светлина заля  целия свят, а там горе - в бездните  падаше звезда, и после мракът я погълна; остана само нещо недовършено, което висеше в пространството  и той летеше някъде  и падаше, а  бездните се разтваряха пред него...

Но лодката спря на брега и той прекрачи.

             Р