Слънчевите лъчи проникват през въздушните завеси на спалнята. Бавно се протягам, неповторимият аромат на кафе достига ноздрите ми и окончателно ме събужда. Отново ставам много късно, но по-рано от обикновено. Днес е моят рожден ден и се налага да бъда във форма, за да подготвя нещата за партито довечера. Ще поканя най-близките си приятели, няма да е кой знае колко грандиозно, защото финансите ми са доста ограничени. Астролозите казват, че четиридесет дни след рождения ден се изпада в така наречената „сатурнова дупка”, но предпочитам да не мисля за такива депресиращи неща. Всичко е наред, освен че отново си търся работа... да пращам „сивита” по интернет ми става като хоби. За съжаление, не съм само аз тази, която нон стоп си търси работа – това вече отдавна се превърна в норма за младите хора в България. Дано да ме „огрее” и поне да отида на някоя промоция, за да спечеля  допълнителни средства за моето съществуване, за да мога да оцелея и след рождения ден. Ставам на двадесет три – струва ми се, че не съм постигнала нищо в живота – ех, от тази тъпа равносметка няма как да избягаш преди такива дати. Няма начин.

Съквартирантката ми Марияна ми помога с торбите от „Фантастико” и заедно ги домъкнахме до квартирата, псувайки градския транспорт – мръсен и нередовен. Не можем да си позволим да наемаме квартира някъде в центъра, затова, за да стигнем до някой приличен магазин, трябва да се качим в тролея. Живеем много близо до едно от циганските гета в София, които вече стават прекалено многобройни (много за една „европейска” столица). Няма да има кой знае какви готвени ястия, акцентирам върху алкохола и традиционните мезета към него. Знам, че ще уцеля в десетката с такъв акцент. Още има доста преди пристигането на гостите. Мога да си изправя косата, за да изглеждам различно и да се гримирам. Ще си сложа някоя секси рокличка. Ще дойде и сегашният ми приятел. Последно време нашите отношения са доста странни. Но той казва, че ме обича, така че май няма изгледи да се разделим. Аз също го обичам много. Сега не живеем заедно, въпреки че на мен ми се иска. Засега обстоятелствата не ни позволяват да се съберем. Той също няма стабилна работа. Знам, че много се депресира от това, чувства се непълноценен. Аз се опитвам да мисля позитивно за нас двамата, но понякога не ми се получава. Но стига с тези тъжни мисли, нали е празник и всички трябва да се весели. Особено аз, главната виновна за тържеството. Паля свещи, ароматни пръчици, пускам музика… Заедно с Мариянка правим масата. Позволяваме си да метнем няколко чаши вино, преди да дойдат гостите. Заслужаваме го все пак след всичките тези приготовления.

Звъни се на вратата, идват първите гости. Купонът обещава да е весел. Складирам подаръци на голяма легло в спалнята. Преди това, разбира се, ги отварям, за да не обидя приятелите си. Те са най-ценното нещо на света. Винаги можеш да разчиташ на тях. Така поне трябва да бъде. Идва и Виктор – приятелят ми. Той ми подарява цветя, аз съм много щастлива, когато нежно ме целува и ми пожелава всичко най-хубаво. Както е прието. Той работи много наблизо от квартирата ми, така че му е удобно да се отбива при мен. Изглежда също толкова влюбен, колкото и аз. Надявам се парите да не станат причина за раздялата ни. Мен не ме е грижа дали ги има, важното е да ме обича и заедно някак си ще се измъкнем от това блато, да излъжем многобройните жаби в него, които обичат все да повтарят как изпадаме във вечната финансова криза. Заедно с Виктор сме били на протеста на 14-ти януари, блъскахме се с полицаите, видяхме мъж с разбита глава… но нищо не се промени. Както и да е, казвам си, че няма да мисля за неприятни неща.

Пием алкохол, слушаме музика, говорим си... става все по-весело. Аз съм седнала във Виктор и весело си приказваме. Много съм щастлива, че всички мои приятели са тук и се забавляват. Знам, че утре ще ме боли глава от изпития алкохол, но няма значение, нали е рожден ден. Това е ново начало, ден, в който добрите надежди оживяват и сякаш съдбата се превръща в добра орисница. Имаме импровизирана торта, така че духвам свещта и си намислям желание, което, естествено, не казвам на глас. Другото чувство, което ме преследва, е някакъв неясен страх, страх от неизвестното, от бъдещето. Сигурно всеки човек ме разбира, но този път е нещо по-особено. Сънувах много странен сън тази нощ. Сигурно заради него цял ден имам гадно предчувствие. Сънувах баба ми, лека ù пръст, която ме гледаше много тъжно и сигурно нещо ми говореше, но нищо не мога да си спомня. Сещам се само, че мястото беше много красива вишнева градина, ароматна и приказна.  Към края на вечерта обаче бях забравила вече за всички сънища и ми беше много весело. Виктор ме прегърна и ми каза, че много ме обича и е сигурен, че ще бъда много щастлива в живота. Аз му отговарям, че ще бъдем много щастливи и двамата... 

