Философия на живота

"След всяка тъмна нощ
идва по-светъл ден." - Тупак Шакур

  Тъмнина. Всичко наоколо тънеше в тъмнина. Стоях неподвижно и не смеех да мръдна. Не виждах нищо. Не чувах нищо. Просто усещах присъствието си... просто съществувах. Нямаше го тялото ми. Имаше само мен.
 Не усещах страх. Чувствах се спокоен – сякаш бях в собствения си дом. Чувствах това място много по-приветливо и топло от „отвън”. Това не беше материя – това беше същност, това беше просто присъствие. Както и гласът, който се обади.
- Радвам се да те видя – обади се някой или нещо от пространството наоколо. Имаше глас, който не мога да опиша – сякаш беше изграден от всички звуци на света. Строг, мил, груб, нежен, весел, сериозен.

- Кой си ти? – попитах аз – И къде се намирам?

 Гласът ми звучеше странно спокойно. За пръв път можех да контролирам интонацията си до съвършенство.

- Знаеш кой съм – отговори Гласът.

- Съжалявам, но не мога да се сетя. Гласът ти ми е непознат. Кой си?

- Аз съм никой. Аз съм всичко и нищо.

- Как може да си всичко и нищо? – учудих се – Това е невъзможно!
- В сънищата на хората всичко е възможно.

- Значи сънувам?

- Може би – рече Гласът – а може би наистина си успял да ме повикаш, за да поговорим.

- Призрак ли си?

- Ако така ме оприличиш мога и да бъда. Но, все пак, би трябвало да си ме познал. Все пак ти ме извика.

- Не помня да съм викал кого и да е – отрекох, защото беше така – Наистина.

- Спомни си – каза Гласът – какво беше последното нещо, което се въртеше в главата ти преди да заспиш?

 Опитах се да си спомня.

- Мислех си за живота – отговорих – За този несправедлив живот. Чудих се защо е толкова несправедлив към хората.

- Правилно – потвърди Гласът – Ето заради това съм тук. За да ти дам някои отговори.

- А ти от къде ги знаеш? Господ ли си?

- Не се ли досещаш? Не усещаш ли присъствието ми какво е? Аз не съм Бого нито божие създание. Аз съм земно творение.

- Какво по-точно? Какво творение може да бъде едно празно съзнание като теб?

 Настъпи тишина. За миг си помислих, че съм обидил Гласа и той повече няма да ми отговори, когато отново се разнесе мощният – нежен глас:

- Аз съм Живота – рече той – Този, чиято същност винаги си искал да разбереш.

- Нима? – казах учудено – Нима животът има душа и глас?

- Всяко живо същество има душа – рече ми Живота

- Значи си живо същество?

- Не. – продължи той – Аз съм просто същност. Термин, определение, дума ако щеш ме наречи. Единствената константа е че съм твое сътворение.

- Не аз съм те създал – отрекох объркано.

- Грешиш. Твое сътворение съм, както и на всеки един от твоите събратя по света. Аз съм неизменен компонент от света, съществуваш от самото му създаване.

- Знам, че е така – потвърдих – Ти си този, който контролира съдбите на всички живи същества. Ти ни въртиш и сучеш както си искаш и често превръщаш пребиваването ни на тази земя ад.

- Колко типично за хората – Живота направи звук, подобен на сумтене – винаги търсите вината другаде, но не и във вас самите. Търсите причината са всичко лошо във външни източници, но не и вътре в самата ви природа. Грешиш в изводите си. Аз съм следствието, не причината.

- Но ти си този, който отрежда как ще живее даден човек.

- Така ли е наистина? Моята същност е резултат на вашите постъпки. Цялото ви така наречено общество е градивната единица, която ме изгражда. Аз не съм някой или нещо – просто термин, обяснение за случващото ви се. Не е моя вината за страданията ви- Не аз съм виновен, че сте изгнили. Вие сте дървото, а аз съм плода – а щом основата е прогнила и слаба, плодовете също няма да бъдат здрави и качествени.

