Глед Слънчо

     Тя седеше на ръба на метеорита и си клатеше краката. Носеше се скоростно из пространството. Навсякъде около нея беше тъмно, но това не я плашеше. Лилюлия обичаше да пътува. Затова си седеше спокойно и си тананикаше полугласно неизвестна мелодийка. От време на време, когато минаваше край безатмосферни планети, помахваше весело на жителите им и те й отговаряха. Тя спря на светофар и зачака да светне зеленото. Интересното на космическите светофари е, че жълтото е по-скоро оранжево, а човечетата на светофарите за пешеходци се плезят. Лилюлия усети присъствие и се отдръпна, за да направи място на Точо да седне. Той й се ухили весело и се стовари шумно до нея. После, без да казва нищо, той протегна ръка и я спря на сантиметър пред носа й – пръстите му бяха сгънати, освен показалеца и средния, които оформяха буквата V. Светна зелено и метеоритът продължи пътя си. Лилюлия с досада посочи показалеца и Точо грейна в усмивка.

- Надявах се да избереш именно този пръст – каза щастливо той.

- И какво значи?

- Ами средният пръст значеше, че няма да стане, а показалецът – че ще стане. –

И Точо я погледна загадъчно. Лилюлия спря да си тананика и го попита:

- Кое да стане?

- Ами не зная със сигурност – отвърна Точо. – Онова, което има да става.

- Аха – каза Лилюлия, макар че не беше разбрала. – Аз, доколкото съм чувала, тези неща са за друго – ако се чудиш какво да избереш, играеш на пръсти и те ти препоръчват едното.

     Точо не отговори, понеже се беше залисал да прави въображаеми сапунени мехури и да ги пуска да си летят свободно. Лилюлия си измисли букет цветя и той се появи в ръцете й. Тя му се зарадва и започна да го разглежда и да мирише всяко цветче. По някое време, без да вдига поглед от цветята, тя попита Точо:

- Мислех си... Какво правим ние сега?

- Летим към слънцето – отговори Точо уверено.

- Ами представи си всъщност да не летим и изобщо преди малко да не сме спирали на никакъв светофар и този метеорит да не съществува.

- А?

- Ами все едно в момента живеем... на Земята... Ти си някакъв господин, работиш в банка, а аз съм... градинарка... И се бъхтим... И изобщо не сме ти и аз...

- Какво ти става? – Точо си беше измислил кварцови очила и сега си ги слагаше на очите. През тях всичко придобиваше изумруден оттенък.

- Просто това, което се случва в момента, може да е илюзия... Някаква игра...

- Глупости! Не може ли твоят чичко-банкер и градинарката да са измислените, защо трябва да сме ние? – Точо беше щастлив от начина, по който съществуваше – пътят към слънцето го радваше и той не искаше нищо повече. Лилюлия имаше съмнения относно реалността и все й се струваше, че не е това, което е. Веднъж си беше втълпила, че е героиня на разказ и някой незнаен писател си я измисля... Беше се побъркала да се хареса на автора, за да я направи главен персонаж.

- Ами, защото тяхното изглежда много по-истинско... Какви сме ние?

    Точо я погледна през очилата и тя му спести мнението си, че с тях приличаше на муха.

- Ние сме Точо и Лилюлия и следваме пътя към слънцето. Какво му е странното?

Междувременно се забавляваме и си правим каквото ни хрумне. –  Той демонстрира последните си думи и си измисли кокили, с които едва се задържаше на метеорита. После поклати глава и отново седна до Лилюлия. Протегна по познатия начин ръката си и каза:

- Избери един пръст! Може да помогне.

- Пак ли това?... Показалеца.

- Ами ето – пръстите доказват думите ми: ние сме истинските. – За Точо въпросът беше приключен, затова той си измисли сладолед и започна да го яде.

     Лилюлия обаче продължи да мисли. Все й се струваше, че нещо не е наред. Може би тя беше нечий въображаем приятел. Или беше крайезерен камък с голямо въображение. Най не й се искаше да бъде перална машина – защото там мърдане няма. Чудеше се защо не ни е дадено знанието какво точно сме. Така никой нямаше да живее в заблуда и да си представя, че е нещо друго. Тя въздъхна. Бяха спрели на светофар и Лилюлия слезе. Каза на Точо, че иска да попътува малко с ескалатор и тръгна. Слънчевите ескалатори са много удобни за размисли. Тя седна на най-ниското стъпало и започна да се придвижва бавно. Лилюлия реши, че иска да се обади на някого и си измисли телефон. Отсреща отговори весел мъжки глас.

- Здравейте! – поздрави учтиво тя. – Бих искала да Ви попитам... Знаете ли кой сте?

- Моля?

- Кой сте Вие?

- Аз съм слон.

- Аха. – Лилюлия беше малко разочарована, понеже очакваше да говори с човек. – И как се чувствате като слон?

- Перфектно. Нямам оплаквания. А ти коя си?

- Аз съм Лилюлия... Освен, ако не съм нощна пеперуда.

- Не ми звучиш като такава. Сигурна ли си, че не си слънчоглед?

- Как познахте? – Лилюлия искрено се зарадва. – Аз постоянно гледам към слънцето.

- Личи си по гласа ти. Айде, чао – и слонът затвори телефона.

     Лилюлия  остана мълчалива на ескалатора и за малко се превърна  в слънчоглед. После пак си стана себе си и се ухили широко.

     Точо все още беше на метеорита, когато Лилюлия се върна на него. Каза му, че май се е сетила за какво става дума и какво точно я мъчи. Тя иска да стигне слънцето – наистина, но така е твърде лесно. Ако беше градинарка щеше да й е много по-трудно, но така щеше да постига нещо сама и това да я прави щастлива. Нямаше да използва ескалатор, а щеше да се качва пеш.

     След като си махна черната превръзка от окото и престана да се прави на пират, Точо я попита:

- Супер. Но какво общо има това с твоя въпрос?

- Ами... че аз не искам да съм тази Лилюлия и точно затова се съмнявам дали съм истинска...

- Според мен по-истинска от това не можеш да станеш... Онези на Земята са измислените.

- Може би... – И тя се усмихна. – Кой пръст избираш?

- Средният.

- Ето – значи съм права. Ще се видим на слънцето.

- Ти едва ли ще стигнеш навреме. На Земята лесно се забравя.

- Ще видим. До скоро. И благодаря за играта!

     Лилюлия се просна на мекия фотьойл – просто се материализира. Някои биха казали, че се е събудила, но това все пак не беше така. Влезе някаква жена, която би трябвало да й е майка и я попита какво става.

- Реших да поживея на Земята – отговори Лилюлия. После се погледна в огледалото и видя, че е слънчоглед.