28 февр. 2012 г., 14:19

"Гадости от старо време" 

  Проза » Рассказы
914 0 3
38 мин за четене

 „Ключовата част във всяка една история е тази, в която положението се прецаква.”

 

„Гадости от старо време”

 

Дълго време не бях се захващал с никаква работа. Като млад човек, чувствах, че пропилявам времето си в лентяйство и гниене, а това беше доста близо до реалността. По цял ден зяпах документални филми, телевизионни реклами, новинарски емисии, а през остатъка обикалях кръчмите. Този запуснат начин на живот постепенно започна да ми омръзва и се чудех как да вкарам малко екшън в ежедневието си. Мина поне седмица в правенето на същите онези простотии, за които споменах и ето я нея, новата ми фикс идея. Бях си наумил да запаля колата и да отида до отдавна забравеното ми селце, в което като малък прекарвах доста часове в игра, но процесът на урбанизация, превърна селото в западнала дупка. Доколкото си спомням, по двора на къщата имаше разни чарколяци, които си струваха да бъдат продадени и съответно да изкарам кинта, поне щях да бъда полезен с нещо за самият себе си.

Като история, селото не представляваше особен интерес за учените, но беше свързано с моето родословно дърво. Баба, дядо, някви роднини, до един мъртви. Някога отглеждаха добитък и се занимаваха със земеделска дейност, която не бих определил като върха на селскостопанската технология. Та, село, в което максималният брой на жителите беше 200-300 човека и то през добрите социалистически години. Името дадено от заселниците: „Перихун”. Звучи древно, а?

 

1.      Големият път

 

              Реших се, днес е денят. Стегнах багажа, неща от първостепенна важност, влязох в гаража и се качих в ретро автомобила, модел Лада 2105, свястна барака, да си призная. Харчеше доста гориво, да се чуди човек, за това и имах проблеми на бензиностанцията.

               - За колко да сипя – попита ме работник, облечен в син гащеризон, с лого на фирмата.

               Заех се с изчисления, до дестинацията ми имаше около 30 километра, Ладата харчи 10-12 литра на 100 километра извънградско, същинско чудовище, което значеше, че трябва да сложа минимум 10 литра, при цена от 2.50 лв., бензин за 25 лева?!

                - Ми зареди за … - бръкнах в джоба си и извадих последните 20 кинта.

Оборотомерът на колонката започна да се върти с луди темпове, това нещо беше чиста измама, а отгоре на всичко, работникът спря на 19,98 лв. Тъкмо да извади маркуча и го спирам.

                - Шефе, кво е това? Ще извади ли ресто тая машина или да слизам от колата?

Не му трябваше много на пича и бързо вкара още 00,04, по погрешка. Запалих цигара, на самата бензиностанция, без да ми пука за забраните и се ометох.

                Излязох от града и се насочих по разклонение, поемащо към верига от завои, но на един от правите пътища, реших да тествам мощта на тази съветска машина, натисках ли, натисках педала, повече от 120 нямаше накъде. Чувал съм приятели да се хвалят за космически скорости с тези автомобили, но това не беше постижимо за моят и както изцеждах двигателя… овчар, на средата на шибаният път, със стадо пухкави овце, едвам се движат. Времето за реакция намаляваше, а аз не бях никак опитен шофьор и заковах спирачката. Резултатът? Свистене, отваряне на жабката, полетели документи и невероятно завъртане, идващо от задните колела, овчарят, облещен срещу мен, не трепва. Завъртането намалява и на няколко метра от ходещите кожуси, най-накрая спирам. Пфф, отварям прозореца и съм готов да го пратя по дяволите, обаче оня седи и гледа. Та решавам да подходя деликатно:

                - Дядка, няма ли поле за теб, какво правиш на пътя?

Онзи гледа и изведнъж от устата му излизат следните смразяващи думи:

                - Нямаш работа натам, ти не си за тук, връщай се в града или ще те сполети бедствие.

И само това, обърна се и се разкара от пътя. За своят триумф като състезателен пилот, запалих цигара, включих радиото и си казах:

                - Е тва е екшън – през останалият път не се случи нищо.

            Както си мислех, че не се случва нищо, навлязох в бойно поле, смазано от металните точила на най-древният превоз – каручката. Четвъртокласна пътна мрежа, истински тест за окачването на моята черна красавица. Музиката от радиото почти не се чуваше, заради блъскането на Бог знае какво. Минах на първа и започнах да се влача, участък от 6 километра, изминат за половин час. Асфалт нямаше.

 

2.      Добре дошли в „Перихун”

 

                Пътна табела „Перихун”, ограничение 50 километра, навлизам в населено място.

           Това за населеното място трябваше да е някаква шега. Следната картина: трева и бурени, бавно застъпващи платното, обхващащи, къщи, бараки, абе всичко беше в бурени. Световните екологически организации, трябваше по-често да посещават такива места, за да видят, че природата никак не е безсилна. Едва 5-10 години са минали, откакто тези постройки не се поддържат и ето, добре дошли в джунглата. Продължих да навлизам в селото, когато от мое ляво, забелязах падналата боя, а на нейно място ръжда. Това трябва да е автобусната спирка, което ме наведе на мисълта, че по този път все още се движи автобус. Спомен изникна и се сетих за архаичната каравана „Чавдар”, която разтоварваше селяци, буквално на самият фронт. Тук ми хрумна идеята, да претърся западналата спирка за ценни предмети, никой нямаше да забележи.

