Блага Петрова Енева

Стигна до сградата и спря. Бяха ù казали, че ще го намери тук. Но какво прави в университетската лаборатория? И как ли ще реагира, като я види? Дали ще я познае? Бяха изминали само четири месеца от онази нощ. Още не можеше да проумее как само няколко часа след запознанството им се озоваха в стаята ù в стария замък. Беше му се отдала, без дори да го познава и сега си плащаше за наивността. Трябва да го намери! Трябва да му каже! Как ли ще реагира? Тръсна глава и с решителни крачки влезе в сградата. Озова се в приемната на лабораторията. Отдясно близо до вратата имаше бюро, зад което стоеше медицинска сестра и преглеждаше регистрите. Пред бюрото се бе изправило младо русокосо момиче, по всяка вероятност студентка. Изглежда изчакваше резултатите от направени изследвания. В дъното се виждаха две врати, водещи към изследователските помещения. Отляво до стената бяха разположени пейки, върху които седяха няколко младежи и девойки – студенти или пациенти. Един от тях беше той. Позна го още като го видя. Не беше се променил. Той също я погледна за миг, но почти веднага върна погледа си върху русокосото момиче, което наблюдаваше. Изглежда не я позна. Вярно, че бяха заедно само една нощ, бяха пили повечко и стояха почти през цялото време на тъмно, но за бога, бяха минали само четири месеца. За пореден път Катрин се убеди, че е била поредната му авантюра. А сега! Какво да прави? Да го заговори или да изчака? Може пък на излизане, като мине покрай нея, да я познае.

Докато се чудеше как да постъпи, русокосото момиче привлече вниманието ù. Явно беше получила изследванията, които изчакваше, защото се обърна и тръгна към вратата. Не направила обаче още две крачки се строполи на земята. Катрин понечи да ù помогне, но видя как той скочи от мястото си и се спусна към момичето, затова се дръпна настрана. С помощта на медицинската сестра той помогна на момичето да се съвземе и го изведе навън.

Катрин разбра, че няма какво повече да прави тук и тръгна да излиза, но го видя да се връща сам и се спря. Изчака го. Той влезе и се отправи към медицинската сестра.

- Може ли да видя резултатите от изследванията на една ваша пациентка?

Сестрата го погледна със съмнение и попита:

- А вие какъв сте на тази пациентка?

- Приятел.

- Не може. Разрешава се само на роднини.

- Вижте, аз...

- Казах, не! Не ми губете повече времето.

Той се обърна и бавно тръгна към вратата. Катрин реши, че това е нейният шанс, ако му помогне да види резултатите, ще има възможност да поговори с него. Пък кой знае, може да набере смелост и да му каже коя е и защо го търси.

- Извинете, без да искам чух разговора ви със сестрата.

- Е, и! – не прояви интерес.

- Мога да ви помогна да видите резултатите.

- Така ли? И как? – в гласа му пролича недоверие.

- Ще се обадя на един познат, който работи тук в лабораторията и ще го помоля да ги донесе.

Той не отговори, само кимна с глава в знак на съгласие.

Катрин извади от чантата си мобилен телефон и избра номера. След кратък разговор отвътре излезе млад лаборант-стажант, взе регистъра от сестрата и го донесе при тях.

- Е, миличка, ето! Ще черпиш! – усмихна се и целуна Катрин по бузата.

- Няма проблем.

- Оставете регистъра при сестрата. Аз бягам, че дългът ме зове.

Катрин благодари, отвори тетрадката на резултатите от тестовете за бременност и я подаде на младия мъж до себе си.

- Русокосото момиче?

- Да. Как разбра? – той я погледна озадачено.

- Видях как я гледаш, а и начина, по който се спусна да ù помогнеш, когато припадна.

Той сви рамене и погледна имената. Откри това, което търсеше и проследи с пръст резултатите.

Катрин реагира първа.

- Положителен. Тя е бременна.

Лицето му беше каменно.

- Точно от това се страхувах. Благодаря за помощта.

- Няма защо.

