В този следобед докато пиех кафе ми се звънна на вратата. Зачудих се, не очаквах
гости. На вратата ми се появи тя. Красива и студена, както винаги, бих казала
съвършена, ако знаех какво е съвършенство. Не я бях виждала отдавна. Седнахме,
направих й кафе и се заприказвахме за живота, за любовта и разни такива неща.
Само че не знам защо бях забравила името й. Тя се усмихваше,
най-хубавата усмивка, която съм виждала... Разбира се - иронична.
Очите й бяха странен цвят, сякаш ги нямаше, потъвах в тях, някак си. Изчезвах.
След доста обстойни разговори по неприятни за мен теми, по любовна тематика,
която при мен е доста слабо позната материя, се сетих коя е – САМОТАТА. Винаги
идваше в най-подходящия момент за мен – когато бях сама, когато се чувствах
изолирана от всичко и всеки, когато дори хубавите спомени ме нараняваха, те не,
че са много, а и когато просто осъзнавах, че играя с живота си и се манипулирам ...