Глава седма - Мъглата изчезва
Нямаше и следа от спокойната ясна нощ, която четиримата бяха оставили току-що. В гробищата всичките им сетива се напрягаха, но въпреки това само се лутаха безцелно. Мъглата беше гъста и леденостудена и закриваше почти всичко от погледа им. Освен това беше и ужасно тъмно, даже не виждаха носовете си. Тишината беше мъчителна. Някой се изкашля силно. Чу се ръмжащият глас на Джу:
- Казах ви, че мразя гробища.
- Тихо, Джу. Елате тук да се съберем и да решим какво ще правим.- Гласът на Ан прозвуча спокойно.
- Мога да измагьосам свещена светлина, която ще разкъса тъмнината, немъртвите я мразят, но мога да поразя само няколко с нея. - Еланор се усмихна, но другите нямаше как да я видят.
- Недей - казаха в един глас Ан и Кел.
- Това ще привлече прекалено много внимание - добави Кел.
- Кел е прав, а и трябва да следваме некроманта незабелязано. Трябва да тръгнем в правилната посока. - Ан затвори очи и се замисли. Стоеше така половин минута. Отвори очи, вдигна бавно ръка и посочи право към мястото, където мъглата беше най гъста. - Натам. Следвайте ме, но тихо.
Четиримата се движиха възможно най-близко един до друг и плътно следваха Ан. Малко след като тръгнаха, Ан се спря и прошепна:
- Каменни стъпала, водещи надолу. Последвайте ме.
Ан тръгна надолу и се изгуби в тъмнината. Останалите го последваха. Озоваха се в един тунел. Отвсякъде ги ображдаше студен камък и абсолютна тъмнина. Нямаше и следа от мъглата. Първа проговори Еланор:
- Ан, това да не би да е мястото, за което имаше видение - тя изглеждаше изплашена и много разтревожена. - Ако е то, трябва много да внимаваме.
- Ей, за к'во си говорите вие, нищо не разбирам - раздразнено заяви Джу.
- Джу, сега не е време за обяснения. Сигурен съм, че мястото е същото. Трябва веднага да стигнем края, сигурно там некроманта се свързва с господаря си.
- Е, какво стоим тук и чакаме? - Кел тръгна напред първи и останалите веднага го последваха.
Тичаха напред с надежда да настигнат некроманта. По-навътре имаше окачени факли по стените. Тези факли не бяха обикновени - горяха със зловещ син пламък. След около две минути тичане, Ан видя съвсем малък къс бяла светлина и очакваше да види арката от видението, но беше разочарован - това беше пиедесталът, на който той беше видял некромантската книга. "Не искам да виждам труповете на приятелите си отново'', помисли си Ан. Той започна да тича още по-бързо и другите също ускориха темпото си. След около двайсет минути Ан видя бяла светлина, скоро успя да различи арката.
- Еланор, Джу, вие ще стоите тук и ще се скриете, става ли?
- Дадено - изръмжа донякъде тихо Джу.
- Няма проблем - усмихна се Еланор.
- Добре. Хайде, Кел, да тръгваме. Загърни ме с плаща ти и да тръгваме.
Еланор и Джу влязоха в един страничен коридор. Кел обви себе си и Ан в плаща и те се изгубиха от поглед. Двамата вървяха бързо и безшумно. Минаха през арката незабелязани и се облегнаха на стената пред некроманта.
Няколко секудни нищо не се случи. Ан и Кел бяха съсредоточили погледа си върху некроманта, когато тъмния магьосник свали качулката си. Беше млада жена, но изглеждаше много изстрадала. Косата й беше дълга до кръста, бяла, мръсна и права, отчасти закриваща лицето й. Кожата й беше светлосива.Очите й бяха светлосини, почти сиви. На врата си имаше черна татуировка с някакви странни знаци. Лицето й беше безрадостно и безизразно. Погледът й беше студен и пренебрежителен.
Тя извади един свитък от робата си, постави го на каменния пиедестал пред нея, разгъна го и каза някакви странни думи. От свитъка бликно мъртвешко синьо сияние и се показа една бяла змия, както и една черна ръка, която галеше змията и из помещението се разнесе силен смразяващ глас:
- Защо ме безпокоиш, Аксаза?
- Намерих го, господарю Каракорум. Намерих елфа.
- Взе ли от кръвта му?
- Не, господарю, не успях - Аксаза звучеше много разтревожена.- Но ще взема от кръвта му възможно най-скоро.
- Защо изобщо ми казваш, че си го намерила, като нямаш нито капка от неговата кръв? Знаеш, че мразя да ме безпокоят напразно... - господарят на Аксаза беше бесен.
- Може би някой ме следваше по пътя ми дотук. Опитах се да го намеря с магия, но ми се изплъзна. Може да е бил елфът.
- Не си давай напразни надежди, преди да си свършила задачата си! Остави ме сега и ме повикай само ако си взела от кръвта му. Знаеш колко ми трябва за ритуала.
- Да, господарю.
Сиянието изчезна и Аксаза прибра свитъка някъде в робата си. Тя се запъти към входа към тунела, но Ан и Кел се стрелнаха светкавично към нея и я хванаха.
- Защо господарят ти иска кръвта ми? - Ан я гледаше право в очите с пронизващ поглед.
- Трябва му за един отдавна забравен ритуал. Не вярвам да успее. - Аксаза затори очите си и бързо изговори няколко странни думи.
