В град Неморал живееха триста шейсет и шест души. Различни. Замечтани. Първични. Неразбрани. Хора, които отъждествяваха егоизма с най-куха форма на превъзходство…
– Аз да съм добре, нека другият реве! – това мото зареждаше с мотивация съществата, отрекли факта, че любовта е нещо много хубаво; нещо, което ти дава крила, но когато прецени, че не си достоен да ги носиш, ги реже.
Жителите на това градче изобщо не се прегръщали. Предпочитали да се ударят, ухапят или обидят. „Я си ме прегърнал, я съм те обърнал – с юмрук!“, грозничко звучали подобни думи.
– Бут на масата да има, да пилеем чаши вино, да е топла тази зима! – подпяваха си гражданите, докато умуваха кого с какво да излъжат.
Тежко се живеело в това градче… Ако някой се опитвал да бъде честен, бил грубо пренебрегван. Нямало и милиметър площ за дружелюбство, всяка форма на подобна добродетел бавно била изгаряна в пещ, стенанията ѝ плашели дори мравките.
Невъзможно било да се обича в подобна среда. Молекулите на това фантастично чув ...