Господин Суетн ми махаше с две ръце, а лицето му изразяваше едновременно грижа и радост. Не знам откога правеше това, но изглеждаше изпотен и твърде настоятелен. Ония болки в гърдите, които ми се струваше, че се дължат на дълговременно притискане към стена, сякаш бяха отминали, но пък главата ми се виеше и аз като че ли не разбирах къде се намирам.
- Внимавайте да не паднете – дочух в просъница господин Суетн. – Опрете се в ей онова дърво до вас. А така! Как е сега? Мина ли ви?
Понечих да отвърна че съм по-добре, но гласът ми се губеше.
- Хайде, хайде, лицето ви вече поруменя – засмя се господин Суетн. – Всичко е наред. А сега пресечете Улицата и елате в кафенето, ще ви почерпя с нещо ободрително.
Тогава се опомних. Намирах се пред книгопродавницата на госпожа Мене, а “отсреща”, стъпил върху бордюра на възтесния тротоар, с широка усмивка ме очакваше господин Суетн. Затова и воден от някакъв необичаен за мен унес, аз пресякох Улицата, поклащайки се на всяка крачка.
Собственикът на бутик ...