ФЪРТУНАТА
Нощта запали светилата си в небето. Беше задушно, земята едва сега хвърляше топлината, събрана през дългия летен ден. Дрехите лепнеха по потните тела на работниците.
- Тежък ден беше - рече единият от тях.
- Тежък, лек - свърши се. Да вървим! - отвърна друг.
И тръгнаха. Остана само Фъртуната - така го знаеха. При­лепиха му това прозвище, защото работеше като хала, припряно и бързо, и се караше с хората, когато работата не спореше. Среден на ръст, нито пълен, нито слаб, този човек не правеше впечатление с външ­ността си, ала в работата веднага се набиваше в очи.
- Чакайте! - викна той. - Трябва да покрием тухлите. След тази жега нощес може да излезе буря.
- Буря ли? Я погледни небето! Цялото е обсипано със звезди.
- Няма да вали. Гледах прогнозата по телевизията. Нека стоят открити тухлите да съхнат.
- Ти на прогнозата много не се надявай. Коляното ме щрака, на развала на времето е. Преди да вали, винаги го усещам. Няма да е лошо да подсигурим труда си.
- Значи да не вярвам на ...