Вера Атанасова прекара целият си живот в дома на родителите си. В него се роди, порасна, изучи, в него роди дъщеря си и в него се пенсионира. Беше учителка по литература, изцяло отдадена на работата си и изобщо не разбра как един ден ѝ връчиха известие за предстоящо пенсиониране. Не се натъжи много. Стана ѝ леко неприятно, защото колежката математичка с цели шест години по-голяма от нея, спокойно си преподаваше и никой не я закачаше с предизвестия и разни подмятания за възраст. Но мъжът ѝ беше заместник кмет, няма как да ѝ се случи такова нещо.
Вера подписа предизвестието, влезе в час, предаде си стриктно урока за Е. Станев и си излезе. В кабинета по литература се преоблече , обу ниските топли ботуши, които през цялата си учителска кариера винаги събуваше когато е в училище. На работа винаги беше с копринени черни чорапи и черни лачени обувки. За нея литературата беше място, в което душата ѝ се възраждаше, всеки ден, всеки час, независимо дали я преподава или я поглъща. Обожаваше книгите от малка, за нея истинския живот не беше телевизора, който родителите ѝ купиха пряко силиците си когато тя беше в пети клас. Книгите бяха нейната голяма любов - там се чувстваше истински свободна, можеше да си представя всичко написано както тя иска и в цветовете, които на нея ѝ харесват, а не да ѝ натрапват някакви гримирани, татуирани персони, лаещи и неграмотни от телевизионния екран, които я занимават със собствените си низши страсти. Не обикна филмите никога, не обикна живописта, нито графиката. Нейното въображение си беше достатъчно богато и разнообразно и ѝ създаваше топлината и уюта, които не получи в тоя живот, или поне не така както си го представяше. Когато започна работа като млад преподавател имаше кратък епизод, в който учителят по физкултура прояви интерес към нея и тя излиза няколко месеца с него. Направи го само, за да успокои майка си, че няма да остане самотна, забременя, и когато подготовката за сватбата ѝ навлезе в последните дни на нейното моминство, физкултурникът изчезна. Това Вера прие спокойно, дори с леко облекчение. Нямаше да може да изтърпи капризите му, цигарите, анцуга, маратонките, плешивостта му, нелепото чувство за хумор, бодряшкия му дух, възторгът, който го изпълваше когато видеше макар и за миг футболно игрище. Това бяха непонятни неща за Вера и изчезването му от живота ѝ донесе отдавна лелеяното спокойствие.
Роди дъщеря си, гледа я образцово докато навърши една годинка, записа я в ясла и се върна на работа. От този момент животът ѝ започна да тече монотонно според дребните душици, които я заобикаляха, защото те не знаеха какво се случва с Вера около 22.00 часа всяка вечер - започваше да чете и най-после светът ставаше такъв, за какъвто мечтаеше. Заспиваше късно, под клепачите си пазеше всички ония сцени, които се редяха пред очите ѝ и се събуждаше винаги с това топло сияние на последното прочетено от нея. Когато дъщеря ѝ порасна Вера откри в себе си странно влечение към музиката. Може би защото тя също не натрапваше образи и цветове. Записа се в хора на учителите. Ходеше на репетиции два пъти седмично и усещаше една сладка нега да се разтапя в гърдите ѝ когато запяваше. Оказа се, че е надарена не само с богато въображение, но и с хубав глас и няколко пъти се изяви като солист, което я изпълни с тиха гордост.
Дъщеря ѝ порасна, замина да учи в София, а Вера се отдаде на професията си с още по-голяма страст и вглъбеност. Когато майка ѝ се разболя, изпълни дълга си да я изгледа и изпрати във вечния ѝ път. След година и баща ѝ я последва и Вера остана сама в единствения дом, който познаваше през живота си. Пренареди всяка стая наново, както мечтаеше от малка и се отдаде на себе си – по-точно на литературата. Дъщеря ѝ се завърна с някакъв русоляв хлапак в родния си град, заяви, че се е омъжила и ще живеят в неговите родители, които имали голяма къща и били много богати. Вера прие този факт спокойно и продължи по познатия отъпкан от много години коловоз.
