Гората на илюзиите
Някъде много далече... толкова далече, че никой не знаел как се стига до там, а този, който стигал, забравял откъде е тръгнал, там имало една омагьосана гора. Всъщност, гората не била омагьосана, в нея живеели наколко вещици, самите те се били омагьосали, но магиите им били толкова силни, че плъзнали из самата гора. Някога вещиците може би били красиви момичета, може би дори били ведри и жизнерадостни, но красотата, ведростта и жизнерадостта не са за всеки. За слабите те се явявали страшно бреме, което с течение на времето се превръща в проклятие. Да, вещиците били прокълнати, в света те виждали жизнерадост и красота, същите онези, които някога имали, но които били загубили. Това им носило неимоверна мъка и болка, но с времето те открили една проста магия, с която да се избавят от болката. Когато видели нещо жизнерадостно и красиво, те го преобразявали така, че да приляга на собствената им мярка. „Нямате брадавица на носа? Какво безобразие! Не знаете ли, че не може да не носите брадавица на носа? Какво ще кажат тези, които носят брадавици? Нима сте толкова коравосърдечни, за да постъпвате така с тях, излагайки безсрамно своето красиво и нежно носле пред толкова публика?” – така говорели вещиците и девойките в онази гора започнали да се вслушват в тях, прескъпо купували вълшебни брадавицопораждащи отвари, а някои започнали дори поръсвали цялото си лице... Така гората се напълнила почти само с вещици.
Отнякъде в гората се появил един глиган, всъщност той не бил глиган, а омагьосан тостер, който всъщност не бил тостер, а ягодов пай, който всъщност... но няма да ви отегчавам с всички магични метаморфози на глигана, в крайна сметка той бил един най-обикновен човек, омагьосан няколко хиляди пъти, докато в крайна сметка не бил превърнат в глиган. Глиганът бил привлечен от вкусните жълъди, които гората щедро предлагала, но бил впечатлен и от някои други особености на горския хабитат, гората живеела и живот, независим от вещерските заклинания, чували се песни на птици, ромолели поточета, а по някои поляни растели чудни цветя с още по-чудни аромати... Глиганът се слисвал понякога, например бил слисан от мъдростта на совите, лудориите на един женски фавн, който се правел на сърничка и от божествените песни на една горска самодива, чиито песни омагьосвали и така всъщност размагьосвали, потвърждавайки третия принцип в диалектиката, формулиран кратко от незнаен народен светъл ум в краткото „Роза клин избива”... но тук навлизаме прекалено дълбоко в пъстрия душевен свят на глиганите, който едва ли ще е интересен на публиката. А и отново се отклонихме от основното повествование.
Един ден глиганът, който точно в онзи момент бил тостер, докато си вървял из гората, срещнал една от вещиците. Тя била седнала на една бъчва, в която била натикала няколко дисидента, противници на брадавиците. Спрял се тостерът (глиган) и се заслушал. Вещицата си бърборела нещо, възхвалявала ползата от брадавиците и осмивала назадничевата ретроградност на отказващите брадавици жители на гората.
- Какво правите? – попитал тостерът (глиганът).
- Пея – отвърнала вещицата.
- Хм – отвърнал на свой ред тостерът (глиганът).
- Ретроград – на свой ред му отвърнала.
Тогава тостерът (глиган) решил да попее на вещицата, помислил си, че така може да я разведри и да ù окапят една-две брадавици. Мислел, че така тя би се почувствала добре. Изпял няколко глигански песни, които осмивали австралийските братовчеди на глиганите, но от това на вещицата не ù станало никак по-добре, напротив, дори на носа ù избила още една брадавица. По телепатичен начин вещицата се свързала с другите горски вещици и те моментално премагьосали тостера отново в глиган, а след това дошла и нота от съвета на вещиците, в която глиганът бил уведомен за това, че в гората не може да пребивава едновременно омагьосан в тостер и ягодов пай глиган, затова го омагьосват да си бъде глиган, но което глиганът мислено си казал „Хм, сефте...”