На следващия ден отивам на поредното интервю. Привлечена съм от обявата “аниматор“, където се изисква креативност, комуникативност и отговорност. Подчертано е, че позицията изисква творчество, което е доста привлекателно за мен. Без много усилия намирам супермаркета, който търся. Срещам се с млад и доста привлекателен мениджър, който ме кани учтиво в офиса си. Провеждаме доста интересен разговор за културата на Древна Елада и Средновековието. Споделяме взаимно кой какво е завършил. След това симпатягата споделя, че този ангажимент е само за десет дена в месеца и не е много подходящ за мен. При въпроса ми защо, той смутено отговаря, че моята задача ще се състои да се разхождам из магазина, облечена в костюм на банан. Това искрено ме шокира, защото се бях настроила за нещо доста по-прилично. В крайна сметка чаровно се усмихвам и се сбогувам с моя несъстоял се работодател. По пътя за вкъщи искрено се смея, но все пак съжалявам за изгубеното време. Мамка му, защо трябваше да ставам толкова рано в този студ?

Вечерта идва Виктор. Пак се оплаква, че няма никакви пари. Давам му, за да има утре какво да си купи за ядене поне. Сърцето ми се свива, когато гледам този висок млад мъж с тъмни проницателни очи, с висше образование, но което е по-важното - наистина интелигентен  Той не може да реализира потенциала си. В момента работи в една автомивка за някаква мизерна заплата. Аз от доста време му помагам финансово. Щастлива съм, че мога да го правя от време не време, когато и аз припечелвам нещо. Но по-важното е, че се обичаме. След нашите разговори и взаимната ни подкрепа един към друг винаги душата ми се изпълва светлина.

Минава една седмица. Излизам на разходка с приятели. След това следва неприятната част – прибирането с градски транспорт посока „Люлин”. Покорно чакам на спирката. София никога не е достатъчно осветлена за столица – това създава много потискащо впечатление. Голям град, потънал в мрак.  Глупава депресия ме тормози от доста време вече и я прехвърлям върху различни външни обекти, докато причината е вътре в мен, в моите мрачни мисли. Идва тролеят, изчаквам повечето да се качат и се доближавам до вратата. С огромна изненада установявам, че краката ми не ме слушат и не мога да се кача. Усещането е за някаква странна отпадналост. Някакъв човек ми помага, като лекичко ме побутва отзад. Обръщам се да му благодаря.  Той сяда до мен и се опитва да ме сваля – има дълги посивяващи коси, но лицето му е доста младо. Това създава неприятно усещане, но усещам, че има  много добра и чувствителна душа. Слизам след няколко спирки, но преди това му оставям телефона си. По принцип не го давам често на непознати, но този път така се случи. Едва стигам до квартирата. Взимам си горещ душ и лягам.

Тази нощ отново не мога да спя добре. Сънувам много красива девойка с дълги сребристоруси коси – тя много прилича на ангел, в светлия ù образ има нещо много мистично. Шарени сенки танцуват из пещерата, където се намирам и говоря с нея. Чувам вълшебно красив глас, който ми казва: „слушай ме, слушай ме..” Говори ми нещо, което не мога да разбера. Протяга прозрачните си красиви ръце към мен… В този момент се събуждам. Марияна е пуснала песента на Белослава „Слушай ме” . Ставам и отивам в кухнята да си налея вода.

 Сутринта усещам обаче слаба болка в сливиците и иглички в краката. Сигурно съм настинала нещо. Пия фервекс и чакам да ми мине. Трябва да свърша много неща и да отида на поредното интервю за работа. Нямам време за губене. Въздъхвам тежко, когато разбирам, че имам температура. Но нищо, така или иначе трябва да изляза, защото имам уговорена среща, която не мога да отложа. Излизам, въпреки че се чувствам зле. Вечерта отново не мога да се кача на тролея. Това ми се струва доста странно. Освен това усещам болка в краката. Решавам, че е мускулна треска след последната репетиция класически балет – моята страст от малка. Лягам си обезпокоена заради липсата на работа. Заспивам с не толкова приятния вкус на фервекс в устата.