                Паркирах и излязох от колата, насочих се към спирката, а навсякъде върху нея, разлепени черно-белите снимки на съселяни, с печално послание, някаква странна поезия, както и часовник отмерващ дни и години. Зачетох се:

„Калин Иванов Георгиев; 11 години от смъртта на нашият обичан… „ пълни дрънканици. Калин сигурно е умрял от подобно на всичко наоколо, ръжда в черния дроб. Страшна гледка бяха всички тези плакати на смъртта, но традицията си е традиция.

                Вратата на спирката беше отворена, влязох вътре, паяжини, олющени стени, странна воня и ехото от всяка моя стъпка. Друго помещение се откри, на вратата пишеше „Пенсионно бюро”. Любопитството ме накара да продължа напред. В стаята не влизаше много светлина. Една маса по средата, няколко изкорубени седалки на столове и прахоляк. Нищо ценно не се забелязваше, но си заслужаваше да претърся по-внимателно и точно тогава забелязах стар бюфет, с отворено чекмедже. То беше пълно с малки шишенца, всяко с един и същ латински надпис „Methcathinone”. Виж ти, помислих си, прибрах 4-5 от тия шишенца в джоба на якето, пребърках останалите чекмеджета, някакъв бележник, няколко стари монети и нищо повече. Взех и бележника. Таман да се кача обратно в колата, чувам глас:

             - Ей, млади момко, какво дириш ти тама? – по вида на този старец, 80 годишен, вехто, но стилно облечен, с дървен бастун и забележете, едно око.

                 - Спрях да разглеждам забележителностите – отговарям.

                 - Защо влизаш като си неканен? – продължи да задава въпроси едноокия.

                 - Що, да не си собственика? – въпрос на въпроса и това го побърка направо.

               - Вие младите, на нищо не прилича това, дядо ти Никола е вече стар, няма кой да му помага, живее сам, а вие, бандити с бандити, обирате изоставените къщи, не ви е срам.

               - Виж дядка, аз съм оттук, идвам да проверя къщата и да свърша полезна работа, аре по живо по здраво – игнорирам бръщолевенията му и продължавам по задачата.

 

3.      Построена 1922 година

 

               Хубавото в случая беше, че прибрах някаква незнайна плячка от автобусната спирка, след което продължих към местоположението на роднинската къща. Не бях я посещавал от цели десет години и се чувствах странно. Пейзажът продължаваше да бъде изграден от запустели сгради, когато изведнъж пред очите ми изскочи същата онази постройка от едно време, ама казвам ви, никакви бурени нямаше, беше изчистена и се открояваше от останалите къщурки. Върху предната стена беше изписано: Построена 1922 година. Простите сметки бяха, че това чудо е на почти 1 век, а все още е здраво. Паркирах отпред, изключих радиото и изгасих двигателя. Не проверих колко бензин ми остава.

               Номерът на входната врата беше „7”, а на ключалката имаше катинар. Нямах ключове, просто прескочих. Дворът беше просторен, с две бараки, използвани за складиране на сено и кошари. Бях се върнал в каменната епоха, тъй като архитектурата в подобни местности, датира точно от тогава. Между тях беше разположено мястото за живеене. При първият оглед на двора, не забелязах нищо съществено, малко метал, дървени трупи и селско-стопанска техника. Пустош пълна, тръпки да те побият. Надежда имаше и тя със сигурност се намираше в главната сграда. За удивление, няколко стари печки, а когато влязох вътре, гоблени, картини, домакински прибори, радио, спрял часовник и странната воня. Същата като в спирката, но доста по-силна. При опит да разбера източника, заложих, че не е мухъл, но на какво миришеше? Пълна мистерия. Както казах надеждата ми се върна, когато видях кутията за бижута. Отварям я и ето на, два златни пръстена, златно колие и няколко сребърни монети. Това беше голям удар, виждах как ще взема добри пари, за нещо забравено от Боговете.

            Нещеш ли, проблемите се зададоха. Чух, викове, излязох от къщата, прескочих входната врата и се озовах до черната кобила, моята Лада. Този път със спукани гуми, а следа от нарушителите нямаше. Кой ли би ми скроил такъв номер. Ако в селото имаше понастоящем 20-30 жителя, някой от тях трябва да го е сторил. Сега бях закотвен на сред нищото, нямах телефон, не познавах никого, а отгоре на всичкото, при проверка на горивото, то се оказа твърде недостатъчно дори да стигна където и да било. Нищо не беше откраднато, така че все още имах своя обяд и вечеря, документите си, както и нож, за всеки случай. Решението на моят проблем беше да пренощувам в къщата, а междувременно да потърся помощ.

              Така се озовах пред къщата на съседа. Вратата, с облепени два некролога, направо пропускам тази подробност и изкрещявам:

              - Комшу! – повтарям го няколко пъти, докато накрая не излиза стара баба, отново с бастун. Зрението й не е никак добро и докато ме фокусира аз вече задавам своя въпрос – Бабе, да си видяла хора, минаващи по улицата, в близките минути? – слухът й, същата работа.

               Да му писне на човек от подобни дъртаци. Отказвам се от разследването и се прибирам в къщурката, отново с прескачане, построена през 1922 година.