От тунела се зададоха мощни трясъци и след няколко секунди целият тунел гъмжеше от разярени скелети, въоражени с ръждясали остриета.
Ан и Кел отскочиха назад, за да избегнат удара на един огромен скелет и пуснаха Аксаза, която сякаш се стопи на земята и изчезна. Двамата тръгнаха напред, като посичаха всички ходещи скелети, които им се изпречкваха и след няколко секунди видяха Еланор и Джу да се отбраняват настървено, посичащи напиращите отвсякъде пълчища скелети. Когато Ан отиде до тях и им каза, че е най-добре веднага да излязат навън.
Точно тогава скелетите спряха да се бият и дойде най-огромният от тях - той носеше огромна секира със странни руни и златна корона с много скъпоценни камъни. Замахна да удари Кел и Джу, но те бяха по-бързи - Кел скочи, взе короната и разби черепа на огромния скелет в каменния под, а Джу отскори настрани и хвана брадвата на скелета, която много му хареса. Джу хвана голямата древна брадва в дясната си ръка и старата си брадва в лявата.
Еланор хвърляше сфери светлина и скелетите се отдръпваха изплашени. След няколко минути тя вече се беше изморила много от постоянните магии и започна да троши скелетите с чука си. Джу вървеше най-отпред и проправяше път на всички, а Кел малко зад него довършваше скелетите, които успяваха да минат през Джу. Ан и Еланор отблъсваха напиращите отзад скелети.
Вече час си пробиваха път през скелетите и всички бяха на предела на силите си, когато Ан каза:
- Виждам стълби нагоре.
Всички се въодушевиха, дойдоха им нови сили и си пробиваха път през скелетите много по-настървено. Джу изрита мощно последния скелет и костите му се разпиляха по каменните стълби. Четиримата се стрелнаха нагоре и зяпнаха смаяни - по цялото гробище се въргаляха кости и полу-разложени трупове и нямаше и след от мъглата, която си спомняха.
В другия край на гробището няколко вериги с остриета обвиха последните ходещи трупове и ги накълцаха на парчета. Към четиримата изтича една млада магьосница и каза с писклив момичешки глас:
- Здрасти, аз съм Кийла - усмихна се игриво тя. - Видях магията, която некроманта направи точно до къщата ми и реших, че на гробищата ще бъде забавно тая вечер - тя измагьоса няколко мехурчета от късия си меч.
Ан проговори пръв.
- Много ни помогна, Кийла. Едва ли щяхме да се справим и с тези тук след изморителните боеве, които водихме в тунела - всички сме ранени и изморени.
Еланор се зае да лекува раните му с магията си, а Кийла каза:
- Радвам се, че успях да помогна - тя се усмихна.- Хм, значи това е тунел. - Кийла отиде до стълбите и протегна ръце напред. - Карнос инферно! - от ръцете й изхвърча огромна огнена струя, която влезе в тунела. - Там вече няма скелети. Поне не движещи се. - Кийла се усмихна и всички я видяха перфектно.
Тя не беше много висока, имаше права дълга черна коса с бретон до очите, леко бледа кожа, големи черни очи с червен отблясък и черни сенки около тях. Тя носеше блуза на червени и черни райета, под нея черна блуза, чисто черен панталон, гердан с червен камък, много гривни по ръцете, една малка чантичка и червено-черни обувки. В дясната си ръка носеше къс меч от черен метал с червени букви по остието и с червени камъни в дръжката.
Ан, Кел и Джу я гледаха, а Еланор се въртеше около тях и лекуваше раните им.
- Искам да бъда с вас - каза Кийла и ги изгледа.
- Да, перфектно - усмихна й се Ан и Еланор го изгледа накриво.
- Мажеш наред, да знаеш - усмиха й се и Кел.
- Супер си! - изръмжа Джу.
- Определено си добра с магиите - усмихна се Еланор.
- Много ви благодаря на всички - Кийла прегърна четиримата.
- Хайде към селото, много се застояхме тук - каза Ан с уморен глас.
- Не! - изписка Кийла. - Слънцето ще изгрее след няколко минути.
- Защо не искаш да се показваш на слънце?
- Амиии, аз... - Кийла сниши глас, сякаш някой ги подслушваше. - Аз съм полу-вампирка. Слънцето е смъртоносно за мен.
- Е, добре, нека да останем тук. И без това е най-добре да разгледаме какво е оставила Аксаза в тунела. - Ан изгледа останалите. Джу се мръщеше, но беше съгласен, а Еланор се усмихна, докато оглеждаше чука си за повреди.
- И да претърсим труповете за ценности - добави Кел и в очите му заблестяха алчни пламъчета.
- Много съм ви благодарна, че ме подкрепяте. Слънцето почти се вижда вече. Хайде вътре.
Тя веднага влезе в тунела и останалите я последваха. Тя измагьоса магическа преграда на входа, която пречеше на слънчевата светлина да навлиза в тунела. Еланор понечи да създаде светлина, но Кийла я спря.
- Вашата светлина - паладинската - също ме прогаря. Ще измагьосам моя.
От меча й се появиха пет различни кълба светлина за всеки от петимата. За Ан беше бяло, за Кийла - наститено тъмночервено, за Еланор - небесносиньо , за Кел - мъртвешко зелено и за Джу - наситено жълто. Всяко от кълбата се рееше около главата на собственика си и осветяваше пътя му.
Петимата поеха навътре в тунела в търсене на отговори.
ПП- Кийла е много специален за мен човек ^_^