Когато влязохме, залата наподобяваше гигантски кошер и всеки търсеше своят номер с клетка. Безброй очи като скенери ни преценяваха, гласовете се кръстосваха, около нас, заплитаха ни и ни пропускаха между костюмите и роклите си. Очаквах Росен да срещне някой познат и така да добия повече информация за него, но това не се случи. Аз не изпусках ръката му. Вървях пред него и разчиствах пътя от зле ориентирани субекти. На първия ред, където вече повечето хора се бяха настанили, стояха двете ни празни места. Седнахме и малко преди залата да утихне, Росен ми целуна ръката и ме погледна с такъв поглед, че още няколко вълни ми заляха корема. Не се сдържах и го целунах, пламвайки от последните си мисли. Нямах ли поне малко милост? Какво правех? Момиче, дръж се прилично! – си казвах, - само че неутоления глад за него, така стържеше из мен, че вече чувах как рева на лъвицата притъпява усещането за реалност. Изгасиха осветлението и завесите бавно се вдигнаха.

   Аплодисментите заваляха. Разбушува се кошерът, а след това утихна. Увеличиха осветлението на сцената, дотолкова, че можеше да се видят единствено тесния креват в средата, а до него шкафче със загасена, нощна лампа. После се чу хъркане; неясно бълнуване и така стана ясно, че в леглото спи мъж. Мъжът се размърда, после залата отекна от изплашените му виковете. Той щракна нощната лампа, замятайки одеялото. Сцената се обля в светлина. Актьорът носеше пижама на бели и черни райета. Главата му лъскаше с войнишка подстрижка, чертите на лицето му бяха красиви и изразителни, като най-ярко се открояваха бадемовидните очи и дебелата уста.

Той седна на леглото, загледа се в хората и въздъхна. Разнесоха се шептящи, призрачни гласове от тонколоните, увеличаваха се, мъжът запуши ушите си.

- Махай се! Нямаш работа тук, Моника! Ти си мъртва! – Проговори с шептящ глас затворникът.

Той взе от нощното си шкафче кутия цигари и кибрит. Драсна клечката и запали. Докато всмукваше цигарата, той бавно разходи тъмните си очи по публиката, издиша и впери поглед някъде напред.

- Мислиш си, че съм в затвора, нали? Ха-ха-ха-ха! – изсмя се с презрение той, а лицето му сияеше, като аплодиран булдог. От публиката се чуха няколко отговора. С Росен се спогледахме смутени.

- Разправяше, че много ги разбираш нещата от живота? Браво! Браво хубавице моя! Само, че ако искаш да знаеш бандата с престъпници я няма тук. Тук са техните издънки! Тук са и отрочетата на джунглата, сред която си мислех, че живея свободен. И не, аз сега не съм в затвора, в затвора е онзи с палката, – посочи с пръст към публиката – онзи който всяка сутрин и вечер се удря в решетките. Той стои от другия край на клетката, докато синчето му изнасилва наред момичките из квартала и се мисли за велик. О, да! Охраната е този с благоверната съпруга, той се моли на прокурори и съдии, за да откупи главата на синковеца си, чудейки се от кой затворник да изкяри, за да си изплати кредитите. – направи пауза, засмука и издиша дима.

- Махай се Моника! – извика - Не мога да те слушам повече! Всички тези обвинения, че съм ви насилвал, че съм ви заплашвал, и теб, и Вероника и Линда цигуларката… Нима си мислите, че няма да изляза от тук и да ви намеря?

- Аз ви обичах. Обичах ви така, както се обича Бог. Влизах в луксозните ви домове като в църкви, кръстих ви се и ви благодарях, но вие ме предадохте. Ядосахте ме. – Много ме ядосахте! – извика натъртвайки на последното. Пуснаха ехото му да кънти из залата от всички страни и изтрещяха гръмотевици. Озвучаващият усили шептящите гласове. Разнесе се  песента "Ameno". Аз се смразих. Очите на Росен горяха до мен.

Тогава под звуците на песента, изпод леглото изпълзя дългокоса жена, с дълга червена рокля и въже на единия си крак. Тя започна да лази по сцената. Черната ѝ коса се влачеше по пода. После с котешки движения започна да се умилква, около краката на затворника. Музиката спря.