 

4.      Нощен кошмар

 

               Нямаше начин да избегна зловонието, витаещо наоколо. Времето не бе никак лошо, така че нямаше нужда да се притеснявам за отопление, имах време да се нахраня и да изпуша няколко цигари, които да убият миризмата. Стоях съвсем сам на масата, изследвайки заобикалящата ме среда. Електричество нямаше, не можех да пусна радиото, но интересното беше бележка оставена до самият транзистор. „Книгата трябва да бъде върната в посоченият срок” -  бележка от селската библиотека. Потърсих въпросната книга, но нямаше никаква следа от нея. Вероятно се намираше в споменатата библиотека, която си заслужаваше посещението. Часовникът на ръката ми показваше 19:30, вече се стъмваше…

             И както всеки път, идването на нощта беше повод за притеснение, параноичен човек съм, особено на такива места, разбирате.

        Като занимание, реших, че е добре да прочета дневника, намерен в „Пенсионното бюро”. Все пак времето щеше да мине по-бързо, ако имах занимание. Бръквам в джоба на якето, а първото нещо, което хващам е едно от малките шишенца, с латинския надпис. Няма как да знам каква е тази субстанция, освен ако не я тествам собственоръчно. „Methcathinone”, лекарство, казвам си. Не пише нищо за ефекта й, нито за дозировката. На вкус, отпивам малка глътка, но повтарям процедурата, за да съм сигурен, че не си въобразявам. Облягам се на стола и хващам прашният дневник, с твърда корица. Зачитам се, ръкописен почерк:

„Дневникът на баба Гинка”

          „Казвам се Гинка Симеонова и съм на 67 години. Живея в село Перихун, откакто се помня, тук съм се родила… (пропускам няколко реда).”

-----------------

       „Работя в „Пенсионното бюро”, раздавам пенсиите на съселяни. Повечето са доброжелателни хора, но трудът на полето ги озлобява, свикнала съм. Не взимат много пари, а едвам преживяват, нападат ме, задето си мислят, че ги крада но това не е така…” (Продължавам надолу).

-----------------

                „Днес автобусът пристигна и достави специална пратка. Нищо повече не знам, пише само да се достави до доктор Петър Вълков. Докторът е добър човек, реших да занеса пратката лично.”

(Тая история започва да става интересна, мисля си докато зяпам в буквите).

-----------------

                „Вече съм пред кабинета на д-р Вълков. Почуквам на вратата, той я отваря, добре сложен млад човек, в когото момите от селото са лудо влюбени. Следният разговор се случва:

                - Живо-здраво Гинке – започва доктора – Да не би да е пристигнал моят колет?

                - Да, днес го получихме, реших да ви го оставя лично. Но ще ме извинявате докторе, нищо не беше написано в описанието, какво има в кутията?

                - Няколко важни медикамента, както и една книга с „народна медицина”. Това е всичко, нищо за което да се притеснявате – добавя Вълков.

(Като читател на чужд дневник, наистина исках да разбера съдържанието на тайнствената кутишка).

-----------------

 

           Точно в този момент, буквите започват лека, полека да се размазват, очертанията стават неясни и аз почти не мога да се концентрирам върху ръкописа на баба Гинка, ръцете ми треперят. Еуфорията ми продължава да се засилва и странен натиск започва да блъска в главата ми. Захвърлям бележника и при оглед на обстановката, все едно не съм в същата стая, цветовете са ярки, направо натрапчиви, не мога да стоя седнал и решавам да стана. Всичко изглежда живо. Спрелият часовник на стената започва да се върти в обратна посока, а стрелките отброяват часовете все едно са секунди. Времето не значи нищо, а ефекта на скапаното лекарство се засилва. Не знам колко време се е въртял часовника, но вероятно съм се върнал с години назад. Трябва да подишам чист въздух и моментално излизам на двора, където за мое учудване има разхождащи се кокошки, блеенето на овце, пълна какафония от звуци, а до преди малко, всичко беше мъртво. Освен това, слънцето е изгряло, което си е нелепо, но още по-нелеп е ефектът на лекарството, което още бъхти централната ми нервна система. Трудно ми е да преодолея този кошмар, не съм се сблъсквал с толкова паранормална ситуация никога, дали е нещо в мозъка ми? Побърках ли се, какво стана, не знам. Няма място за паника, мисля си.

             Насочвам се към входната врата, където искам да проверя за моята кола, катинарът липсваше, а Лада-та… по дяволите и нея я нямаше. По улицата минава човек, който ми кима и вика:

                - Здраво мъжки! – жизнерадостен глас.

               Не е възможно... Възможно ли е? Дали да питам коя година сме? В тоя момент същият глас ме избавя от мъчението и продължава:

                - Върви да ходим у кръчмата, да гледаме мача.

 

5.      Дербито в Хоримака

 

           Разбира се, имате право да не вярвате в моите фантасмагории, но не си измислям. Намирах се в село „Перихун”, но тоя път селото не беше призрачно пространство. Ако изчислявах правилно времето, от момента на взимане на лекарството, минал е около час, а аз все още бях в друго измерение. Вървяхме към кръчмата с моят нов таласъм-познат, а той разправяше.

               - Ехе, да видиш Пенка, как се чука, като разпрана е, казвам ти.

