***

Беше поредица от силно реалистични картини. Защо ли си бе спомнил родните Сплавни пояси на Латрийва, така наречената Планетарна троица. Двете големи почти колкото самата си планета сателити, свързани с нея с помощта на пластичен пръстен в разностранен триъгълник, променяха непрекъснато посоката и дължините на страните му при въртенето си. Мощта на овладените гравитации и топлото греене на двойната звезда бе обвила Латрийва с божествен чар. Латрийва бе само едно от чудесата на позната вселена. Легендарни бяха слънчевите плодови полета, Седмия мегаполис (изцяло изкуствена верига от градове, всеки с размерите на планета) на Свръх-Град Архитектурното общество около звездата Сиопе, чиито процес на превръщане в Червен гигант бе обърнат с подновен ядрен синтез; Стълбичните градове, чиято височина намаляваше докато изгаряха подпорните им колони от чист прелий; корабите-гмуркачи в гравитационните приливи; добивните мини на протуберансни изригвания; миграциите на проучвателните галактически сонди; заводите за хиперпространствени чипове с вечно отворената хипотетична под-пространствена равнина, захранвана от пряка слънчева плазма; Морските небеса, изливащи се нагоре заради гравитационния феномен на Мим 9; уникалните шест столици с вечния ден, дом на Търсачите на Искри; пет звездната система, обитавана от М-М-А; приказното въртене на Латрийвовия триъгълник, единствено на който растяха дървесата, с клони, съществуващи не само в паралелните потоци, но проникващи и в три измерения напред. Латрийва… Там, където Хаволан винаги копнееше да се завърне. Наблюдаващ Каморгеевите дървета. За пореден път се бе изправил с ръка засенчваща пряката светлина, гледащ нагоре към шепота на размиващите се в мега-пространството цветове, с плодове проблясващи като мираж, когато прозираха за микросекунди в измерението, където вече бяха узрели. Наслагване почти мистериозно, защото енергийния заряд на дърветата не трепваше в никакви колебания. Никога не променяше интензитета си, дори когато духаха променливите ветрове. То просто бе навсякъде едновременно.

Въздушните потоци на лятото люлееха клоните, листата се галеха едно в друго, а Хаволан наблюдаваше със затаен дъх за проблясъци на плод. Не бе отделил взор от часове, както му се струваше. В момента изпитваше връзката си с Латрийва толкова пълнокръвно, че почти можеше да докосне материалността около себе си. Чувстваше сплетената си на плитка коса да тежи на гърба му, топлина пълзеше по голите му ръце и затопляше металните гривни, по лицето му играеха сенки, но той не отклоняваше поглед от клоните. Не можеше.

После внезапно… Погледът пред очите му се разтрои, не, размиването стана четворно, и той видя плода. Но този път той не премигна, задържа се контрастен и плътен, дори когато лекия вятър го завъртя. Средата около Хаволан изведнъж се усложни толкова, че главата му се замая и той залитна, но нямаше къде да се хване. Структурата на дървото, слоевете клетки на кората и стеблото му, листа, с форми и цветове извити в прекомерни гънки се натрупваха в множеството равнини на сложното пространство, в което растяха. Можеше да вижда “напред” в собствената плътнота на заобикалящия го различен, но все пак толкова приличащ на родната Латрийва свят; наслагването в измеренията бе непосилно за несъвършените му възприятия, а пластиката на материята се плискаше с непозната аеродинамичност.