Той я изчака да върне книгата на сестрата и двамата тръгнаха през площада пред университета. Спряха пред общежитието и той я попита:

- Защо го направи?

- Кое? – до такава степен бе потънала в мислите си, че не разбра въпроса му.

- Защо ми помогна?

- Аз... всъщност няма значение.

Катрин понечи да тръгне, но той я спря с въпросите си.

- Коя си ти? Познаваме ли се от някъде?

След кратък миг на колебание тя махна небрежно с ръка, жест, с който искаше да покаже, че няма какво повече да си кажат и продължи пътя си.

Сърцето ù беше разбито. Онова младо русо момиче очакваше дете от него и той трябваше да поеме своята отговорност. Катрин знаеше, че постъпва правилно, като се оттегля, но защо се чувстваше толкова зле. Механично слезе няколкото стъпала пред общежитието, но краката ù се подкосиха и тя припадна.

Той стоеше горе и я наблюдаваше. Коя бе? И защо му се струваше смътно позната? Защо му помогна? И защо не искаше да отговори на въпросите му?

Тъкмо си мислеше, че всичко това не го засяга и понечи да тръгне, когато я видя да пада. Спусна се бързо по стълбите, но докато слезе, тя вече бе станала и тръгваше към автобусната спирка. Той я проследи. Видя направлението на автобуса, в който се качи и се върна за колата си. Не след дълго настигна автобуса и продължи след него, докато не я видя да слиза пред стария замък. Паркира набързо и тръгна след нея.

Катрин влезе в замъка. Не се насочи към лявото крило, което бе частна собственост, а към дясното. В голямата зала видя възрастна жена и я поздрави. Размениха няколко думи и Катрин продължи напред. В коридора стоеше и с усилие се крепеше на краката си един старец. Сигурно бе излязъл от стаята си и сега не знаеше как да се върне. Катрин се приближи до стареца и го целуна нежно по бузата. Заговори му ласкаво като на дете и го отведе до стаята му. На излизане го видя. Беше се изправил в коридора и я наблюдаваше. Катрин се смути.

- Какво правиш тук? Как ме откри?

- Видях те да припадаш и те проследих. Не зная защо, но се почувствах задължен да ти помогна. Но както виждам май се справяш добре и сама.

- Да, така е. Това е стар замък, чието дясно крило е приспособено за възрастни хора. – защо му каза това? Ама, че глупост.

- Виждам.

- Тук за тях се грижат много добре. Сами няма да се справят.

- Да. Разбира се!

Продължаваше да говори глупости и не смееше да го погледне в очите.

- Ами така и така си тук, искаш ли да отидем в кафенето отсреща и да пием по нещо?

- Всъщност, по-скоро бих хапнал нещо. Цял ден не съм слагал залък в устата си. А и ти имаш нужда да се подкрепиш.

- Добре!

Заведе го в заведението на Рут – единственият ресторант в селото. Приличаше повече на селска кръчма, но готвеха прилично. Поръчаха си и докато чакаха да им сервират, поведоха лек, непринуден разговор. Катрин му разказа за селото, за замъка, за старите хора, но през цялото време внимаваше да не спомене нещо за себе си. Той все още не се бе досетил коя е. Разговорът им продължи в същия дух и докато се хранеха. Но когато пиеха кафето, си към тях се приближи Рут и ги прекъсна.

- Здравейте, графиньо! Виждам, че сте намерили този...

Катрин скочи рязко и я прекъсна.

- Извинявай, Рут, но се сетих, че преди половин час трябваше да съм в библиотеката на университета.

Той също се изправи като не знаеше как да реагира на това странно поведение.

- Искаш ли да те закарам? С колата съм.

- Да. Добре. – и побърза да излезе.

Той тръгна след нея. Рут само махна с ръка, сви рамене и се върна зад тезгяха.

Краткото разстояние до колата изминаха мълчаливо. Но щом се качиха и потеглиха, той попита:

- Графиньо?...

Значи все пак беше чул. Катрин побърза да отговори.

- Нещо като прякор. Нали разбираш... Заради замъка.

