По едно време до мен дотича едно голямо рошаво куче. Уплаших се, че ще ме ухапе и вдигнах ръцете си, за да се предпазя. Тъй като седях на асфалта, главата му беше на нивото на моята. Животното ме подуши и побутна с нос рамото ми. Усетих топлия му дъх.
– Махай се оттук! – извиках аз.
Кучето ме изгледа с тъжните си жълтеникави очи и приседна до мен.
– Хайде, тръгвай, остави ме на мира!
То сведе глава, сякаш се срамуваше от нещо, но не помръдна. Аз не отделях погледа си от него, чувствах се изключително уязвима.
– Какво искаш? Нямам нищо за ядене.
Кучето мина пред мен и подуши изпружения ми крак. Зачудих се дали не разбира, че съм пострадала и че имам нужда от помощ.
– Ти май разбираш, а? – казах аз с вече доста по-спокоен глас. Реших да не го пъдя, очевидно не беше агресивно.
Чух скърцане зад себе си. Обърнах се и видях клошар с дълга посивяла брада, който буташе празна количка. Започнах да проклинам късмета си. Бях разбрала, че е глупаво да очаквам човек като него да ми помогне и затова ...