Приведох се отново напред в опит да сграбча стъпалото си. Ръцете ми трепереха като на болна от паркинсон, а сърцето ми бумтеше в гърдите. Нов спазъм в коляното ме принуди да се извия настрани. Не исках да крещя, но в гърлото ми напираше вик, който едва ли щях да успея да възпра.
Чух, че вратата се отвори, после мернах Сашо с периферното си зрение. Той се приближи до мен и ме погледна уплашено. Устата му беше леко отворена, което му придаваше глуповат вид. Зачудих се защо в такъв момент забелязвам несъществени подробности. После си помислих, че лицето ми вероятно е изкривено в грозна гримаса и сведох глава, за да го скрия.
– Нели, какво стана, да не се удари? – попита той и приклекна, за да може да вижда лицето ми. Аз изсумтях, езикът ми сякаш се беше вързал на фльонга.
– Кракът ми... схвана се... моля те, помогни ми – успях да изломотя аз най-накрая.
Погледът му се плъзна към полата ми, която се беше надиплила леко и сега едва покриваше гипсираното ми коляно.
– Как, аз... какво да напр ...