Нищо не разбираше, но уважи мълчанието ù, като прие отговора и кимна с глава. Щеше да разбере каква загадка се крие зад нея. Имаше си начини за това.

Останалия път изминаха в мълчание. Остави я пред библиотеката и продължи към общежитието. Още преди един час трябваше да е там, защото имаше уговорка с един приятел. Знаеше, че Стивън ще е бесен заради закъснението, но това не го тревожеше в момента. Умът му бе зает с тази чернокоса красавица. Какво го привличаше в нея? Дали тъжните ù кафяви очи.

- Я, блудният син се завръща! И къде беше до сега? Само не ми казвай, че си бил с оная руса мадама, дето напоследък непрекъснато следиш.

- Не, не бях с нея.

- Къде беше тогава? Знаеш ли откога те чакам? Хей, Ник, на теб говоря! Чуваш ли ме изобщо?

- Да, да чувам те.

Ник Стивънсън беше от тези млади хора, към които съдбата е щедра и благосклонна още от рождение. Роден в богато семейство, с добри и щедри родители, задоволяващи всичките му капризи, той беше израснал в така наречената „ златна среда”. Беше получил първокласно образование, а сега завършваше и един от най-добрите университети. На двадесет и една години, строен, висок, слаб, притежаващ така наречената класическа красота, той беше желана „плячка” за много жени. С тъмната си коса, черни очи, прав нос, изсечени скули, добре оформени устни и онази чаровна трапчинка на лявата буза, когато се засмее, Ник сваляше момичетата с лекота. Но винаги внимаваше много. Не желаеше да се ангажира, нито обвързва. Някой ден и това ще стане, но сега, не. Сега е време за забавления. Ето защо бе обезпокоен от факта, че тази чернокоса красавица така бързо завладя мислите му. Само да се сетеше откъде я познава.

Деветнадесетгодишна Катрин беше студентка първа година в правния факултет на университета. Бе твърдо решена да завърши образованието си не само заради собственото си бъдеще, но най-вече заради обещанието, което бе дала на смъртния одър на дядо си преди една година. Останала десетгодишна сираче, Катрин бе отгледана от дядо си в стария замък и дължеше всичко на него. Той се бе грижил всеотдайно за нея, предоставяйки ù всички възможности за добро образование. Ето защо Катрин не обръщаше внимание на момчешките закачки, не допускаше никого в сърцето си. Не искаше да се обвързва. Първо образованието, после любовта. Дори не разбра как стана така, че допусна Ник в леглото и мислите си. А сега се въртеше безцелно в библиотеката и се чудеше какво изобщо прави тук. Там пред Рут трябваше да измисли нещо и каза първото, което ù хрумна, за да се измъкне от неловката ситуация. Реши, че е крайно време да се прибере в дома си и напусна библиотеката.

Ник и Стивън още стояха пред общежитието, когато Катрин пресече площадчето пред университета. Стивън я видя пръв.

- Хей, братле, я виж кой идва насам! Това не е ли малката чернокоса красавица от стария замък? Как ù беше името?... Катрин, Катрин Нилсън. Последната наследница на графовете Нилсън.

Ник се обърна като попарен. Ето откъде я познаваше. Това беше тя. Момичето, от което упорито бягаше.

Стивън потупа приятеля си по рамото.

- Само не казвай, че си я забравил, братле! Ти така здраво беше хлътнал по нея преди четири месеца, че се впусна в луди авантюри, за да я забравиш. Дори си избираше само руси красавици, за да не ти напомнят на нея. Като че ли малко се е променила. Подстригала е косата си и е напълняла, но си е тя.

- Значи „Графинята” не е прякор? – Ник чак сега разбра какво е имала предвид съдържателката на онзи ресторант.

- Не, братле. Това е фамилната ù титла. Катрин е собственичка на стария замък, който носи името на предците ù „Нилсън”.

За части от секундата Ник разбра всичко. Спусна се по стълбите и хукна след нея.

- Катрин, Катрин, почакай! Трябва да поговорим.

Катрин замръзна на мястото си. Беше я назовал по име, значи я е познал. Обърна се бавно и го изчака. Беше объркана и смутена.

