Качих се в огромната спалня и  изтрещях  вратата. Бях много ядосана. Нервно закрачих напред – назад из стаята. После  седнах на леглото. Започнах да мисля.
     Вярвах в мечтите си за хубав живот, постигнах ги, а сега ако не направя  нещо, щяха да се пръснат като сапунен мехур. 
Прасссс…и край. Хиляди парченца ще се разлетят.Мислех, че съм си уредила нещата. А то, съвсем не било така… И добре, че не се похвалих на Майк с новината. Тогава съвсем щях да съм сглупила.
   Ама, че история. Давах мило и драго да зачена, а сега гледах с презрение на бебето в корема ми. Какво да сторя? Май трябва да се избавя  от него възможно най – бързо.

          Душата ми потъваше в непрогледния мрак.
    Не можах да затворя очи. Сън не ме ловеше. На сутринта започнах да ровя из интернета. Трябваше ми гинеколог. И то доста спешно. 
   Слязох в хола да си направя кафе. Мелинда не се виждаше, а чистачката беше забърсала пода. Тогава звънна мобилният ми телефон. Беше Майкъл.

Добре, Майк…продължаваме играта!

Нещо ме стегна под лъжичката и ми се искаше да не вдигам, но плъзнах зелената слушалка:
-    Ооооо, скъпи! Привет!
-    Здравей, слънчо! Какво правиш?
Повдигаше ми се от лиготиите му, но продължих в същия тон:
-    Пия кафе и гледам градината. Слънчево е. Така ми липсваш…Бихме могли да поплуваме или да забием някъде с яхтата. Но знам, скъпи, че и бизнеса те иска…
-    Умницата ми! Нещата вървят идеално, даже след три дни се връщам. Няма да си губя повече времето, така че в неделя кацам в 19ч. Целувам те, слънчо! Знаеш къде…хахаааа – захили се Майкъл.
   Неделя? Олелеее…боже…той се връща в неделя…
-    Целувки и от мен, скъпи – насилих се за кажа и аз.
    Затворих телефона. До неделя имах три дни. Трябваше да бързам. А когато бързам, винаги правя грешки. Нямах време.
  Изпих си кафето, но след минути  хукнах в тоалетната. Всичко излезе на фонтан. Свивах се, докато ми премине. Беше много гадно, олюлявах се  и седнах разтреперана на пода. Трябваше  да се оправя, щото като се върне Майкъл не можех  да повръщам така. Не е вчерашен, веднага щеше да разбере…
         После влязох в кабинета на Майкъл. Понякога ровичках в писалището му, когато го нямаше у дома. Обръщах документите му, четях ги  и ги оставях по местата им. Бях любопитна като сврака. Знаех къде е сейфа, зад аквариума с рибките. Знаех шифъра. Там Майк имаше пари и нямаше нищо против от време на време да си вземам, ако ми потрябват. Набрах цифрите и езичето изщрака. Този път парите бяха много. Камара от пачки. Зяпнах от изненада. 
   Какво става ? Нещо се мъти? Никога не държи такава сума… ще плаща нещо в кеш? Или са му платили за нещо в кеш? Мисли, Алис...размърдай сивото...  
 Трескаво започнах да мисля. Ставаше нещо, но какво ще е…? Нещо, дето няма да е съвсем законно… 
   Затворих сейфа. Седнах до бюрото и  заоглеждах бележника му, документите, папките. Тършувах в чекмеджетата, но после оставях нещата както са били. Търсех, но и аз не знаех какво…нещо, дето ще разбера за Майк… някаква тайна, с която да го държа на верижка…хихии…
    Тогава чух, как Дорис изписка  от спалнята на Мелинда.
  Излязох от кабинета и в коридора се спуснах към Дорис.
-    Ооооо, сеньора….оооо…- ревеше момичето – сеньоритата е мъртва…Влязох да почистя, но…тя…- хълцаше  Дорис.
    Втурнах се в стаята. Мелинда беше паднала до леглото. Нямаше наранявания. Беше оповръщала всичко. Явно свръх доза  и алкохол. Събрах смелост и я докоснах по ръката. Беше напълно изстинала. Като буца лед. Въпреки, че ме беше ядосала  снощи, беше ме жал за Мелинда.

       Олеле....боже... сега и това.....

      Не ми се мислеше какво щеше да  кажа на баща й. И дали щеше да ме упрекне…  в  нещо.

      Ама то от глезотии…така се получава…
       Извиках  на Дорис да знънне на 911. Призляваше ми. Хукнах пак в банята.
      Дойде линейката след десетина минути. Парамедиците взеха Мелинда. Констатираха трагедията.
         Набрах Майкъл. Трябваше да чуе новината, че една от наследниците  му  е... 

         Никога не се присмивай! Вярно било...така е... - стрелкаха ми се объркани мисли -  Мелинда ми се присмя, че няма да родя копелето, а  тя нямаше да я  има....

        Май този горе си правеше каквото си иска с нас. Съдба...

           Звънях  упорито, но никой не вдигна.

                              Продължава…..