Сутринта се чувствам още по-объркана от случващото се с мен. Игличките в краката и ръцете се засилват, усещам остра болка в сливиците. Тогава звъня на най-добрия ми приятел Алекс, който (за разлика от моя Виктор има кола и е доста по-организиран). Винаги, когато ми се случва нещо лошо, звъня на Алекс. Добре, че Марияна не е на работа и ще дойде с мен до болницата. Най-ужасното е обаче, че едната половина на лицето ми започва да се парализира. Не мога да я контролирам. Не усещам нищо по нея. Дори сълзите, които текат сега от очите ми, не ги усещам... Много съм изплашена от случващото се и звъня на майка ми. Тя също е обезпокоена, но ме успокоява, че няма нищо страшно и всичко ще бъде наред. Алекс пристига и буквално ме дърпа до лекарския кабинет, защото аз едва ходя. Чакам около един час пред кабинета, съзерцавайки стените, боядисани в противен бледозелен цвят. Най-накрая идва и моят ред. Лекарката ми казва да дойда утре, че да ми вземе кръв и предполага, че имам възпаление на лицевия нерв. Обяснява ми, че в това няма нищо страшно. Младите хора без проблеми се лекуват от т. нар. „фациалис”. Иска ми се да ù вярвам, но перспективата да отида в болница, макар и за няколко дни, изобщо не ме радва. Родителите ме успокояват, че няколко дни не са кой знае какво. Аз не съм била в болница от малка и много ме е  страх от инжекции и всякакви други манипулации. При мисълта за системи направо ми става зле. Прекарвам вечерта в нерадостни мисли. Звъня на Виктор и той идва. Сутринта си тръгва за работа, като ме оставя неестествено гореща в леглото... Усещам болката във всеки мускул от тялото ми, краката ми са толкова обезсилени, че дори не мога да скачам. Главата ми пулсира от болка и сега усещам, че и втората половина на лицето ми започва да се парализира. Не мога да чакам повече и звъня на Алекс, за да ме закара до „бърза помощ”. Той оставя работата си и тръгва към мен. Имам чувството, че всичко това не се случва с мен, всичко е един кошмарен сън и ще се събудя всеки момент. Винаги, когато на хората им се случва нещо лошо, те искат да се заровят в леглото, да се скрият от целия свят, просто да заспят и да се събудят по възможност на Съдния ден... Същото чувство обзема и мен, когато аз с последни сили за качвам в удобната кола на Алекс. С мен идва и Марияна. Не знам какво щях да правя без тях.

Пристигаме в болница. Някаква лекарка ми казва, че е някакъв синдром, но не е много сигурно и те не лекуват такива случаи. Болестта е много рядко срещана. Директорът на болницата звъни в друга болница, за да ме прати там. Добре, че Алекс има връзки и звъни на някакъв негов познат лекар, за да ме приемат незабавно там. Този директор междувременно ми се кара как не съм взела мерки на време и как сега мога всеки момент да се удуша, защото може би ще се парализирам изцяло... Лекичко треперя от нерви и лоши предчувствия. Тръгваме за другата болница. Предварително съм си направила маникюр и педикюр, гримирана съм и нося къса пола... поне с достойнство ще остана тук. В тази страховита и толкова огромна болница. Вече доста трудно се движа, влизам в кабинета при симпатична лекарка, която веднага ми поставя диагнозата – синдром на Гилен Баре. Нещо, което никога не съм чувала през живота си... Казва, че е много рядка болест. Това, разбира се, изобщо не ме успокоява. Добре, че с мен са необходимите за първо време неща за болницата. Настаняват ме направо в реанимацията. Моите съседки са две доста приятни жени, но забелязвам с ужас, че от шиите им стърчат странни тръби. Лягам на леглото, като си опъвам изморените крака. Опитвам се да се усмихвам, въпреки че е много трудно. Лицето ми все повече и повече се парализира. Идва лекарката и ми правят пункция. След това някакво изследване с ток. Диагнозата ми се потвърждава, но лекарката ме успокоява, че ще се излекувам. До няколко дни ще бъде ясно доколко ще се влоша и дали ще се налага да ме слагат на апаратно дишане. Само при това страшно словосъчетание ми става зле. След това идват Алекс и Марияна и ми носят различни неща за ядене и пиене. Вече ми е доста трудно да ям, усещам, че дори говорът ми се променя. След като си заминават приятелите ми, ме слагат на система, а аз се разревавам. Мисля си и за Виктор, който не ми вдига телефона… От този факт мъката ми се засилва още повече.