Това трая само миг. Пространствата в съседство се разлистваха, паралелно протичащите потоци се преплетоха и всичко отново се върна в тримерността. Когато прозрачността на видението му достигна максимума си той видя реалност, която се разгърна пред очите му… Хаволан бе способен да анализира мигновено и интуитивно подобни непредсказуеми изменения на пространството, и усети че го прави едва когато започна да търси с очи остатъците от сгланд-символи в междуизмерния проход. Почти беше докоснал правилните символи, когато спря. Забрави изчисленията и остана с поглед, прикован в гледката… Визията на този свят го плени, бе неописуемо красив, с поляна от дърветата Латрийва, полюшващи се от топъл полъх… Зад тях се извисяваше кула, а върху седмоъгълната й плоскост лежеше променлива конструкция, с премигващи от явно моделиране форми и бавен цикъл от въртящи се в основата камъни. Силуети на сребристи листа се размиваха на фона на залеза, силует на мъж в клоните…

Внезапно Хаволан усети сграбчването. То бе толкова силно и повличащо, че той загуби представа за съня и за миг повярва, че наистина е в гората на Латрийва. Мисълта му потърси Карсара, но наоколо бе глухо и пусто. Паниката се надигна, не я усещаше наоколо… наистина беше сам! В същия момент пронизителните писъци на г-аар-итите смразиха кръвта му. Ужасът, който изпитаха наравно с него го стресна още повече. Беше изгубил и връзката си с главния процесор! Погледна към ръцете си, и по тях тъмни петна… не, сребристи пръстени, започваха да покриват кожата… Сърцето му биеше трескаво. Всеки момент той щеше…

Отне почти минута на Карсара да установи отново контакт с него и да възстанови нормалния му пулс. Намеси се незабавно на мястото на Г-ААР, който не реагираше. Тя бе не по-малко шокирана и изплашена от него. Умът на Хаволан бе хаотичен рояк от несвързани мисли и образи. Никога не го бе виждала толкова емоционално превъзбуден. Съзнанието му беше дезориентирано от натрапчивото преживяване, чиито запис тя прегледа няколко пъти, но там нямаше нищо. Просто така, без никакво предупреждение тя загуби контакт с него за почти цяла минута.

Трябваше му известно време да се успокои. Огромното напрежение, натрупало се в г-аар-итния поток, лека полека взе да се отича. Г-ААР, контролиращият процесор, бе поел функциите си след краткотрайния шок на Хаволан и започна мигновеното възстановяване на тялото му. Обгърнал главата си с ръце, той остана вглъбен в постоянно повтарящия се образ в главата му и за пръв път нямаше желание да говори с Карсара. Ясно чувстваше притеснението и напиращите й въпроси, но единственото, което искаше бе да остане така и да не казва нищо. Гласът на кораба го прекъсна и той трепна от изпитаното раздразнение.

-Ще ми кажеш ли какво стана?

-Нищо… Не знам. И аз не мога да го обясня.

Той мълча дълго. Усещането… Разяждащото чувство за нещо, от което бе откъснат… Сякаш му беше отнета някаква същност, която бе преследвал през целия си живот. Превърташе всичко отново и му се струваше, че наистина е бил там, всяка клетка от тялото му вярваше, че само преди миг е стоял сред дърветата... Беше лесно да обясни на Карсара, че е ретроспективен пристъп, негов отдавнашен сън или ауричен такъв, но с някакво особено ревностно скъперничество желаеше да задържи връхлетелите го чувства за себе си.

-Изплаших се – прошепна тя.

-И аз.

Карсара замълча и охлади леглото му докато Хаволан се отпускаше уморен. В просъница мечтаната гледка отново изпълни ума му и той промълви:

-Трябва да се върна.

-Къде?

-У дома. На Лирика.

3.4.3.4.3.4.3

Демийо Сто-Двадесет-И-Седма се наведе и почти докосна с лице илюминатора, в неосъзнат порив да се надвеси извън него. Впи жаден поглед в изваяния силует на АРеСкена и се гмурна в архитектурата на Хаволан с безмълвна възхита. Красотата на тази сияйната, лека и стелеща се в синхрон с вакуума конструкция бе на пръв поглед неовладяема и съвършено семпла; носеше композиционната безукорност на неговия стил. Нямаше как да сбърка построеното от него, независимо в кой край на галактиката се издигаше. Но никога до този момент той не бе извайвал нещо толкова грандиозно и същевременно напълно непознато.

