22 авг. 2013 г., 22:47  

Грешни спомени - 1 

  Проза » Фантастика и фэнтези
1222 0 1
10 мин за четене

 

Първият ми спомен беше Светлината.

Онази ярката, от която чак ти причернява, обаче не и на мен.

Всъщност на всички първият спомен беше Светлината,  онази същата,  от която ти причернява,  но не и на нас.

Лежах по гръб във леглото си и чаках да стане 6 часа и алармата да се включи.

Странни мисли минаваха през главата ми.

Какво, ако има и други неща преди първият ми спомен?  Какво,  ако не Светлината е била първият ми спомен?

Не.  Не можех да мисля за такива ужасни неща.

Почувствах се ужасно,  след като си помислих,  че има други спомени преди Светлината.  Мислейки по този отвратителен начин имах чувството,  че я предавам.

За Бога! Та тя ни е дала живота.

Скочих от леглото точно секунда преди да се включи алармата.  Сензорът на леглото прещака и алармата угасна без да е звъняла.

Влязох във банята и след 40 минути бях готова, но имаше 20 минути до закуска.

Нямах желание да излизам по-рано.

Застанах пред огледалото и огледах отражението си.

Имах чувството, че съм по-стара, а бях на 18.

Грозните тъмни кръгове под очите ми ме дразнеха. Вероятно тази депресия беше фаза от момичешки комплекси.

Момичешки комплекси?!

- Комплекси... - прошепнах на себе си, нуждаейки се да чуя думата, която не разбирах.

Бяха минали 18 минути и реших вече да тръгна към Стола. През тези 18 минути обмислях къде може да съм чула тази странна дума "комплекси". Все някъде съм я чула щом я сравних със моето състояние и явно знам какво значи или по скоро предполагам.

Върейки бавно по Коридора, мислейки за всякакви странности, някой притича и ми се лепна.

- Добро утро, Зи. - прошепна лепката.

- Добро утро и на теб, Вал. - отвърнах на поздрава му. - Обясни ми защо шепнем?

Извих глава към Вал и се взрях във сивите му очи.

Беше сторен, хубав младеж, на моята възраст, със къса кестенява, чуплива коса и сладки трапчинки.

Сладки трапчинки?!

Вцепених се, щом изрекох наум това определение за лепката до мен.

- Зи, добре ли си? - Вал ме гледаше със любопитство, без грам тревога.

Продължих да вървя към Стола когато евакуационната аларма запищя.

- Това не е учение! Всички да се съберат в Стола! Повтарям: Това не е учение!

С Вал се спогледахме многозначително и хукнахме към Стола.

Щом стигнахме двойната порта на Стола, се наложи да изчакаме всички, които се изреждаха.

Двете врати бяха широко отворени и през тях преминаваха мирно и спокойно всички граждани.

Наложи се да почакаме доста, а не бяхме последни. Взеха да прииждат хора отвсякъде. Опашката зад нас стана невиждано дълга.

- Какво мислиш, че става? - прошепна Вал в ухото ми докато си прокарвахме път към Стола.

- Учение? - предположих аз.

Вал поклати глава.

- Казаха, че не е учение. Не слушаш ли? - притеснено ми напомни той.

Въздъхнах тежко.

Беше прав.

Огледах се, надявайки се да видя някое друго познато лице, но уви.

Вероятно приятелите ми бяха вече вътре, поне те са успели да влязат.

Мислейки за приятелите си, не усетих кога сме пристъпили в Стола.

Столът представляваше огромна зала, цялата в мръсно бял цвят.

През повечето време масите и столовете бяха разположени шахматно, обаче днес бяха натрупани от двете страни на помещението, проправяйки път към високия подиум точно срещу портата, на който стояха непознати хора за мен.

Неоновите светлини на тавана топло осветяваха както винаги и придаваше на залата чувство за комфорт.

Залата се разтягаше поне 20 метра. От вратата на ляво и от вратата надясно. Всяка страна по 20 метра.

Все пак всеки член на Кампуса се хранеше тук.