          Подобните реплики нямаха край, а аз едвам се държах на краката си, но сензационните чувства бяха безброй. Трябваше да разгадая тази загадка и знаех от къде да започна. От клюкарската позиция на всички – местната кръчма. Друг важен проблем беше произхода на това, вече не толкова убеден, че е лекарство. Отговорите трябваше да се намират в тайнствената кутия, където имало някаква книга, доколкото разбрах от дневника. Ако веществото в малките шишенца, създава халюцинации от подобно естество, в което пространството се пречупва, то аз имах стабилни запаси, които щяха да стигнат за разкатаването, на макар и въображаемата илюзия.

           Ето го и него хоримакът, озаглавен „Пияната свиня”. Що за име, мамка му? Моят събеседник влиза пръв, държи се като реална личност, а дали пък не е точно такава? Аз го последвам, помещението е задимено от цигарен дим, а глъчката е навсякъде. Имаше поне 20-ина човека, които се забавляваха по старому. Телевизорът излъчваше мач от незнайно коя година и лига. Не съм запален по футболът, но екипите на играчите не наподобяваха днешните. Бяха по-широки, прическите им също бяха ретро. Гърлен вик, към моят приятел:

          - Аре бе Калине, че падаме ли днес или че биеме? Ела да пийме по една – очевидно името е Калин, той поздравява с ответен вик и сяда на масата, аз също съм поканен, дръпват допълнителен стол и по подразбиране получавам бира, която при отпиване има вкус на, забележете, истинска бира. Направо се побърквам от реалността на събитията.

             - Абе мъжки, на кой си ти? – един от събеседниците се обръща към мен. Пита ме за родителите ми, когато късметът ми се усмихва, вкаран е гол, всички крещят и разливат милилитри от питиетата си, а аз измънквам нещо в отговор, което дори не е чуто, но на кой му пука въобще.

                Поглеждам часовника на ръката си, 15:04 след обяд, моментът в който стрелките на ръката ми започват да се въртят, в правилната посока, с главоломна скорост и вероятно съм припаднал.

 

6.      Обратно в реалността

 

                Първото нещо, което чувствам са силни болки в главата, непоносими. Лежа на улицата, изправям се, пооглеждам се, пейките са изгнили, улиците пусти, няма и следа от лудницата, на която станах свидетел. Всичко е, както преди. Преодолявам болките, обръщам се и виждам държащата се на един пирон табела, на кръчмата. Отново съм в настоящият момент. Това трябва да е главната улица на селото, извеждащо до площада. По спомен, установявам, че хоримака, се намира в близост до библиотеката, както и кабинета на някой си доктор Петър Вълков. Заслужава си опита, за това се насочвам към опустялото читалище, събиращо културата и битието на съселяните. До вратата на кабинета се стига, при заобикаляне на голямата сграда, чийто прозорци са почти до един изпочупени. Вратата е доста разнебитена и вероятно ключалката няма да е проблем, с един ритник, разбивам пантите и вече съм в мрачният кабинет, където вонята, за която споменах е наистина силна, а болките ми продължават. Очевидното е, че никой не е влизал в кабинета от десетилетие, прахоляк навсякъде, документи по пода, а по лавиците книги за медицина и разни други диващини. Отивам до бюрото, а дъските скърцат под краката ми. Там е оставена голяма книга, наподобяваща регистър или нещо от сорта. Регистърът е отворен на страница, с голям надпис: „Експериментални противопоказания”. Изредени са имена, на жени и мъже, със съответната възраст, но погледа ми се заковава на едно конкретно име: Калин Иванов Георгиев; възраст: 37 години; причина за смъртта: самоубийство.

               Името ми беше познато, невероятно е, че забелязах точно него, на облепената с некролози спирка, това беше той, 11 години, откакто не е сред живите, но аз го видях по-рано този ден, въпреки че нямам ясна представа за времето. Останалите имена също за записани като самоубийства. Броят на жертвите е доста голям, а думата „противопоказания”, говори за грешка при отпит за лечение. Докторчето е оплескало нещата, като е експериментирал с непознато за него лекарство.

Решавам да се омета от тази дупка, въпреки че единственото, което научих е как са умрели стабилна част от жителите на село „Перихун”. Още по-странното е, че никой от моите близки не ми е споменавал нищо за тези злополуки, изглежда са ме предпазвали, от разбирането на мрачната истина. Освен това, не съм се срещал с никого освен, с глухата баба, на адрес номер „5” и едноокия дядо Никола, разбира се в тази бройка не включвам халюцинациите си. Все трябваше да има някой, който да ми обясни какво се случва.

            По обратният път, към главната улица, сякаш желанието ми да разкрия събитията, се изпълнява от само себе си. Виждам прегърбена фигура на непозната старица, приближава ме и ми подава книга със зелени корици.

                - Това може да ти помогне – казва тя с грачещ глас.

Нямам намерение да се мотая и направо я питам:

                - Слушай сега внимателно и отговаря кратко – направо съм нервен – случила се е някаква бъркотия и май задълбавам в нея, казвай кво знаеш, щото не отговарям.

                - Дете мое….

                - Не съм ти дете, давай направо – прекъсвам я.

             -Прочети страниците, които съм отбелязала, там се крият отговорите на твоите въпроси, ако има нещо, аз ще те потърся, внимавай с тия растения, предупреждавам те.