Дишането й се учести. Заля я тревога. Нещо ставаше, нещо странно и плашещо. Случваше ли се? Вече? Очите й се лутаха по повърхността на лъскавата неорганична плът, потапяха се в недрата на скелета и изследваха протичащите между сегментите токове само за да усети още по-категорично промяната у него. Пред взора й се простираше неговата различност, а влюбеното й сърце яростно заблъска реалността.

-Толкова много ли ти харесва?

Тя се извърна бавно към Хаволан и впи поглед в гърба му над хоризонталния визуализатор на уравнения. Екранната плоскост пред нея бе хаос от изчисления, математически формули и символни проекции, но с едно-едничко движение на дланта й те се слегнаха по повърхността. Сега можеше да го наблюдава целия.

-Различен е – бе единственото, което с отрони от устните й. Искаше да му каже, че всъщност е толкова красив, че я оставя без дъх, но не можа. Трябваше й време да преглътне споходилите я опасения. – Сигурна съм, че и Карсара го забелязва.

Той се усмихна бавно, но тя не видя това.

-Разбира се, но не го изпълва с толкова дълбоки смисли и страхове като теб.

Умълчаха се. За момент ума му се прехвърли към Прима-Строителния Инспектор и размени с него няколко промени по настройки, решението за които не можеше да вземе сам.

-Променил си подхода си. Променил си…

Тя се поколеба. Не го бе виждала от много време, дали моментът бе подходящ, за да споделя? Не че някога бе имала тайни от него, но сега, след толкова общогалактични години на раздяла не можеше да налучка верния ритъм на предишното им общуване. Сковаваше я… свян. Карсара излъчваше явна привързаност към него, из кораба витаеше някакво всеобщо обожание, каквото не бе срещала преди на друга Малтро-Мохан-А. Обясняваше си го единствено с дълговековното им съвместно конструиране. Хаволан и Карсара бяха взаимно сработени от рождението му, и за тях двамата нямаше по-добър синхрон с никой друг.

-Защо дойде толкова рано, Демийо?

Разбира се. Не бе и очаквала да пропусне да й зададе този въпрос. Все пак се зарадва, че не я посрещна директно с него.

-Приключих работата си при Абел Майо по-бързо от планираното.

-Добре ли вървеше трасирането?

-Отлично.

-Как ти се стори бързината на интегрирания Корней?

-Безукорна. Постигнал си невъзможното при тези протуберансни изригвания.

О, комплимент! Хаволан повдигна едва забележимо вежда.

-Постигнал съм невъзможното изобщо.

Е, да, но тя нямаше да го признае толкова лесно. И не отговори.

-Не исках отново да си тръгнеш, преди да съм дошла. – Най-сетне откровеност. – Напоследък работата ти изненадващо приключваше точно преди да се присъединя към експертния екип.

Точно така бе сторил и при строежа на Абел Майо, където в продължение на четири общогалактически месеца с М-М-А Паркарида бяха споявали и премодифицирали наново парче по парче разпилените останки на току-що построения многоизмерен скенер. Изкривени от соларно изригване координати бяха запратили товарен кораб в чисто новата му сърцевина, и бяха разхвърляли невъзможните за сглобяване сегменти из орбитите на два спътника. Хаволан, тъкмо приключил със строежа му, бе подложил себе си на ужасно повторно натоварване, за да го върне отново към живот.

-Откакто получи онзи пристъп на отхвърляне, непрекъснато те гоня.

Думите й го изтръгнаха от възлите на нерадостните му мисли. След снощната криза го тормозеше силно нежелание да остане на Карсара. То се бе задълбочило особено рязко след стъпването на Демийо на борда. Тя му напомни с цялото излъчване на прекрасната си, царствена осанка от какво и откога бягаше така настървено. Все пак тя го бе настигнала, бе въпрос на време. Нямаше пространство в тази вселена, където да се скрие.

Демийо стоеше зад него и очакваше той да покаже някакво вълнение от това, че я вижда.

-Още тогава разбрах, че няма да престанеш.