Повдигнах се на пръсти и до колкото успях да видя страните бяха почти запълнени. Тълпата се смести и стражите, които аз почти никога не съм засичала, в Коридора или във Стола, затвориха двойната порта.

Гласовете на стотици граждани жужаха във затворената зала.

Не помнех някога да е имало такова събиране. Вероятно за това лицата на някой от по- възрастните граждани имаше разтревожен вид.

С периферното си зрение забелязах нещо лилаво.

Всички бяхме облечени еднакво. Черни униформи, наподобяващи спортни екипи, но доста по-модерни и елегантни, със бял кант, поне моя беше бял. Кантът беше по избор.

Миз беше с лилавия кант.

- Хей, Миз!

Миз извърна рязко глава към мен и очите му, от ужасяващ вид, придобиха малко по- ужасяващ.

- Зи! -доближи ме той.

Миз беше един от най-възрастните граждани. Знаеше почти всичко.

- Миз, какво става? - попитах го аз.

Миз хвърли разтревожен поглед към все още непознатите хора на подиума и лицето му придоби още по-измъчен вид.

Поклати глава, сякаш нямаше какво да каже и сведе поглед.

- Какво значи това, Миз? - изненадах се аз. - Ти винаги знаеш какво става!

Миз заклати глава още по-ожесточено и покри очите си с ръка.

- Знаех за неща, които съм преживявал. - прошепна той толкова ниско, че едвам разбрах какво каза, сякаш се притесняваше някой друг да не го чуе. - Това, - посочи той към подиума - никога не съм го преживявал.

Хвърлих поглед към хората на подиума, които изглеждаха някак нервни и в същото време отегчени.

- Познаваш ли някой от тях? - попитах аз.

Миз погледна за пореден път към хората на подиума и поклати глава.

Той се отдалечи, щом един мъж със бяла коса, от непознатите, вдигна ръка, молейки по този начин за мълчание.

Тълпата утихна на мига.

Непозната жена отвори стъклено куфарче, взе нещо от него, стисна го леко и то светна. Жената разтвори длан и от нея се появи светеща сфера, която полетя плавно към мъжа със бялата коса. Спря на нивото на устата му и придоби форма на малък микрофон, реещ се във въздуха.

- Би трябвало всички да ме чувате. - плътния глас на мъжа със бялата коса се разнесе из цялата зала. - Аз съм Нерминус Ос, главен съдия.

Щом главният съдия се представи, във залата настъпи възторг.

- Моля за тишина.

Отново всички млъкнаха.

- Бих искал да бъда кратък, за да не всявам излишна паника. - продължи главният съдия с равен тон.

Потърсих Миз със поглед и щом го мернах, му метнах да дойде. Той довтаса, но някакси не му се искаше някой да го вижда, че говори с когото и да било.

- Чувал ли си някога за този главен съдия? - попитах аз Миз.

- Не. - отвърна той просто. - Нека просто изслушаме какво има да казва.

Миз изглеждаше много уплашен.

- Защо си мисля, че знаеш нещо? - заподозрях го аз.

- Просто слушай. - рече той и вирна глава, сякаш за да чува по-добре съдията.

Изсумтях ядосано.

- Сред вас - гласът на съдията проехтя в залата отново, все така плътен и величествен - има повредени.

Във залата настъпи още по-гръмогласен шум. Всички крещяха един през друг и не можеха да повярват на чутото.

- Моля за тишина. - съдията повиши тон.

Този път шумотевицата се усили още повече. Хората около мен сякаш бяха неудържими. Не разбирах какво става.

- Миз, какво става? - изплаках аз изплашена.

- Това не е добре. - рече той.

- Кои са повредените? Какво изобщо означава?

Преди Миз да ми отговори, оглушителен тътен проехтя във залата и ушите ми запищяха. Имах чувството, че тъпанчетата ми ще се пръснат. Хвърлих кос поглед към Миз и видях всички останали как са се хванали за главите, очевидно търпящи същото като мен.

Ужасяващият тътен изведнъж спря, но в ушите ми имаше още леко свистене и бяха заглъхнали, затова думите на съдията бяха частични.