Но сега с това пенсиониране нещата вече бяха различни – нямаше ставане в 6.00 сутринта, тоалет, лека закуска, пестелив грим, бърз енергичен ход до училище, простоватите колеги, на които отправяше лека, учтива и хладна усмивка с чувството на превъзходство, защото знаеше неща и тайни, за които те си нямаха и понятие, че съществуват. Изчезнаха и часовете с учениците, сливащи се в една обща сива маса, от която дори един не се появи, който да споделя нейният възторг от литературата.
Сега тя вече можеше да си лежи в леглото до когато си иска, дали да излиза или не, решаваше сама, да чисти и готви – това отдавна си имаше определено ъгълче в живота ѝ.
Първата седмица подрежда всички снимки от годините. Втората седмица пренареди гардероба си. Третата – нареди шкафа с книгите, които се изучаваха в училище. Дъщеря ѝ минаваше на три месеца един път и се обаждаше по телефон пак толкова. И отначало Вера четеше и четеше, защото това беше нейния свят и тя реши, че сега като човек, който изцяло разполага със себе си, ще се потопи в него и ще се наслаждава без никой да ѝ пречи. Но след известно време започна да изпитва затруднения с очите. Отиде на лекар, който след обстоен преглед ѝ каза да щади очите си, защото може да ги загуби. Това тя не очакваше. Притесни се за първи път в живота си и цяла вечер прекара в плач. Някой искаше да ѝ отнеме единственото, което имаше в тоя живот – книгите, техния свят, емоцията, която бушуваше когато четеше. Изпадна в продължителна и тежка меланхолия. Дъщеря ѝ усети , че нещо се случва с нейната образцова майка, започна да я посещава често и се опитваше да я вкара в обичайния ѝ ритъм, но не постигаше нищо. Разказваше ѝ колко добре живеят със съпруга си, колко е красива вилата им на морето, другата вила в Елена, как ходят в красивата Гърция поне един път в месеца и как иска да я заведе и нея на остров Санторини. Но Вера лежеше вперила поглед в тавана и мислеше само за едно - кому бяха нужни нейните очи и защо точно сега реши да ѝ ги вземе. Спря да излиза, хранеше се с каквото дъщеря ѝ носеше, и четеше само по два часа на ден. А после дълго предъвкваше наум изживяното. Така се търкулиха две години. Вера се отпусна, напълня, зъбите ѝ започнаха да падат, спря да се гледа в огледалото. Знаеше, че от нея беше останало малко късче, което идваше да й напомни коя беше тя в двата часа когато четеше. Дори си наложи да чете сутрин само по един час и вечер другият позволен ѝ час, за да може да заспива омаяна от поредната красива измислица.
Вера не знаеше дали това беше краят на нейният живот, но един слънчев обед чу звъна на домофона. Зачуди се кой ли може да е – съседи не я търсеха, нямаше приятелки, дъщеря ѝ си имаше ключ, затътри се бавно към коридора и с отегчение вдигна слушалката:
– Добър ден! - чу тя един свеж непознат мъжки глас. Не отговори нищо защото се стресна за какво я търси този човек.
– Ехоооо! Чуваме ли се ? – той беше нетърпелив.
– Здравейте! – отговори Вера. – Кого търсите?
– Моля Ви, отворете ми вратата на блока да оставя рекламните материали на Кауфланд, много ще съм Ви благодарен, тежат ми тия пакети.
Вера се подвоуми. Не искаше да пуска някакъв си непознат в блока, пък било то и куриер, но беше толкова учтив и необичайно мил, че тя натисна червеното копче. Чу как изщрака външната врата, стъпките на мъжа и започна да се ослушва дали пък няма да тръгне нагоре. Но нищо такова не се случи. Човекът излезе, затвори вратата на блока и дори пътьом усмихнато каза по домофона:
– Благодаря Ви! Желая хубав ден и до скоро!
– До скоро! – отговори Вера и затвори.
Прибра се в стаята си и дълго стоя неподвижна, дори не се сети да поседне. Някаква неочаквана глътка свежест беше нахлула през телефонната слушалка и като че ли преобърна живота ѝ. На другия ден тя дълго се ослушва да не пропусне звъна на домофона, на следващия ден остави отворена вратата на стаята си, но тишината беше оглушителна. И когато внезапно едно утро Вера чу звън, не повярва. Почти на бегом стигна домофона и вдигна:
– Здравейте! – това тя каза с глас, който от години беше забравила, че притежава.
– Здравейте! Може ли да ми отворите пак? Днес минавам по-рано, друг е маршрута ми – той се разсмя в слушалката.