- Ти си само един призрак, Моника. Знам, че ме дебнеш всяка нощ. Чувам те как удряш под леглото, риташ с крака и искаш да те отвържа, но няма да го направя. Мястото ти е там! – посочи към жената. – Не ме е страх, от теб! Нито от другите две. Вие се възползвахте от положението си. Хвърляхте обвинения срещу мен, че лежа на гърбовете ви! Принизихте ме до долен глист, а преди това ядяхте от младата ми плът. Разхождахте ме, претендирайки с мен пред прожекторите. Хвалехте се на приятелките си и ме обличахте като сочна пържола, в скъпите си костюми. После, ме сдъвкахте, оглозгахте душицата ми, докато не ми остана и грам чувство за себеуважение. А аз се съпротивлявах... Съпротивлявах се с всички сили, освобождавах ви от скрупулите ви, а те ви ръкопляскаха и ви се възхищаваха! За чия сметка? – питам аз.

Дългокосата се мушна под леглото, а от там, след нея се появи блондинка, с къса коса, остри сини очи и въже на шията. Тя изпълзя и се хвърли с червените си нокти към мъжа. Започнаха да се борят, блондинката викаше, с вкопчени ръце в гръкляна му. Затворникът започна да се дави. Публиката се развълнува. Аз не се усетих и хванах Росен за крака.

- Искаш ли да си ходим? – прошепнах.

Той се наведе към мен.

- Защо, не ти ли харесва?

- Харесва ми, просто е малко подтискаща. Ти искаш ли да го догледаме?

- Не изгарям от желание. - отвърна.

Взех си раничката и се изнизахме на пръсти. Зад гърба си усетих обидения поглед на актьорите. Съжалих, че лиших Росен от удоволствието да изгледа докрай постановката, тъй като не бях сигурна дали не го направи само от солидарност към мен. От друга страна си мислех, колко добре си пасваше идиотското ни запознанство с пиесата." Амено, амено" – тананиках си, докато си взимах колелото от един мухлясал ъгъл. Драматургът на текста, трябва да е тотално изчаткал, но пък каква вина имаха онези, които е заразил със съмнителните си идеи. Закопчах си якето и наметнах раницата. Когато излязохме пред читалището беше хладно и тъмно. Дъждът отдавна беше спрял и само локвите напомняха за него. Трябва да се разделим сега – си помислих, усещайки хладнината да се провира под дрехите ми. Не си представях как търпи на студ Росен, защото се държеше така сякаш е излязъл на плаж.

- Близо ли живееш? – ме попита.

- Не съвсем. Има – няма 5 км от тук. В началото на града съм. Защо, ще ме изпратиш ли?

Той се усмихна смутен, почесвайки се по главата.

- Да те изпратя, не. Мога да те закарам, ако искаш.

- С кола ли си? – учудих се аз.

- Не. Мога да те закарам с колелото, ако позволиш разбира се. Имам впредвид на рамката.

Усмихнах се. Наистина беше вариант, само че някак не си представях къде ще си сложа краката.

- Рискът е, че може малко да се поопръскаме. – успокои ме .

- Добре. –  съгласих се и извадих от едно джобче на колелото гаечен ключ, за да му вдигна седалката, защото беше малко по-висок от мен.

- Готова ли си? – извика след малко зад мен.

- Да! Готова съм.

Росен завъртя педала и жълтото ми колело закриволичи по тротоара. В началото ми се струваше, че няма да му е лесно. Тежах около 65 килограма, но после, когато излязохме на асфалта имаше наклон и бързо се засилихме. Насреща ни излезе вятър, студената струя ми изви миглите и започнах да подсмърчам. Обърнах се леко да погледна Росен, той ми се усмихна. Белите му зъби лъснаха под светлините на лампите. Не можех да повярвам какво ми се случва. Всичко това изглеждаше съвсем невъзможно. Съвсем, но все пак се случваше, въпреки всички въпроси, които се блъскаха срещу мен; въпреки предразсъдъците ми; въпреки, дори това, че не знаех дали този мъж не крие призраци на жени под леглото си, в дома си, или някъде, където аз нямах място.

Ние се носехме напред, срещу вълните на човечеството, срещу ослепителните фарове и само нещо като сън кацаше на уморените ми мигли, опияняваше ме и не исках да се събуждам.

- Не ми каза как се казваш? – викаше той. - Как се казваш? Коя си? – повтаряше, а въздуха трептеше от топлият му необуздан тембър.

- Силвия! – крещях с цяло гърло - Казвам се Силвия! – И никога не съм била повече Силвия от сега!

Градът ни обви в опушените си крила. Засмука ни потокът от коли. Дърветата разлистваха короните си над нас; стрелкаха се като самотни отшелници. Аз плачех. Сълзите ми нямаха време да потекат, изсъхваха от студ по бузите ми. Плачех през смях и не исках да знам нищо повече за любовта. Защото за мен тя се беше оказала точно тези две неща. Смях през сълзи.

Край/

Благодаря на всички за интереса и подкрепата!