След като се поуспокоявам малко, звъня на родителите ми, като се опитвам да ги успокоявам, че няма нищо страшно в случващото се, но самата аз съм ужасена от всичко това и не мога да сдържа сълзите си. Разбирам, че съседките ми са болни от друга страшна болест и затова са им сложили такива тръби. И двете не могат да говорят заради тях и предпочитат да пишат на хартия. Единственият човек, който може да говори тук, съм аз.  Потъвам в един странен свят на тишина и надежда, нарушаван от веселите приказки на сестрите. Повечето са млади и много мили, може би защото съм в неврологията и тука всички пациенти имат проблеми с нервите. А пък произходът на моя синдром още не е много изучен от науката... Чудесно.

Минава почти една седмица, през която Виктор не се сеща за мен. Живея само заради часовете на свиждане. Идват много мои приятели и ми носят различна вкусна храна, която аз почти не ям. Нямам никакъв апетит, въпреки че знам думата „трябва”. Силите ме напускат, краката ми – толкова силни и надеждни преди - се превръщат в слаби и непослушни. Ръцете ми също отслабват значително. Лицето ми се превръща в бледа неподвижна маска. Живея нормално, само когато съм изпила поредната доза „нурофен”. Иначе болката е убийствена. Майка ми тайно от мен хваща автобус за София и идва да ме види. Аз съм ужасена, че ме вижда в такова състояние. Но от друга страна се радвам, че е дошла. Тя също изглежда изплашена и притеснена. Остава в София и идва на посещение всеки ден заедно с другите ми верни приятели. Вече нямам сили да ставам самостоятелно. Наскоро се опитах да се надигна от леглото, паднах и повече не можех да стана. Една сестра ми помогна и ме помоли повече да не го правя. Освен това вече не можех дори сама да отида до тоалетна, която е извън реанимацията. Директорката на клиниката ми забрани да ходя там, защото я е страх да не се удуша и всички техни усилия и скъпи лекарства да отидат по дяволите. През нощта винаги спя със слушалки, за да не чувам страшните звуци и лудата баба в съседната стая, която блъска по леглото. Събуждам се през нощта многократно, за да пия спасителния „нурофен”.

В шест часа идват санитарите, отварят прозорците и ни лъхва студен, но успокояващо свеж въздух. Опитвам се да се завия, защото дрехите ми са мокри от пот... след това следва нещо като къпане, при което ни помагат санитарите... все повече изгубвам представа за реалност, все едно това не съм аз и тялото не е мое... Аз съм като някакво растение, за което се грижат с цел да не загине съвсем... Не ми се живее, нямам сили за нищо. Най-накрая се решавам и звъня на Виктор. Обяснявам му случилото се с мен. Той ми се кара, че не съм му казала по-рано, щеше веднага да дойде при мен, ако знаеше… Пита ме кога да дойде. Аз му отговарям, че приемното време е свършило. Той казва, че ще дойде и ще се помоли на сестрите да го пуснат. Наистина идва. Хваща ме за ръката, но разчитам страха в очите му. Опитва се да се държи все едно нищо не се е случило. Пита ме дали мога да ходя, аз му отговарям, че вече нямам сили. Кара ми се, че не съм му звъннала веднага като ми е станало зле – тези думи ме радват, но усещам, че ме гледа с нескрито съжаление, той е шокиран от външния ми вид, от болничната стая, от тъмните кръгове под очите, които ясно се открояват на отслабналото ми бледо лице, което на всичкото отгоре е плашещо неподвижно. Нямам сили дори да стисна ръката му като нормален човек, мускулната ми сила намалява непрекъснато. Духовната също. Една от сестрите идва и го моли да напусне, защото вече наистина е много късно. Виктор си тръгва, а аз отново почвам да рева. „Съквартирантките”  ми се опитват да ме успокоят, като беззвучно мърдат устни и аз чувам само неравното им дишане. Обясняват ми с жестове, че скоро ще се оправя. Аз се опитвам да се усмихна, но не мога – дори физически.

