Светът си е тоя, който го знаем. Хубав, лош; грозен, прекрасен; идеален, несъвършен; обречен, единствен, но си е нашият. С каквито очи го погледнеш, такъв ти се струва. Може едно място за един да е дом, за друг - затвор, за трети - отбивка и т.н. Седя в неделя сутринта на сянка под кестена пред магазина и подритвам едно паве. Колко ли неща може да е то? Пътна настилка. Импровизирана котва. Орехотрошачка. Препятствие. Археологическа находка. М-даа. Скуката какво ли не прави. Може и философ да станеш. Подритнах павето още веднъж и погледнах нагоре, към небето. А то синьо, та синьо, като венците на Роналдиньо. Едно облаче не се вижда, едно листо не помръдва. А още девет и половина няма - мор, отчайваща жега. Така, както си гледах нагоре, видях антената върху къщата на Данчо Фурията (така му викаха като млад - беше футболист и тичаше като моторетка, ама сега вече прилича на самоходно кюфте). Антена, от ония, дето едно време се вдигаха колкото се може по-нагоре, за да хванат сръбските прогр ...