- Пак си депресиран.

            - Въобразяваш си.

            - Депресиран си, нали те виждам...

            Колата ускорява на 110. Спокойно можеше и да е 200 - това шосе е умряло като мухата, залепена на предното стъкло; чистачките така и не успяха да я заорат подобаващо.

            - Кога ще стигнем Априлци? - питам. Сякаш ми пука. Вкарвам престорена усмивка („Ето виж, щастлив съм до оргазъм! Това ли искаш?").

            - Виж... знам, че ние те научихме така. Все да се цупиш.

            Пфу, тези дупки по пътя са ужасни! Няма ли кой да ги оправи!?

            „ ... умряло като мухата, залепена на предното стъкло...", казва ми някакъв глас. Ето, пак започват монолозите. „Усмихни се!" Млъквам се, вътрешно; тази няма да я бъде...

            (диск на Ерик Клептън и нито следа от депресия в задушевното купе, лъхащо на някакъв порядъчен ванилов ароматизатор)

            - Малко сме те попрецакали с майка ти, а? Ще се оправиш... - усмихва се. Усилва ‘I Shot the Sheriff' с два-три пункта (никога на макс!); тук-таме започват да се мяркат ламарини на коли по пътя: „Не сме сами. Не сме на края на Вселената!", повтарям си, докато не го повярвам.

            - До вечерта сме там. Relax! - добавя.

            „По филмите в жабките има оръжие. Пробвай късмета си!", пак онзи глас. Замлъквам се. Същото чака и слушалките в ушите ми: 30-тина песни на repeat, по-лошо и от плодова диета (ден на банана, ден на кивито... все се понася някак).

            А до вечерта сме с Ерик, и с всичко останало. Бъркам в жабката - късмет и половина! Няколко диска с блусове, един с бг-естрада. Затварям деликатно. До вечерта сме с Ерик...

            Вилата на негов приятел, колко удобно... петзвезден романс. Мишките и техните изпражнения (под юрганите). Дъждовните охлюви и техния дъжд. По-добре дошла сутрин е нямало никога в живота ми! Сбогом, Априлци! До Варна сме с Ерик... С Ерик и с моите хранителни запаси.

            - Ти пък с твоята храна! Като си я помъкнал значи... все едно сме в Сахара.

            Подавам му чипса. Та нали целият свят е длъжен да страда за присъдата на шофьорите - отговорности, лишения, концентрация... Храната трябва да им се вкарва през системи, все едно не могат да се поспрат за десетина минутки в страничната лента. Изобщо, никой не взема страничната лента на сериозно. С отмерено хрупане заглушавам удоволствието, че съм част от багажа.

***

            Вече ми свършиха дъвките, а какво? Проклетото такси виси по светофарите съвсем спокойно, съвсем в реда на нещата, все едно има пешеходци по това време. Все едно има полицаи. Този шофьор как изобщо си изкарва бакшишите!? Не вижда ли мерника в зениците ми, тези невидими червени проблясъци... какво като няма въображение!? Ама и аз какво се ядосвам, още нищо не съм научил за хората. Даже за шофирането нищо не знам, нищичко. Голяма напаст е дете на предната седалка, цял малък кошмар. Горките таксиджии; толкова да се радват на червено, милите!

            - Плати на човека, хайде по-живо!

            Ама и нея какво я прихваща, ей сега слизаме.

            - Спокойно, госпожо, без излишни вълнения. Надявам се всичко да мине добре...

            И аз се надявам, особено да млъкнеш. Даже името ти не знам, а ме дразниш откакто сме тръгнали. Леле, трябва да променя отношението си към хората! Те никога не го правят.

            (сирени, сирени, сирени... какво ли се е случило?)

            - Уф, май улучихме кофти момент - отбелязвам. - Три линейки, може би катастрофа?

            - Не ми философствай, а дай да видим дали ще ни приемат.

            Е, добре де, влизаме. No way back, right!?

            (насреща бръщолевеща рецепционистка, мила жена)

            И май тука ще се виси доста, като на светофарите; рентген, черно-бяло, пак рентген. Колко трудно е да се прецени дали рамото е извадено или счупено? Аз и без снимка си знам какво ще е, нали нещата винаги се чупят в неговите ръце... чаши, чинии, човеци.

            Минава 01:00, животът на анестезираните е все така бял, а след малко повече от шест часа имам математика. Вземам поредното такси до нас и се надявам някога да стане обяд, за да се върна обратно в света на хората с бели престилки. Иска ми се те да бяха моето семейство. Уви.

***

            Събота. Тя е ок и дори се усмихва, може би за пред огледалата, които толкова обича. Аз съм ок и дори съм жив. Очертава се една приятна вечер с „Дракула" и много сандвичи; аз, тя и Копола... почти свързани един с друг, свързани и непознати.

            А полунощ минава и никой не вярва в приказката за Пепеляшка, в смяната на дните; никой не знае, че тази граница определя живота и смъртта. Аз лично не вярвам в нищо, не и в това. Но ето, че се получава - голямата плесница на кармата, толкова произволна, но и съвсем логична. Иска да ни свърже, отново. Иска да го върне в живота ни - Него. Защото няма линейки за лудите, а нервните кризи привличат само такситата; и все пак, Той трябва да знае. Все пак ще трябва да ни бъде такси. Защото е късно и защото ме е страх; и защото тя е отчаяна.

            (отново сутрин, винаги чакам дълго...)

            Сладкото чувство от атаката на химикалите в кръвта и милионите умиращи мисли - като че диазепамът може да отнеме всичко, ала деликатно и нежно; не би се поколебал да стигне до края ти, стига да му разрешиш. Прекарвам целия път до вкъщи анестезиран до бяло на задната седалка на неговата кола. Вече е наша. Отново.

            Два дена по-рано съм изпразнил в устата си блистер от някаква латинска розова смърт. Дори не колабирах; просто „леко болнав", така решиха. Е, вече знаят. За тях всичко е в реда на нещата; за тях светът е достатъчно не-розов, за да помнят черно-белите ми спомени. За мен Те са винаги в черно и в бяло. Но не като в некролог; по-скоро като в стара семейна черно-бяла фотография, под която със калиграфски шрифт е изписано нещо красиво и несъдържателно. Като картичка, на гърба на която са татуирани пожелания, пожелания, пожелания... и все някое от тях се е сбъднало с годините. Защото хората си пожелават много неща, но някои просто желаят смърт и какво по-логично от това да им я пожелаем. Тогава картичката става некролог, а пожеланията - възпоменания; писал съм такива, ще пишат и за мене.