Той най-сетне се обърна и сребристите му очи се впиха в нея по онзи начин. Цялото й тяло се развълнува от този поглед.

-Да престана какво, Демийо?

-Да ги викаш. И да бягаш.

Демийо застана пред него, напрежението й го обгради.

-Пространства недостижими, недей! – Той отчаяно си пое въздух, и подтисна всички изплували детайли. Беше принуден да усмирява поривите на бурната си натура, отново да се насилва, да подтиска инстинктите си. Когато бе с нея бе толкова различен, колкото никой никога не го бе виждал, дори Карсара. Тази част от него познаваше само тя.

-Обеща ми. Ти обеща, Демийо… Стой далеч от мен!

-Не съм обещавала нищо!

Демийо се извърна. Чакаше да го срещне толкова отдавна, да обгърне едрото му тяло, да го притиска здраво, умолително… А сега, когато стоеше срещу него, бе по-непоносимо, отколкото го помнеше. А той не направи нищо. Имаше наглостта… имаше силата отново да я отблъсне.

-Не съм те забравил… но ти трябва да разбереш, че за да мога да работя не бива да си край мен. Аз също не бива да съм край теб. Всъщност вече знаеш това. Но е по-силно от теб. И ти доставя удоволствие. Харесва ти да се бориш с мен.

Тя крачеше напрегнато из просторната зала, босите й крака се плъзгаха безшумно по пода. Дълга черна коса, силни рамене и висока, напрегната фигура. Наследница на съвършена природа и изтънчена красота. Мъдра, веща, искаща, преживяла. Същата като него. Той се разтрепери, но веднага се стегна. Тя не забеляза.

-Какво е Лирика?

Хаволан се смрази.

-Откъде го чу?

-Карсара ми каза, че снощи те е загубила. Загубила те е в съня ти, Хаволан.

Хаволан не помръдваше. Това име го изненада. Как така Карсара го знаеше? И защо го вълнуваше произнасянето му…

-Не… Не беше така. Просто… аз бях… върнах се за миг… бях на Латрий…

-Хаволан. Не те разбирам.

-Просто сън. Не знам защо го е споменала.

-Какво сънува, Лан? Пак ли дърветата?

Тези сънища се задълбочаваха, ставаха все по-настойчиви, и нищо не можеше да го предпази от тях. Първият път, когато изгубиха напълно контакт с него, когато за пръв път получи пристъпа на отхвърляне на ауричната си вълна беше същото. Беше сънувал Каморгеевите дървета на Латрийва.

-Отдавна не ми се бяха присънвали. В мислите си често се връщам на Латрийва, но минаха много години откакто за последно ми се явиха насън.

-От онзи път. Не си ги сънувал от онзи пристъп преди години. Какво става, Хаволан?

Като дете Хаволан получаваше халюцинации. Когато кракът му стъпеше сред дърветата на родната Латрийва, в мисълта му се зараждаха особени, непознати мисли, привиждаха му се места и лица. Зрението му виждаше във винаги неспокойната осанка на мистериозната Каморгеева гора повече, отколкото неразбиращия му ум можеше да обясни. После, докато растеше и постепенно навлизаше в дебрите на сгланд-комбинаториката можеше да опише с много по-голяма детайлност случващото се. Истинският шок дойде няколко години по-късно, когато навърши пълнолетие, и започна постепенното насищане на организма му с г-аар-ити, до достигане на онова физическо състояние, нужно на ранга му на Алар. От стреса на това скоростно съзряване, с тяло, което се промени за дни пред очите му и с ум, подложен на неестествено ускорено усвояване на информация, Хаволан загуби виденията си, а после и сънищата. Те се върнаха години след напускането на Латрийва, но чувството, което го изпълваше истински си беше отишло. Дърветата страняха от съня му. Съзнанието му се плъзгаше по една огледално гладка и безлична сънна равнина, която не бе в състояние да засити глада му, просто го отразяваше. Той разбира се сънуваше, радваха го много и г-аар-итните проблясъци. Простичките им, искрени чувства към дома успокояваха самотните му нощи. С вековете в него бе попило тяхното щастие и бе станало неразделна част от усещането му за собствения роден свят. Сърцето му започваше за препуска, когато посещаваше Протанида, родната планета на неговата искра.

