Двете дървета растяха едно до друго. Бяха еднакви на ръст, пък и клоните им като че ли бяха разперени еднакво. Толкова близо бяха, че се вплитаха. Прегръщаха си. Шепнеха си нежно с листата...

Беше пролет. Клоните  пак се бяха намерили. И точно там - в тези преплетени клони - сви гнездо птицата.

-Не се дърпай, моля! Стой спокойно! Укроти това люлеене, моля те! Хвани ме по-здраво! - Само такива думи си разменяха двете дървета. Или:

-Нали не искаш пиленцата да пострадат? Не се дърпай, де!

Дните минаваха. Дъждове валяха, вятър бесня и едва не събори гнездото... До деня, в който птиците не отлетяха на юг.

Гнездото опустя.

-Да се пуснем вече, а?

-Ами,  да се опитаме.

Вятърът им помогна. Разплетоха клони дърветата.

Може би напролет пак ще се прегърнат, за да опазят ново гнездо.

Дете, ако видиш такива - прегърнати - дървета, отиди при тях. Допри се до кората им. Може би ще чуеш какво си говорят. Но със сигурност ще почувстваш силата, която те предават. А ако и аз съм там - ще прегръщам теб. Целувам те.

До скоро...