Времето си минава - аз съм като растение, което постоянно се оросява – т.е. не спирам да плача. Живея само за посещенията на близките ми хора. През останалото време гледам  телевизия, започвайки от новините и завършвайки с различни сериали, които по принцип не гледам изобщо. Чета много книги, общувам с новите ми приятелки – те ми пишат нещо на хартия най-често - и си приказвам със сестрите от време на време. Съседките ми наистина много ми помагат – морално и физически. Дадоха ми проходилка – желязна конструкция, с която да се придвижвам по коридора, но трябва много да внимавам. Най-опасните дни вече минаха и сега трябва да вървя към подобрение – това е извод на лекуващия ми лекар, който е много внимателен и с чувство за хумор. Той разведрява атмосферата и действа успокояващо върху нервите ми, които все по-трудно успявам да контролирам. Дразня се буквално от всичко и продължавам да пиша съобщения, издаващи депресивното ми състояние. Единствените млади и здрави хора, с които мога поне малко да общувам, са студентите от медицинския университет. На тях моят лекар чете лекции относно болестите ни – моята и на другите пациенти. Когато ме пита дали може да чете лекцията си за неврологични заболявания и аз да съм нещо като модел, аз веднага се съгласявам. Те ме карат да си вдигам краката и ръцете, да ги стискам, следят рефлексите ми, докато той ме удря с чукче или боцка с химикалка… Да, това са миговете, когато научавам нещо ново за себе си и за различните рефлекси и болести.  Когато лекторът отсъства за няколко минути, те ме разпитват как съм, с какво се занимавам, откъде съм... после докторът им се кара почти на шега, че се отклоняват от темата. Аз пък изпитвам известно облекчение, че дори и в това мое състояние хората се интересуват от мен – не само от парезираното ми тяло, но и от моята личност. Дори една много симпатична студентка ми предлага да донесе кафе следващия път, но аз отказвам – по-добре да не рискуваме… След това отново ме слагат на системи и заспивам. Виждам странни и безцветни сънища…

 Всеки път, когато идва часът за свиждане, аз прилежно си сресвам косата, парфюмирам се и слагам гланц за устни. Разхождам се по коридора – най-вече с майка ми и  Марияна. Алекс също идва всеки ден и много ми помага. Всеки път поглеждам към вратата с надеждата да видя Виктор, но той все не идва. Не се обажда и не пише – това ме кара да страдам, но и да го мразя. Как може той изобщо да не се интересува от мен в такъв момент, да не е наблизо, както аз щях да бъда до него, ако беше изпаднал в същата сложна ситуация? Това се все риторични въпроси, които ме изяждат отвътре. Уверена съм вече, че ме е лъгал за любовта си, за приятелството, за всичко. Изкусен лъжец… Времето минава много бавно. Земята навън е бяла – моите приятели ми носят свежия дъх на зимата отвън. Понякога се доближавам до прозореца с проходилката и гледам снежинките, които приличат на огнени искри, запалени от уличните лампи. От болничния прозорец светът изглежда много по-различно – примамлив, интересен, динамичен. В болницата попадам в една съвсем друга реалност – свят на болката и надеждата, на санитарите и сестрите, които просто си вършат работата и се прибират вкъщи. Те принадлежат на „нормалния” свят, но в същото време са на границата. Реанимацията на неврологията е място, което се струва много страшно отстрани, но когато си част от него, много малко неща могат да те впечатлят. Вчера минах покрай съседната палата с проходилката, въпреки лекарската забрана, за да видя момчето в кома, което е със същата диагноза като моята. Вътрешно изтръпвам, когато го виждам, въпреки че знам - при мен най-страшното е минало. За момент чувствам този човек страшно близък и тогава осъзнавам, че имам късмет и Бог ме закриля.

Коледа наближава и разбирам, че скоро ще ме изписват. Нямам търпение да се прибера вкъщи. Mама, Мариана и Алекс идват да ме вземат. Идват и най-добрите ми приятелки, които през цялото време бяха до мен. Няколко дена преди това ми звъни Виктор, който старателно се оправдава, че няма време, защото работи и ангажиментите му съвпадат с часа на посещенията в болницата. Аз нямам никакво желание да говоря с него, не мога да приема глупавите му извинения – та той дори не се сеща да ми пише едно съобщение, за да ме пита как се чувствам… Няма за какво да си говорим повече. Не мога да му простя веднага – имам нужда от време. Знам, че е трудно  да се живее с омраза в сърцето… Знам, че тя е подобна на леден пламък, който изпепелява душата. Вярвам, че времето лекува любовни рани, но осъзнавам, че този тежък спомен за предателство ще бъде с мен цял живот…

Никога няма да забравя вкуса на силното кафе и невероятните пържени яйца, които ям първия ден след изписването. Най-накрая си взимам душ, макар това да беше много трудно за мен. Изпитвам странен прилив на щастие и дълбоко страдание, докато стоя под душа и водата се стича по слабото ми тяло – тяло, което сякаш не е мое. Плача, но не ми става по-леко.  Осъзнавам, че няма да оздравея до Коледа и изобщо не е сигурно, че ще оздравея.