- Тоест? Какво имаш предвид с това?
 Признавам, че ми беше малко трудно да разбера логиката му.
 - Тоест – продължи Живота – Моята същност е огледало на човешката същност. Изрази като „Животът е труден” или „Животът е несправедлив” могат и трябва да бъдат смятани за глупави и безсмислени от гледна точка на факта, че аз не определям нито един аспект в съществуването ви. Замисли се – колко хора всяка година умират от глад, защото нямат пари, с които да си купят храна. Но не е тайна, че човешката раса е измислила тези хартийки, който се използват, за да може да се купи храна. Парите са ваше изобретение, не мое. Вие сте избрали да разменяте стоки срещу нещо толкова елементарно, като парите. Вие сте избрали да станете роби на собственото си изобретение.

 Брат брата си убива заради късче злато, което след време от единия ще попадне в друг и накрая все пак ще стигне мястото, от където е дошло – черната земя. Както и вие. Все пак не сте безсмъртни. Век, че и по-малко не е много време, за да го хабите в гонене и събиране на нещо толкова временно като материалното богатство. Родени сте от пръстта и там ще се върнете, нали така?

 Замислих се над казаното до тук. Всичко беше истина и не виждах как можеше да се оспорят тези твърдения. За това реших да се съглася с тях.

- Значи всичко зависи от нашите решения, така ли? – рекох.

- Именно – потвърди Живота – От вас зависи дали моята същност ще бъде проста или сложна като сега. Вие сами сте избрали пътя, по който да вървите. Едната половина от расата ви дърпа напред, а другата не познава и част от материалните блага, които сте придобили. Още от Древността, когато някои за пръв път решили да се издигнат над другите и си помислили, че имат право да имат повече от тях било началото на общество ви – напредващо стремглаво в материален план, но все по-загниващо от вътре. И така до ден днешен, когато има хора, които ще умрат без да са похарчили дори половината от парите си, а като отразени с криво огледало срещу тях ще има друга група от хора, които ще умрат също, но без да са познали какво е щастие.

 Това вие наричате живот – така ме определяте – като лош, суров и несправедлив, като отново оставате слепи за своите грешки и недостатъци.

- Но какво би могло да се направи, за да се промени всичко това? За да променим теб? – попитах безпомощно.

- Всеки се стреми към добър живот – отговори Живота, все едно изобщо не беше чул въпроса ми – осигурен и спокоен. Но само единствено за себе си. Готов е на всичко, за да си намери работа, за да има с какво да си купи храна, да плаща семейните нужди, да осигури бъдещето си. В днешно време всичко е станало стока – храна, вода, че дори и човешкия живот. Кръвта струва пари. Един човешки орган – жизненоважен – струва колкото, че дори повече от един автомобил. А кое всъщност е по-важно – човек или колата?

- Човекът, разбира се!

- А защо тогава животът му има цена? Как е възможно това? Как е възможно сами да се оплетете в такъв лабиринт?

 Работите безспирно, за да осигурите бъдещето. Какво бъдеще? Работите днес, за да подсигурите следващите пет години, а така след тези пет години пак ще работите, за да подсигурите следващите десет. Къде е смисълът в това съществуване? Живеете в една затворена система, създадена и конструирана не от мен, не от някой бог или нещо друго, а от самите вас.

- Но така е устроен света – опитах се да го оспоря, защото мислех че няма право – Трябва да осигурим живота си, иначе ще загинем. Това е начин да вървим напред и да се развиваме!

- А цената каква е? – този въпрос ми прозвуча доста иронично и дори риторично – Едни вървят напред, а други изостават назад. Докато едни са на Луната, други спят в калта. Само вие си мислите, че се развивате. Не сте мръднали и крачка напред, от както се е появил видът ви. Мислите си, че знаете много и сте изумително развити, но жестоко се лъжете. Ако сте толкова умни, за колкото се смятате как не забелязвате колко надълбоко сте затънали? Как не сте забелязали омагьосания кръг, който сте създали и в който се въртите? Кръг, управляван от шепа хора, които смятат и мислят, че ще донесат Нов Световен Ред и на своя страна не забелязват как и те самите са се вплели в лабиринта на парите и властта – все ненужни и тленни неща.

 А още по-лошото е, че учите и следващите поколения на същите ценности и идеали.