             Бабушкерника ми обърна гръб и закуца незнайно накъде. Седнах на една пейка, а книгата в ръката ми се казваше…

 

7.      „Растителна медицина”, страница 78

„Methcathinone” herbalis

 

 

              „Важна част от народната медицина е свързана, с направата на лекарствени продукти от растения. Историята на това растение, датира от древни времена, когато племена, населяващи тази част от Европа, култивирали цвете и започнали да извличат субстанция, при стриването на цветове от „Перихуан хърбис”.  При пробни тестове, племето установило, че цветето има лечебни свойства да лекува следните симптоми: главоболие, гърчове, безсъние, депресивни състояние и редица неизследвани болести. Ефектът трае от 10 до 12 часа, без възможност да се напусне „пътуването”. Острата миризма е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.

(Спестявам няколко реда)

               Основните противопоказания на чудотворното цвете е изграждането на стена между два свята, като тази стена създава вероятността, субектът да не може да разбере, границата между реалност и илюзия. Пагубни са ефектите за онези, които останат затворени в „другият свят”, тъй като рано или късно, те слагат край на живота си, повлияни от сеизмичността на виденията.”

-----------------

             Тази информация ми бе предостатъчна. Разбрах, че си имам работа с наркотик, произвеждан в областта, но по-лошото е, че цялото село е било подвластно на медицински експеримент. Докторът със сигурност е знаел за този факт и за пост-ефекта на „Methcathinone”. Вместо ценни предмети, които да продам, аз открих цяла глава от историята на неясната наука за човечеството, а именно пътуването отвъд границите на въображението. Ако следвам логиката на нещата, в никакъв случай не трябваше да взимам още от пагубното вещество. Следващата ми стъпка, щеше да бъде дочитането на дневника на баба Гинка, който се намираше в къщата, на прародителите ми.

 

8.      Неочаквана среща

 

                 Става ясно, че всичко се случва спонтанно. Фрагменти от историята се подреждат, главоблъсканицата продължава, а аз съм се запътил към дома. Както си вървя, в далечината, до черната Лада, забелязвам очертанията на мъжка фигура. Трудно ми е да разбера дали е истинска или не, за това се приближавам, докато не виждам персоната в цял размер. Облечен е в тъмен костюм, на ръката си има часовник. На възраст е около 60-те. Поздравява ме:

               - Добър ден – говори изтънчено – казвам се Божидар, кмет съм на областта. Трябва да поговорим, ще ме поканите ли.

               - Ъъ, вижте, наистина съм объркан… разбира се, заповядайте.

               Кметът изглеждаше като човек с познания, видът му го показваше, чудно е защо се е набутал с подобна длъжност, в забравено от Бога място. Намираме се вътре в жилището.

                - Нямам с какво да ви почерпя… - а той ме прекъсва с махане.

                - Дядо Никола ми се обади, спомена за новодошъл, взел ви е за крадец. Но не съм дошъл по този повод. Виждате ли, село „Перихун” е отдавна напуснато, малцината, които живеят, просто са се оставили на течението и чакат сетният ден. По-лошото е, онова, което се е случило, за да бъдат изоставени всичките тези къщи. – най-накрая, кметът имаше важна информация, помислих си – Когато новият доктор на селото пристигна, имаше мечтите да направи общността щастлива. Занимаваше се с научни трудове по „народна медицина”. Реши, че може да излекува болните и да им даде по-дълъг живот. Никой нямаше нищо напротив да си поживее по-дълго в тази идилия, но резултат се оказа катастрофален. Записаха се доста доброволци за експерименталното лечение. Взимаха лекарството, докато накрая всички не изперкаха. Станаха няколко убийства, бяха запалени къщите на невинни хора, доктор Вълков беше обвинен и с право. Намерихме го обесен в дома си, семейството му се страхуваше за живота си и изчезна. Селяните бяха бесни, а когато започнаха самоубийствата, избухна кавга. В момента, до колкото разбирам, вие млади човече сте се заели, да търсите отговорите на тази мистерия, но недейте, просто напуснете…

                Няколко интересни факта, със сигурност криеше още нещо.

                - Спрете се кмете, вече задълбах във вашата каша. Вие сте си виновни, а аз съм тук, за да науча края. Всичко около вас мирише, не виждате ли? Казвайте с кого да говоря, защото вие криете истината, аз пробвах лекарството и видях общността в миналото, съвсем нормални хора са били, преди тази злополука, а сега се опитвате да ме прогоните, докато се опитвам да помогна. Ако не знаете отговорите, вие напуснете.

                Думите ми му повлияха и той като мен, искаше отговор, но се страхуваше. Съвестта го гризеше. Въздиша и изрече:

                - Предупредих ви, но щом сте се зарекли, има пътечка към гората, хващате нагоре от вашата къща, ще я забележите. Вървите, докато не стигнете древните руини, строени са по римско време, малко след тях ще видите колиба. В нея живее, прогонена от общността жена, наричаха я вещица и какво ли още не. Сега живее сама, но се пазете.

                Това си беше, отговорът щеше да е при тази баба Вещица, а за да спомена оценката ми за кмета – пълен страхливец. Стана и си тръгна, остави телефонен номер, но аз нямах телефон. Изпуших няколко цигари, сам в стаята и размишлявах върху случилото се.