– Разбира се, веднага, ето – Вера натисна червеното копче и затаила дъх отново заслуша какво прави куриерът.
– До скоро! Госпожо, нали не Ви попречих нещо, извинявайте, но звъня така наслуки, предният път някакъв мъж ми отвори, сега го нямаше и затова реших да обезпокоя пак Вас?
Вера почти се разплака. Никой до сега в живота ѝ не се интересуваше дали я безпокои или не, а сега някакъв непознат...
– Не, разбира се, какво говорите, няма проблем, звънете ми когато идвате, стига да съм вкъщи винаги ще Ви отварям! – и пак оня младежки красив глас излезе от нея.
– До скоро! – извика мъжът и всичко замря.
Вера се усмихна. И тя не знаеше защо – изхвърлена от живота, никому ненужна, погрозняла, без зъби, обезформена, а ето че някакъв млад мъж има нужда от нея, дори само за да му отвори вратата на блока, да си върши работата човекът. Цял ден мисли за него, какъв ли е живота му, дали има семейство, деца. В нея избликна желание да го види. Започна да стои до прозореца – часове наред, но той не идваше и никой не звънеше. Цяла седмица. Леко се обезсърчи.
***
Деян работеше като куриер през седмица.
Събираше си пари за жилище, или по-точно нужната сума, за да му разрешат ипотечен кредит. Наближаваше трийсетте, а още живееше по квартири. Работеше на смени в един автосервиз и като втора работа успя да започне в пощата. Имаше си момиче, но тя избяга с някакъв певец и той остана сам с многобройните си приятели. Нямаше нито време, нито сили да мисли за друго момиче. Първо искаше да си купи жилище, дори и малко, но да си знае, че е негово. И когато чу този сладък глас по домофона, звъннал на случаен звънец преди месец, се изненада. Цял ден му звучеше в ушите и започна да си представя момичето, което бе толкова мило и отзивчиво. Трябваше да се запознаят, но как?
А Вера измисли начин да го види и нетърпеливо зачака.
Чу звъненето и нетърпеливо прибяга до домофона :
– Здравейте! – Деян се усмихваше. – Как сте днес, така и не разбрах правилно ли се обръщам към Вас с Госпожо? Ще ми отворите ли? – това той изстреля набързо, дълго го беше репетирал.
– Здравейте! Разбира се, че ще Ви отворя – усмихна се Вера и щракна червеното копче.
– Благодаря – отговори Деян.
– Не затваряйте вратата, моля Ви, ще излизам с кучето си и ще ми е по-лесно, че той е един такъв палав – додаде Вера.
– О, куче? Вие имате куче? Как се казва?
– Ахил - отвърна Вера през смях.
– Ахил? Обичате гръцката литература?
– Може би - срамежливо отговори Вера. – Просто Ахил е един от любимите ми литературни герои.
– Разбирам! И аз обичам да чета книги, но съм много зает и затова само вечер успявам, момент – тя го чу как влиза в блока, оставя пакета с рекламните брошури и излиза.
– До скоро и поздрави на Ахил, хубав ден! – Деян извика това и забърза към колелото си, а Вера вече беше на прозореца и видя млад мъж, строен, висок, спортен тип, не беше с анцуг, не беше и с дънки, а с черни кадифени панталони и зелена риза, със спортни обувки, а не с ония всеобщи безформени маратонки. Качи се на колелото си и замина.
Вера застана пред огледалото и дълго се взира в себе си – сенки под очите, небоядисана коса, леки бръчици около устните издаващи горчивина, отпусната кожа. От къде да започне, чудеше се и все пак като начало си боядиса косата. Всеки ден правеше по нещо ново – маски за лице, оформяне на вежди, хранене само по един път на ден, за месец се приведе в ред и заприлича на себе си. Деян идваше, отиваше си, тя все така благоговейно го наблюдаваше зад завесата и мечтаеше. Не можеше да разбере себе си, това никога не ѝ се беше случвало, да въздиша по мъж, но я правеше жива и чувството много наподобяваше на това, което изпитваше с книгите си. А Деян въртеше педалите на колелото и мислеше за нея постоянно. Започна да ѝ се обажда по домофона по два пъти на ден, първо каза, че е забравил някаква пратка, после откровено си призна, че искал да чуе красивият ѝ глас и започнаха да си говорят по домофона. Той ѝ разказа как си няма жилище и работи на смени, тя му говореше за литературата си, почувстваха се толкова близки, че един ден Деян се осмели да я покани на кафе. Вера буквално замръзна. Не искаше да откаже, но пък той не трябваше да я вижда, защото оная сладка магия, която ги обгръщаше, със сигурност щеше да изчезне. Съгласи се и в уречения ден и час когато той звънна по домофона, се извини, че е болна, някакъв досаден вирус я нападнал. Поприказваха малко и той си тръгна леко разочарован. Вера видя красивите бели лалета, които той изхвърли в кошчето пред блока. Когато се стъмни, по малките часове на нощта, притича долу и ги прибра. Дълго се грижи за всяко лаленце, но накрая букетът грейна на масата ѝ. Седмицата свърши и Деян отново започна да идва, не посмя да я покани отново на кафе. Имаше усещането, че тоя вирус беше само претекст, но пък красивият глас го вълнуваше и все си казваше, че не може едно момиче с толкова мило държание и сладък глас да не е красиво.