И тогава… Бе съвсем скоро, едва преди няколко години, когато Каморгеевите дървеса отново го споходиха с прелестта си и му напомниха за отворената рана в душата му. Хаволан ги обожаваше, бе обсебен от многопластовата им природа. Но от толкова много време, дори насън, не се бе изправял пред великолепието им, че усети физическа болка. На Латрийва бе прекарвал безброй часове, наблюдавайки диплещите се корони. Беше пристрастен към опитите си да изчисли променливите им. Те олицетворяваха пътуването на една същност в различни модификации на материята. Дърветата растяха само на Латрийва и създаваха около себе си собствена равнина от вероятности и математически функции. Хаволан копнееше да вдиша вятъра в клоните им, за него те бяха феномен, който високият напредък на вселенската физика още не можеше да обхване напълно, нито да проследи категорично проекцията им във време-пространството.

Само че със спомена дойде и другото. Острите признаци на отхвърляне на ауричната искра обхванаха организма му. Кризата предизвика вибрации в импланта, които разстроиха напълно енергийния му баланс. Дисонансът събори тялото му в тежка ауро-честотна кома, и макар да бе траяла минута, възстановяването му после бе дълго и мъчително.

Сега преживяното смущение не го бе засегнало физически, но Демийо очевидно преживяваше наново същия кошмар, владееше я същия страх. Онези далечни дни бяха жигосали в нея неизкореним ужас. Тя бе стояла до него, бе го държала и бе скимтяла през сълзи. Всички останаха потресени от тази реакция на отхвърляне, защото целия му генотип бе моделиран с помощта на аурични искри. Отхвърляне на имплант бе необратимо и постепенно щеше да го убие. Как в тези времена някой изобщо можеше да отхвърля аурична искра?

-Кажи какво стана?

-Не знам. Този път беше различно, беше истинско. Аз… разбираш ли, аз се озовах там. Наистина бях у дома, бях се изправил пред дърветата, когато те…

-Те какво?

-Те ме примамваха. Викаха ме. Внезапно нещо ме повлече, издърпа ме и видях… Бе просто пейзаж. Друго място, друг свят.

Той поклати глава уморено.

-Сънят ми беше объркан. И кристално ясен. Но го разбирах, както разбирам сега всяка дума, която изричам. Знам, какво почувствах, когато бях там.

-Какво?

-Трябва да се върна. У дома.

Тя примигна, но не проговори. Изглеждаше изтерзана. Страхът, че тези сънища му причиняват нещо непознато, паниката, че й го отнемат я изпълваше с ярост, с клетви и проклятия към всички сили и закони, които познаваше. Беше безнадеждно. Той се изплъзваше, и тя не можеше да го задържи.

-Трябва да престанеш да сънуваш. – Тя прошепна това толкова тихо, че Хаволан едва възстанови думите от шепота й. Не отговори веднага. Не знаеше какво да й обещае.

-Ще накарам Карсара да изолира този сън. И ще отсея другите, свързани с Латрийва.

-Не, Хаволан. Не трябва да сънуваш повече. Никога. – Паниката, която се надигаше в гласа й го изненада и той свъси вежди.

-Невъзможно. Не мога да си почивам нормално, ако не сънувам. Не се чувствам добре. А и не мога да заслоня г-аар-итите завинаги. Имат нужда от това. Аз имам нужда.

-Не разбираш, Хаволан. Още тогава, преди години, Карсара изолира всичките ти сънища свързани с дърветата, с всичките ти спомени за тях. Но снощи те се върнаха при теб. И тя не ги е видяла. Не е видяла нищо, просто те е изгубила. Трябва да спреш, Хаволан, трябва да престанеш да ги искаш, да мислиш за тях. Защото това те убива.

А с теб ще убие и мен.