 

9.      Останките от една цивилизация

 

             Неусетно, времето прекарано в размишления, доведе нощта. През прозорецът отново беше тъмно. Страхувах се, да не изпитам кошмарът от миналата вечер, но аз съм човек на действията. Взех дневникът на баба Гинка, който дори не прочетох докрай, книгата на доктора и отидох до колата. Винаги носех фенерче, взех го, както взех и ножа, за всеки случай, нали знаете. Батерията беше пълна, а лъчът светлина, при неговото пускане, създаваше чувство за сигурност. Според упътването на кмета, трябваше да се насоча нагоре, към полето и да последвам пътечката. Така и направих. След броени минути, вече се намирах пред празно пространство, което в друга ситуация би изглеждало романтично. Луна, звезди, щурци и едно дърво с голяма корона. Лутах се за момент, докато светлината от фенера ми, не освети коловоз, от гуми. Дотук се движех добре, без особени препятствия, но в далечината чух кикотене, което направо качи нивата ми на адреналин. Кикотенето, както предполагах, идваше от чакали, диви кучета, които нямаше и да се замислят, ако ме забележеха. Добре, че имах нож, но е трябва да спомена, че нямам никаква военна подготовка или каквато и да била друга, свързана с бойни изкуства. Все тая, ако се мре, ще е с достойнство. Продължих по пътеката. Гората ставаше все по-гъста, всякакви шумове създаваха тръпнещо усещане у мен. Вървях без да мисля, защото в такива момент разумът е последното нещо, до което бих се допитал.

                  Пред очите ми, осветени от фенера, изникнаха каменни останки, вероятно тези, за които кмета ми спомена, което значеше, че се движа в правилната посока. Исках да разгледам по-детайлно руините, но нощта не го позволяваше, следователно продължих да издирвам къщата на Вещицата, нека така си остане.

                В следващият момент я видях, някаква срутена барака, от чийто комин излизаха кълба дим. Кой ли би живял на подобно място, самата смърт, може би.

                - Ехо, има ли някой – извиках, а гласът ми се разпространи в тъмнината. Мълчание…

                Приближих се по близо до вратата на колибата, когато тя се отвори със скърцащ звук, както във филмите на ужасите. Пред мен се появи силуета на старица, облечена в черно, със сбръчкано лице, но въпреки това мил и приятен вид.

                - Влизай – каза еднозначно тя.

               Вътрешността на колибата беше топла, гореше огън в аматьорски направена камина, имаше тенджера, в която се приготвяше вечеря, миришеше вкусно. Избрах си един от ниските столове около огнището и седнах. Чувствах се спокойно в тази обстановка, сякаш жената излъчваше някаква енергия. Тогава тя заговори:

               - Дълго продължи твоето търсене човече, но то още не е приключило. Това, че си ми гост, значи само едно, взел си правилни решения – говореше и ходеше насам-натам – но знай, пази се от снимките на мъртви, те могат да те преследват, докато не те обгърнат. Мракът е твоят враг…

                Хубаво приказваше за мрак, мъртви и дивотии, обаче аз имах други намерения, а не да слушам бабини деветини. Просто исках да узная защо инцидентите в това село, не са споменати в нито един вестник, новини, не са споменати и от моите близки, сякаш всичко е една черна дупка, останала така през вековете. Вещици, руини, тайнства, окултизъм, растения,  останки от една цивилизация, тази на основателите. Вещицата имаше отговор, аз попитах:

                - Защо са те заклеймили като вещица, защо са те изритали и живееш на сред нищото?

                - Защото преди време, аз предсказах какво ще се случи. Не се изискват ясновидски способности, за да предречеш, че лудостта на един доктор, алчността на един кмет и всичките заблудени селяни, ще донесе буря. Лекарството, наричано „Methcathinone”, правещо се от цвете, което расте навсякъде  и което е толкова потайно, беше цел на д-р Вълков и кмет Божидар. Двамата искаха да продават лекарството на фармацевтични компании, искаха да направят богатство, а за целта го тестваха върху населението. Мен ме изритаха, задето не можело просто да гледам в бъдещето, не ми повярваха, но то се случи. Покриха всичко и никой от външния свят не разбра за ставащото.

                - Но наистина ли това лекарство е толкова страшно? – прекъснах я.

                - То лекува, но в старанието си да направят лесна печалба, двамата пропуснаха важна съставка. Всяка книга за отвари, лекове и подобни, пази в тайна поне една съставка, за да не се злоупотребява. В джобовете си имаш от онези шишенца, но в тях липсва катализаторът. За да разкриеш останалата част от историята, трябва да се направиш последното си „пътуване” отвъд въображението и сам да разбереш.

                Вещицата отиде до стар шкаф, бръкна в него и извади малка епруветка, с гъста течност. Приближи се към мен и ми я подаде с думите:

                - Тук се крият отговорите, но не можеш да промениш стореното…

            Взех го и просто ударих една голяма глътка. Вещицата ми обясни, да се облегна и да поизчакам, докато започне, споменатото „пътуване”. Така и направих, усещах, че съм близо… не чаках много и тогава…

 

10.  Плакати на смъртта

 

                Интересното в случая бе, че нямаше онова познато главоболие, просто отпускане и чувството за еуфория. Комфортът беше налице. Стените, цветовете, звуците, всичко се разкриви, дори не погледнах часовника си, знаех какво се случва, изпитах го и първият път, но доста по-различно от сега. Пространството отново беше пречупено, аз се изправих, нямаше и следа от Вещицата, бях сам, но не в позната колиба. Вероятно преди години, тя не е била още построена. Сега поне мога да датирам колко назад се връщам. Годините би трябвало да са 11-12, което съвпада с краят на 20-ти век, гледано от днешна дата. Разбрах и нещо друго. Действието на лекарството не е на случаен принцип. Ако се намираш на моето място, вероятно ще изпиташ „пътуване в миналото” на жителите, на село „Перихун”. Ако обаче си в друга точка на света, ще бъде различно и ще се сблъскаш с видения от друго естество. Минало, настояще, бъдеще, вероятно нямаше граници, които да не бъдат прекосени.