- Но ние винаги сме учили младите на добро, любов, съпричастност. Винаги сме ги учили да изкарват прехраната си с чест и достойнство. – опитах се да го успоря.
 Но май само се опитах, защото, колкото и да се опитвах да намеря свестен аргумент, не можех да оспоря твърденията му.

- Имаме безброй книги, в които учим на истинските ценности в живота. Библията и Корана са само малък пример.

- Наистина ли вярваш, че е така? – сякаш с насмешка ми отговори Живота – В която и да е книга, в което и да е училище учите децата си как да се справят с моите препятствия. Все едно аз съм ги сложил!? Не ги учите как да ме променят, а ги учите просто да оцеляват. Превръщате ги в нови роби на системата си. Още от ранната им детска възраст им натрапвате възгледите си и ги вкарвате в матрицата си.

- Какво имаш предвид?

- Сега ще ме разбереш – каза – Отговори ми на следния въпрос: За теб умният човек кой е?

- Ами – замислих се – Вероятно този, който знае много и много е чел. Някой, който има отговори на много въпроси.

- Точно тук е проблемът. Ето на това учите децата си. Втълпявате им да учат, за да бъдат умни. Правилно ли е това?

- Мисля че да. – потвърдих.

- Нека тогава да вземем някой просяк или овчар – това са хора, които според вашите обществени критерии са прости и неуки по принцип. Дали някой от тях не би могъл да научи как растенията извършват процеса фотосинтеза?

- Би било възможно.

- Това не ги ли прави равни на някой лекар? Всеки може да научи вече откритото.

 В същото време, обаче, много други хора, определяни от вас като глупави, правят много повече – те създават! Вие карате децата си да учат – втълпявате им, че този, който научи вече изученото и опознатото и просто го знае е умен, а оставяте в сянка тези, които сами по себе си измислят новости. Обществото приема за нормално хората да повтарят едно и също цял живот, но осъжда като луд онзи, който мисли по-креативно и продуктивно. Това наливате в главите на следващите поколения и заради този факт моята същност няма да се промени до тогава, докато вие не направите своята първа крачка към промяната.

 Един учен лекар се смята за герой, че е спасил дете, като му е сменил сърцето – да, герой е, но се забравя фактът, че го е направил срещу определена сума пари. А един музикант или писател, който чрез своите творби спасява хиляди хора всеки ден от душевна смърт – а, както виждаш, точно заради такава смърт сте на това дередже – бива наричан просто артист, който печели пари на гърба на другите.

 Всичките ви възгледи са толкова неправилни и насочени само към материалното, че това просто ви дърпа надолу. А след това обвинявате мен, Живота, за собствените ви грешки. А аз съм просто наблюдател и нямам влияние върху вас. Вие ме изграждате, не аз вас.

 Така че, следващия път, когато търсиш причина за всичката несправедливост из свети, търси я у себе си и всички останали като теб, не търси у мен!

 Ако имаш дете и го пуснеш на свобода и то започне да се дрогира – кого ще обвиниш? Детето си или себе си?

 Не знаех какво да кажа. Всичко до сега бе самата истина. Толкова ли бяхме прогнили и затънали всъщност? До такава ли степен се беше разрушила нашата цивилизация?!

- Имам въпроси – подех аз, но Живота ме прекъсна.

- Казах, каквото имах за казване. Време е да те оставя. От тук нататък решавай ти!
 Понечих да кажа нещо, но внезапно пред мен изникна светлина – силна и ярка. Започна да се уголемява и скоро погълна цялото ми съзнание...

 Изправих се рязко от леглото си. Целият бях потен. Огледах се – жена ми спокойно спеше до мен, а от прозореца се подаваше изгряващото слънце и обагряше всичко в червеникаво-златиста светлина.

 Бавно станах и отидох да дръпна щорите. Нощта бе минала и сега светът отново оживяваше. Всичко започваше на ново. Животът продължаваше да тече.

 „Аз съм следствието, не причината” появи се в главата ми.

- Ама че сън! – възкликнах – Имам доста голяма въображение.

 И точно в този миг онзи нежен-груб глас отекна наоколо

- Ти решаваш – каза ми Живота – Как да ме формираш и да оползотвориш краткото си съществуване на този свят. Ако искаш продължи по този начин и просто съществувай или избери да следваш сърцето си – да бъдеш добър, да състрадателен... да живееш!