И в един момент Деян изчезна. Не се появи цял месец. Вера плака. Дълго и безутешно, дни наред. Каква съдба имаше! На стари години любимият ѝ изчезна! Забрави за всички козметики, косата ѝ пак провисна унило и тя легна вперила поглед в тавана…
Деян се разболя от вирусна бронхопневмония, лежа в болница, когато се прибра в къщи продължи с хапчета, нещо се усложни, отново инжекции, мислеше за момичето от онова малко блокче, но лежеше отпаднал и потен и се ядосваше на себе си.
Когато се пооправи веднага отиде и позвъни на домофона. Никой не му вдигна. Разбира се, хубавите момичета няма как да чакат някакъв куриер да боледува - така си каза. Опита втори ден, трети - без успех. Никой не му отваряше. След седмица отиде отново, звъня дълго, но никой не му отговаряше. Въздъхна тежко и в този момент една млада жена, с дълга руса коса вързана на конска опашка, влезе в блока. Погледна го и попита кого търси. Той започна да обяснява дълго и подробно, дори за миг помисли, че това може да е тя, гласът ѝ напомняше на неговото момиче, но тя отвърна, че в този блок няма млади хора. Деян се обърка. Огледа добре прозорците и балконите, но не видя никой. Следващата седмица отново дойде - беше размишлявал над тази загадка и реши, че вероятно това момиче е било наемателка и си е сменила квартирата. Затова упорито зазвъня на познатия звънец. Оглушителното мълчание гръмна в главата му. Съвсем се обърка. Може би е напуснала квартирата и хазяите не живеят в града, измисляше си всевъзможни причини, но така и не се сещаше как да я открие. Младата русокоса жена този път излезе от блока и леко раздразнено го попита:
– Пак ли сте Вие? Казах Ви, тук не живеят млади хора!
– А Вие нали сте млада? – отвърна той с надежда.
– Аз идвам в апартамента на майка си. Тя почина преди десет дена, ето тук има некролог – тя показа на стъклото на входната врата. – Но тя е възрастна, господине, нещо грешите.
Деян се прибра унил и отчаян. Затъркаля ежедневието си с лека досада и никога повече не посегна към познатия звънец.
Когато един ден отиде в пощата да вземе пратките, го извикаха при директора. Малко се притесни, да не би да има проблем с работата му, но влезе в кабинета и много се учуди когато видя младата жена с руса коса вързана на конска опашка. Тя промълви тихо:
– Да, той е.
– Госпожо, това е Деян, разберете се по личните си дела с него! – спокойно каза директорът. И допълни:
– Деяне, не се бави, че днес имаш много работа!
Той излезе навън с последвалата го дама. Тя се представи като Румяна и му обясни, че той вероятно е общувал с майка ѝ - Вера Атанасова, пита го дали са се виждали с това момиче, той нямо поклати глава в знак на отрицание.
Тя му връчи два листа:
– Господине, това са копия от Завещанието на мама, отдолу е написан телефонният ми номер, ако имате нужда от нещо. Ето и ключовете. Довиждане!
Деян погледна и тъкмо вдигна глава да каже на жената, че това вероятно е някаква грешка, на него няма кой да му завещава нищо, когато прочете:
Апартаментът завещавам на Деян ( куриер ), потърсете го в пощата, не знам фамилното му име, той ме направи истински жива и щастлива в последните дни от живота ми…
© Нина Стоянова Все права защищены