Време е да потеглям към вкъщи. Напускам квартирата…  Алекс ще ме докара дотам – далеч е, но той е истински приятел и е непрекъснато до мен, въпреки всички мои нервни кризи и безкрайните оплаквания. Слушаме Рамщайн – рокът ми вдъхва сили и енергия, напомня ми, че все още съм жива. Когато пристигаме, всичко ми се струва странно - самата къща като че ли се е променила. Знам, че променената съм аз. Всичко се превръща в препятствие – ще трябва да се науча да ходя отново, но засега нямам никакви сили затова. Доста често просто краката ми рязко се подкосяват и падам на земята. Стряскам се, човекът, който е до мен в този момент, също се плаши. Моят страх е, че няма да мога да се изправя, а неговият – че не е могъл да ме удържи. Много е странно, когато желанията на душата не съвпадат с възможностите – колко са различни двете субстанции, които изграждат човека. Физическото и нематериалното са много близки, но в същото време обитават различни реалности. Това го осъзнавам постепенно чрез собствения си опит, моите тъжни опити да скоча нависоко, когато  дори не мога да си вдигна крака за едно стъпало… Искам да се разхождам, да отида някъде - без хората да ме гледат странно и със жалост…

Вкъщи се чувствам много по-добре, отколкото в болницата, но дълго време не мога да свикна с обстановката – сякаш не съм аз, а някакво друго безпомощно и непознато същество. Многобройните икони ме гледат тъжно, аз се моля непрекъснато. Вярвам, че Господ ще ми помогне да надвия болестта.  Винаги досега съм се приемала като силна и независима, а сега се чувствам толкова слаба и немощна. След няколко седмици решавам, че за по-нататъшна рехабилитация ще трябва да отида в санаториум. В града имаме такъв – с предишна слава и тъжно настояще. По-скъп и хубав не мога да се позволя. Пристигаме и родителите ми буквално ме влачат до входа, защото аз изобщо нямам сили. Предоставят ми инвалидна количка. Сградата е голяма и бездушна. Стаите са много бедни и условията са далеч не толкова добри, колкото бях очаквала. Не мога да се сдържам и отново плача, изненадана от потискащата обстановка. На това място повечето хора са на възраст и болни. Дори те ме гледат със съжаление. Някои си мислят, че по рождение съм си такава. Денят ми е строго заплануван – събуждам се в пет часа, отивам в гинмнастическата зала да правя упражнения, после си почивам и гледам телевизия. След това идва обядът, който в повечето случаи е гаден. Сутринта си имам и определени часове за процедури – най-вече електрофореза. Вечерта идва приятелката ми Ива и пием бира в кафето долу, което затваря в седем и половина. След това отново правя упражнения и гледам телевизия в стаята. Също така доста ходя, с чужда помощ, разбира се, по дългите студени коридори по болницата, където се срещам и с някои познати пенсионери, които се опитват да ми вдъхнат надежда, че ще оздравея. Аз продължавам с упорство да правя упражненията и да мисля позитивно през сълзи и болка, защото пропастта между сегашния ми живот и миналия е прекалено голяма, дълбока и страшна. Всички проблеми, които съм имала преди да се разболея от синдрома на Гилен-Баре, сега ми се струват смешно незначителни.

Една сутрин, докато правя упражнения до шведската стена, се усещам, че мога да ходя… просто си пускам ръката от стената и се концентрирам върху краката си. Най-трудното е да се освободя от страха – да откъсна душата си от лепкаво студените му лапи. Страх ме е да не падна, както всеки друг път и след това да се опитвам да стана няколко минути, докато всичко в мен се срива, докато духът ми иска да полети. Желая да усетя лекота в мускулите си, искам стъпалата ми да усетят меката росна трева, ухаеща на горско утро… Пускайки ръката, правя няколко крачки сама... Ето моето второ раждане – дойде, без да се усетя…