- Катя, хайде по-бързо! От петнайсет минути ме залъгваш, че си тръгнала. Тези номера вече не минават! Знам, че още си във вас. - гневният глас на Мира излизаше от телефонната слушалка и кънтеше досадно в главата на момичето.
Катерина от своя страна за пореден път оглеждаше стаята си с надеждата да намери сивото си дънково горнище. Майка ѝ пак бе подреждала стаята ѝ и беше невъзможно да открие каквото и да било.
- Тъкмо се обувам. И ако продължим този безсмислен разговор, скоро няма да приключа...Сериозно, как очакваш да бързам след като не ми позволяваш да се обуя? - дърдореше разсеяно Катя, докато вървеше към гардероба в коридора. “Тук трябва да е. Ако и тук го няма, заклевам се, ще се развикам без да ми пука за деловата среща на баща ми. - заричаше се наум.”
Отвори малката вратичка и започна да преглежда закачалките. “Ето го! - успокои се момичето. - Няма да се вика!” Откачи горнището от закачалката, като събори още няколко закачалки, но не си направи труда да подреди.
Реши да прекъс ...