Всичко в гората почти утихнало. Самодивата продължавала да пее възхитителните си песни, които събирали горските жители около полянката ù, а глиганът, застанал встрани, я слушал и така усещал как скритата му чрез хиляди магии човешка същност започвала да оживява отново. Разбира се, нищо за вещиците не оставало незабелязано в тяхната омагьосана гора. Те стриктно следели какво се пее, защото от някои песни падали брадавици. В крайна сметка съставили план, не споменах, че вещиците обичат планове, те всъщност не обичат нищо, освен своите брадавици, но когато е за нещо, което е насочено срещу някой, те заобичват плановете. Всъщност вещиците са самотни създания, но се обединяват около това да постъпчат някого или да му пооскубят перушината от току-що поникналите му криле. И такаааа... една от вещиците пила чудна отвара, дестилат на друга чудна плодова микстура, получила дар слово, с което се опитала да заглуши песента на самодивата, друга вещица се направила на красив ранен лебед, проснала се до самодивата и започнала да ридае как тези безбрадавични песни убиват всеки лебед наоколо. Глиганът, разбира се, бил включен в плана, вещиците подготвили магия, с която парирали всеки негов опит да им се противопостави, дори направили така, че ако го направи, то в очите на всички други горски обитатели глиганът и самодивата щели да заприличат на вещици... Глиганът седял вцепенен, такова коварство той бил виждал, когато бил човек, но не очаквал, че в една гора, приказна и омагьосана, това може да се случи.
Приказката все още не е завършена, драги ми читателю, но пък самият ти можеш да я завършиш. Един ден.
© Никодим Сертов Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Поздрав...
-
Добронравно! Привет!
-
Пъхнах си носа в тая приказка.
Много вещо разказана история!
Още утре ще се имунизирам,че нещо ме засърбя. -
Много увлекателно разказана, и будеща размисъл приказка! А най-ми хареса, че на читателя се дава възможност да развихри фатназията си и да довърши историята! Поздравления! Емилия
-
Добре разказваш, разказвачо. Увлекателна приказка с много поуки
-
Поздрав!
-
Все едно бях в разбъркания свят на Луис Карол...Интересно е.Харесах!
-
Благодаря ви!
Нели, уви приказката продължава по обичайния за сега начин, вещиците внимателно следят самодивата, вадейки някои стари магии от скриновете си, преди са действали, надяват се и сега да действат. Например има една магия-изтривалка, чудна магия, ако се приложи в гората, каквото и да се каже никой не чува, никой не вижда, никой не помни. Навремето с тази магия вещиците се направили на много мъдри, по принцип говорили големи глупости, но след като никой не чувал гласовете на техните опоненти то излизало, че това, което говорят вещиците, е някаква висша мъдрост. Магията-изтривалка понякога действа дори върху горско създание, приложи ли му се, никой вече не го вижда, сякаш е изчезнало. Глигана също за известно време бил изчезнат така, но поради това, че в хилядите си магични превъплъщения бил и нещо повече от един прост глигано-човек (например бил омагьосан и в самоходна голямокалибрена мортира от времето на първата световна война) вещиците се уплашили да го омагьосват, да не би да получат, като подарък, някой голямокалибрен снаряд, изстрелян зад хоризонта.
Тази приказка би завършила щастливо ако повече горски създания се размагьосат, тогава и глигана може да се превъплъти в нещо друго, кой знае... -
Супер! Харесах края на Нели. Поздрави, Никодим!
-
Не знаех, че пишеш и приказки. Самодива, глиган, вещици с брадавици и омгьосана гора - всичко необходимо, зо да се получи една интересна приказка!
Но защо краят остана за нас?
Обикновено приказките завършват щастливо...И ето , аз ще я завърша: глиганът се превръща в момък - левент, прегръща самодивата и ...по чудо гората става светло и слънчево място... -
Страхотно...
-
Хах, яко!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