                Отправих се към центъра на селото. Още не бях излязъл от гората, когато видях хора, трактори, всички те обработваха нивите, прибираха реколтата си и пееха песни. Значи така е било в детските години, които просто не помнех.

                Продължих и стигнах желаното място. Намирах се на главната улица, където вижте, доктор Вълков, спореше с Калин. Караха се:

                - Докторе, миналата нощ щях да пукна. Това, което ми давате е отрова, други също се оплакват, вие сте луд! – Калин викаше с цяло гърло.

                - Казах ви още в самото начало, че резултатите не са тествани и трябва да поемете отговорност, вие не ме послушахте и сега се оплаквате, не е редно така – защити се доктора.

                Не смятах да стоя безучастно и се приближих към тях.

                - Хей, господа, спрете спора – започнах, а двамата извъртяха поглед към мен, поглед на учудване – Докторе, не трябва да им давате повече от вашето лекарство, кара хората да полудяват, последиците не са никак добри.

                Доктора не беше никак учуден, изглежда беше  наясно, но ме попита:

                - Кой ти каза, да не би Гинка пак да е разправяла простотии за идващият мрак? Не й вярвайте, тя е луда за връзване.

                Прекрасната развръзка, жената от „Пенсионното  бюро”, човекът предал пратката на д-р Петър Вълков е Гинка Симеонова, същата, която заклеймяват като вещица и същата, която срещнах в гората. Ако е така, то тя трябваше да е поне на 80 години, понастоящем. Невероятно. Само ако бях прочел целият й дневник. Оставих всичките илюзии от наркотика, „не можеш да промениш стореното”, каза ми Вещицата Гинка в колибата. Нямах и намерение да се опитвам. Трябваше направо да говоря с нея и се запътих към автобусната спирка.

                Вече бях пред нея, същата, отново облепена с некролози, но с прясна боя и завършен вид. Това, което се случи, няма аналог с нищо до сега. Виденията се засилиха, от плакатите на смъртта започнаха да изскачат мъртъвците, сякаш са живи. Приближаваха ме като армия от зомбита, ужасиите нямаха край, пулсът ми се ускори, просто побягнах, посланието беше ясно. Нямаше начин да прекося ужасната бойна формация, тичах дълго време, докато не се бях озовал на друго празно поле. Там изпаднах в безсъзнание.

 

11.  Пробуждане

 

                Усетих побутване, което ме изкара от дрямката, пред мен стоеше дядо Никола, гледаше ме с едното си око и се усмихваше.

- Призраците на миналото е по-добре да си останат там – заговори той.

                Посъвзех се. Всичко това дойде като парен чук в главата ми.

                - Дядка, ти си един от малкото все още живи свидетели, кажи какво знаеш, защото почва да ми омръзва от вашата игричка.

                - Това което знам, е че кметът Божидар, Гинка Стоянова, както и доктор Вълков са замесени в случилото се. Не вярвай на никого. Никой до сега не ти е споменал истината. Спуканите гуми, неколкото опита да те съботират, са дело на горните трима. Двама от тях са все още живи. Това, което се опитаха да направят с теб е същото, което стана преди години. Използваха те за тестов субект. Гинка работи дълго време, изолирана в колибата, съвместно с кмета, за извличането на подобрена формула. Ти отпи от нея, но параноичните халюцинации остават като симптом. Мечтата им да продадат дяволското цвете все още живее. Разбира се, няма връщане назад, не може да се промени стореното, но можеш да предотвратиш този кошмар. Моят съвет, макар и не толкова хуманен, убий ги и сложи край. Аз ще ти услужа с моят автомобил, за да се махнеш от селото. А сега направи, каквото ти казах.

                Ако всичко до сега не ви се е сторило налудничаво, какво ще кажете за старец, който ме подтиква към извършването на убийство. Напълно го разбирах, да убия двамата идиоти щеше да е полезно за обществото... Имах телефонният номер на кмета, попитах дядо Никола за телефон, той ми позволи да използвам домашният му такъв. Проведох разговор:

                - Кмете, трябва да се видим, спешно е – опитвах се да изглеждам уплашен и нервен.

                - Къде и кога? – попита делово той.

                - Слушай, колибата, за която споменахме, там трябва да се видим. Вещицата я няма – изрекох лъжата с майсторство.

                - Какво? А, имам в предвид, добре, там съм до половин час.

                Затворих, благодарих на едноокият старец и му казах, че ще се върна след известно време, да ме чака.

                Планът ми за действие беше да закопая и двамата на място. Отново тръгнах към забутаната колиба. Този път видях много добре останките. Изглеждаха величествени, макар и изравнени със земята. По формата им съдех, че на тяхно място се е издигала отбранителна кула, обградена с други каменни постройки. Сякаш на дневна светлина излъчваха едно особено сияние. Бях свикнал с „особените сияния” и просто продължих. За позиция на изчакване избрах един голям камък, на доволно разстояние от колибата. Седнах и запалих предпоследната си цигара. Тръпнех в очакване, с нож в другата ръка.