- ...лявам за тези насилствени похвати, но явно имате нужда от строяване! - ядосано кресна съдията.

От това, че нямах представа какво става, ме побиваха тръпки. Досега не бях чувала евакуационната аларма, пък камо ли да ми прилагат насилствени похвати. Всичко това беше ново за мен и аз бях стресирана.

- Налага се да отведем повредения, за да се опитаме да го излекуваме докато е време. - продължи да боботи съдията, но успокоил се.

Чуха се прокашляния и ахвания, но тишината се запази.

Жената, която по-рано беше пуснала на свобода летящия микрофон от стъкления куфар, се приближи до съдията и прошепна нещо в ухото му, като му подаде някакъв червен камък, голям колкото юмрук.

Съдията погледна към камъка и физиономията му се промени на момента. От студенокръвен владетел се превърна във разгневен палач.

Очевидно в камъка пишеше нещо интересно и важно.

- Току-що ме информираха, че знаят кой е повреденият. - рече съдията дипломатично.

Усетих как около мен всички затаиха дъх.

Кой би могъл да е?

Огледах всеки един, който беше в полезрението ми, но повечето не ги познавах. Погледнах към Вал, който не беше помръдвал, откакто бяхме влезли във Стола.

- Вал? Добре ли си? - попитах го аз тихо.

Той дори не реагира.

Дали мисли, че той е повреденият. Но защо би си мислел такова нещо...

- Името на повредения е Зина Феър. - провъзгласи съдията.

Останах без... без... дори не знам дали имах думи преди това или не. Усетих сърцето си как ускори пулса и заблъска в гърдите ми. Всички, които ме познаваха, се обърнаха и се вторачиха в мен със недоумение.

Е, как не. Аз самата бях изненадана, потресена, възмутена, ужасена и останалите чувства, които дори не можех да ги изразя.

- Коя е Зина Феър? - попита съдията.

Всички, които ме познаваха, се отдалечиха от мен, като бутнаха останалите настрани.

Съдията прикова поглед върху мен.

Погледът му беше студен, изпитателен, ужасен.

- Стража! - провикна се съдията. - Хванете момичето!

Стражите тръгнаха към мен, гледайки ме със подозрителен поглед, очаквайки всеки момент да направя нещо.

Но уви, аз бях вцепенена. Нямах представа какво се случва точно в този момент.

Стоях сама в центъра на Стола, обградена от стражите. Всички вторачили поглед в мен, сякаш можех да ги убия само с поглед.

Да ги убия само с поглед?!

Отново странен израз изплува във съзнанието ми.

Стражите ме наобиколиха и ме заблъскаха към съдията.

- Но аз не съм направила нищо. - успях да кажа.

Стражите бяха непоколебими и без да спират, ме качиха на подиума.

- Оковете я! - заповяда съдията.

- Какво? - аз все още не можех да разбера какво се случва.

Една стража се приближи до мен и извади едно сребърно топче от колана си. Хвана китките ми, като ги допря една до друга и постави сребърното топче. То сякаш знаеше какво да прави и взе да създава своя форма. Форма на окови.

Погледнах изплашена стража и погледите ни се срещнаха.

Той направи бърз жест и се върна на мястото си.

Но какво беше това, което той направи току-що?

Да не би да ми намигна...

Плътният глас на съдията ме извади от размислите ми.

- Това момиче е повредено! - рече той властно. - Затворете я!

- Какво?! - възкликнах аз. - Нищо ми няма! Не съм... не съм п-повредена...

Стражите изпълниха заповедта на съдията. По един страж от двете страни ме хвана за лакътя и ме завлякоха нанякъде.

- Валллл! - изкрещях аз. - Кажи им, че нищо ми няма! Кажи им!

Мятах се и се тръшках в ръцете на стражите, но те бяха много по- силни от мен.

- Нее! - извиках отново истерично, но сякаш приятелите ми и хората, които познавах, ме бяха забравили.

© Палома Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Много ми хареса разказа, ще чакам и следващите части.
    Поздравявам те!
Предложения
: ??:??