- Катрин, защо не ми каза?

- Какво?

- Че очакваш дете от мен.

- А ти откъде знаеш, че чакам дете?

- Напълняла си, а и този припадък днес следобед.

- Е, добре, и така да е, но какво общо има това с теб?

- Хайде стига, Катрин, аз бях първият мъж в живота ти. Ти беше девствена. И не ми казвай, че след мен е имало някой друг, защото няма да ти повярвам.

- А защо не!

- Защото това, което се случи онази нощ между нас с теб, беше нещо истинско, нещо, което ни завладя и разтърси. Това беше любов, а не мимолетно влечение.

- Говори само за себе си. Не можеш да знаеш какво изпитвам аз.

Въпреки че думите му силно я развълнуваха, Катрин все още не се предаваше.

- Добре, стига! Няма да спорим повече. Сигурен съм, че детето е мое и точка. Ще направя всичко възможно да се оженим в най-скоро време.

- Почакай, почакай! Аз няма да се омъжа за теб, Ник Стивънсън.

- Но защо? – той беше озадачен.

- Защото не мога да го направя. Не мога да се обвържа с теб при тези условия.

- За бога, Катрин, не те разбирам!... Какво значи, че не можеш да се обвържеш с мен? А, разбрах! Не можеш да ме понасяш, отвращавам те толкова много, че си готова да оставиш детето ни без баща, но да не бъдеш с мен.

- Не, не почакай! Не ме разбра. Нямах това предвид!

- Ами обясни ми, Катрин, защото нищо не разбирам. – лицето му изразяваше объркване, разочарование и несигурност.

- Не желая да се омъжа за теб, не защото не те харесвам или ме отвращаваш. Не, точно обратното, но не мога да лиша друго дете от баща, за да има моето. Сега разбираш ли?

- Не, все още нищо не разбирам. За какво друго дете говориш?

- Много къса памет имаш, Ник Стивънсън. А русото момиче от сутринта, а изследванията, които проверявахме?

- Господи, това ли било? – Ник разбра заблудата ù и се засмя от сърце.

На Катрин ù се доплака.

- Не разбирам на какво се смееш, Ник?

- Сега ще ти обясня. Въпреки че много хора ме смятат за Дон Жуан, аз съм много внимателен с връзките. Не, че не ми харесват хубавите момичета, но не желая да се обвързвам. Е, поне не досега. И именно, за да не ми натресат някоя нежелана бременност, проучвам много внимателно момичетата, с които искам да бъда. Ти беше единственото изключение от това правило. Още като те видях, нещо така силно ме привлече към теб, че дори не се запитах коя си. Но когато на сутринта разбрах какво съм направил, когато си дадох сметка, че се влюбвам, се уплаших и побягнах. Исках да избягам колкото се може по-далеч от теб. И станах още по-предпазлив. Ето защо, когато онова момиче, което ме беше отбягвало преди, изведнъж прояви интерес към мен, станах много подозрителен. Реших, че има нещо гнило и започнах да я следя. Така стигнах до лабораторията и изследванията, където ме намери.

- Искаш да кажеш, че детето не е твое! И защо да ти вярвам? Ами ако ме лъжеш.

- Попитай когото искаш от приятелите ми. Те много добре знаят как избирам момичетата си. А мога да ти дам и адреса на един частен детектив, до чиито услуги прибягвам понякога, когато не мога сам да се добера до дадена информация. Между другото, щях да го помоля да проучи и теб след днешния ни разговор, ако приятелят ми Стивън не те бе познал. В края на краищата можеш да попиташ и момичето, но се съмнявам, че ще бъде искрена, след като се опита да ми натресе чуждо дете. Е, убедих ли те?

- Да, но...

- Никакво но! Избери датата на сватбата.

- Сватба ли чух? – Към тях се приближи Стивън. – Оставете това на мен. Аз ще се погрижа за всичко. Разбира се, ще направим тържеството в замъка...

- Хей, почакай! – извикаха едновременно Катрин и Ник. – Не трябва ли ние да решим това? – след което се засмяха и тримата тръгнаха към замъка.