                Малко повече от половин час мина, когато чух двигателят на кола, подадох скришом поглед и това беше личният автомобил на кмета Божидар. Той излезе от него и закрачи нервен към колибата. Вероятно по думите ми, по телефона, си мислеше, че Гинка, наричаната от него Вещица, е открила формулата и е офейкала, без да му спомене нищо. Почти стигна до вратата и още преди да почука, с няколко бързи крачки, вече бях зад гърба му. В последният момент ме чу и се обърна, но когато ножът блесна пред лицето му, той се отказа от всякакви дързости. Бутнах го през вратата и се озовахме в колибата, където баба Гинка, продължаваше да готви нещо, което тоя път смърдеше.

                - Слушайте сега, отрепки, разбрах за конспирациите, които сте вършили, разкрих ви подлеци такива – заплашително заговорих -, а сега е време да приключа вашата игра.

                - Не знаеш какво правиш, ако това нещо попадне в грешните ръце, ще съжаляваш – каза кмета.

                - То вече е попаднало в грешните ръце, във вашите, за което ще си понесете последствията. Знаете какво ще стане, нали?

                Двамата сведоха безнадежден и гузен поглед. Очевидно мъката им преля, бабичката се разплака и се свлече на земята, а кмета просто се облегна на един от ниските столове. Виждаха своят край, виждаха неуспешният им опит да направят пари, виждаха и чуваха гласовете на жертвите. Мен също използваха за опитно зайче, но аз си изиграх картите добре. Нямах за цел да ги измъчвам, но цялата барака, трябваше да пламне, защото ако останеше, каквото и да било от тайните им експерименти, моята мисия нямаше да бъде успешна. Вързах ги един, по един за столовете. Бабичката продума:

                - Слушай момче, в шкафа имам пистолет, отиди и го вземи, недей да ни мъчиш, ние просто си го заслужихме.

                Отидох до шкафа, потърсих и намерих пистолета. В действителност, не ми стискаше да убия друго човешко същество, когато ми хрумна следната идея:

                - Я кажете, каква е дозировката на това чудо? Вашето цветенце, колко е нужно за да не се върнеш от „пътуването”, а?

                Вещицата, като по-опитна в експериментите, вероятно беше работила, заедно с доктора, ми отговори:

                - Поглъщането на 0.5 литра, което си е доста вещество, със сигурност ще те убие, защо питаш?

                Предполагам се досещате за остатъка от случилото се. Двамата се подчиниха и изгълтаха препоръчителното количество. Изчаках ги да издъхнат, излязох от колибата, носейки запалено дърво и просто го хвърлих до изсъхналата трева. След секунди всичко пламна, а аз се върнах при дядо Никола. Не ме съдете, но това беше най-хуманното, което можех да направя. Да ги оставех живи, значеше  че фатализма щеше да продължи. Това беше пробуждането, моето и на завета, оставен от древните племена. Парите винаги са вършели ролята на злокачествен тумор, натрупващ се у човеците. Това древно селце, не оставаше по-назад от всяко друго място.

 

12.  „Перихун” ви очаква отново


                Дядо Никола беше така услужлив, че ми даде неговата кола, Лада 2105, този път в бяло и доста по-запазена от моята. Казах му, че ще я върна, но той отказа, нямал нужда на тези години.

                - Все пак, погрижи се за моята Лада, дядо.

                Благодарих му, качих се в колата и поех в посока към града. Така или иначе се нагледах на страшилища в това пропаднало село, нямах намерение да стоя нито секунда повече. При оглед на случилото се, имах някаква плячка, която да продам, сещате се за бижутата. Това ме утешаваше. По пътя на връщане си позволих да проверя мощта на новата ми кола и тя достигна прехвалената скорост от 170 километра. Нямаше го откаченият овчар.

                Прибрах се благополучно в големия град, който изглеждаше доста по-сигурно място, отколкото селото. Вече вкъщи, реших да разпусна, включих телевизора, хвърлих якето на закачалката, когато то падна, а от него се подадоха неколкото шишенца с киселина, както и дневникът на баба Гинка. Вдигнах дневника, прелистих страниците, когато се оказа, че е нямало как да знам за големия заговор, защото той не беше завършен. Все пак имаше нещо на последната страница, с дата преди два дена, пишеше следното: „Ясно е, че няма измъкване от този кошмар…”.

                След това вдигнах шишенцата от земята. Изглеждаха забележително, не мислих дълго и си отпих. „Пътуването” беше в разгара си. Нямаше как да видя рекламата по включения телевизор. Говореха за Новото лекарство на пазара, с древен произход и 100 % натурални съставки, извлечени от цветето „Перихуан хърбис”.

               

 

© Станислав Петков Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Ето това искам да чувам. Ще изглаждам по-добре нещата за напред. Пунктоацията може да е проблем. Въпреки, че съм слагал запетаи където смятам за правилно.
  • Радвам се, очаквам все пак, още градивна критика, за да разбера какво трябва да подобря в писането си.
  • Добър разказ, увлекателен и интересен. Прочетох с удоволствие.
Предложения
: ??:??