Дълго време тичах със всички сили, сякаш зад мен не бяха останали куп въпроси. Сякаш можех да избягам.

Преди да срещна Бол си мислех за живота ми тук. На това ново и интересно място.

Ясно е, че не започнах особено добре със приспособяването. Първото, което исках да направя бе да спра да се събуждам в най-различни стаи. Не беше никак приятно. Очевидно нещо в организацията на Тъмните куцаше или вината беше моя.

Отдавна бях подминала басейна и сега се носех по същия коридор просто бях завила четири или пет пъти. Наистина се бях отдалечила, но и да го осъзнавах, не ме беше грижа. Отчаяно исках да избягам, да се скрия, да се уединя.

Мрачно си спомних злобните погледи на хората, когато ударих Бол. Беше жестоко унижение да биеш пребит човек...или поне аз смятах така.

Със сигурност вече някой бе изпортил на кралицата...

Изпортил?!

Поклатих глава и си поех дълбоко въздух.

Мисълта за Кам и това, че бе постъпил по точи начин с Бол ме караше да изтръпна. Не можех да отгатна намеренията му и това ме побъркваше.

Някакъв тих звук привлече вниманието ми. Заковах се на място и се заслушах. Дори притаих дъх за да чувам по-добре.

Ето го отново.

Пльок.

Извърнах глава и осъзнах, че стоя пред друг по-малък и по-тесен коридор. Но освен това бе и по-тъмен. Наклоних глава и надникнах в коридора.

Мрак.

Аз не виждах в тъмното. Както смятах да правя тук?

Пльок.

Вдигнах рязко глава щом чух отново тихия звук.

Исках да знам какъв е този шум. Присвих очи и се опитах да фокусирам погледа си. 

Нищо. 

Поклатих глава обезкуражена. Нямаше начин да прогледна в тъмното, обаче опитах отново.

Присвих очи и фокусирах погледа си. 

И нещо изумително се случи. За миг проблясък привлече вниманието ми и присвих очи още повече, защото не виждах какво блестеше, но тогава видях.

Чух се да ахвам.

Наистина не можех да повярвам, че действително виждам в тъмното.

Коридора не представляваше нищо по-различно от главния. Беше пуст колкото би могъл да бъде един коридор, но блясъкът идваше от края му.

Тръгнах с уверена крачка и за няма и минута го прекосих. Стигайки края му разбрах от къде идва проблясването. Коридорът продължаваше още, но бе превърнат в стъпала. И на двете стени бяха изработени парапети от лъскав метал.

Докоснах металът и потръпнах от студенината му, но беше и ободряващо.

Слязох две-три стъпала надолу и измерих с поглед прохода. Но уви, стъпалата се виеха надолу и нямаше как да видя края им. 

Преглътнах и извърнах глава нагоре към тесния коридор по който бях минала. 

Може би е по-добре да се върна.

Пльок.

Извърнах рязко глава и отново измерих с поглед прохода.

Сякаш ако погледна втори път щеше да се вижда по-добре...

Решително заслизах надолу без да мисля повече какво не трябва и какво трябва да правя. Краят на стълбите бе очевиден. Няколко стъпала бяха осветени и вече не се налагаше да се концентрирам. Щом оставих стъпалата зад гърба си, пред мен се бе разкрила зашеметяваща гледка.

Намирах се в пещера, но не обработена като онези пещери горе, предназначени за живеене, а девствена пещера, не бе обработвана от хора. Таванът бе най-интересния от всичко останало. Скалният цикъл бе образувал заострени шипове, които сочеха право надолу, обаче около тях, ярки точици проблясваха закачливо. Сигурно бяха милиарди. Лекото им блещукане докосна нещо в мен и ме изпълни със нежелано щастие, но беше наистина приятно.

Първото нещо, което ми дойде наум бе, че тези бляскави светлинки са диаманти, но пък после ги огледах по-обширно и се замислих дали от по-далеч не изглежда като нощно небе... не, че бях виждала такова. Стиснах устни ядосано. 

Всичките ми спомени бяха основани на уроци по история и скапаните разкази на по-големите. (Докато ни ги разказваха, не ги мислех за скапани.)

Сведох поглед към земята и установих, че стоя в близост с вода. Приличаше на малко езерце, но толкова спокойно, че ако беше покрито с тиня нямаше да забележа водата изобщо.

Изведнъж проблясък от спомени връхлетя умът ми. Река, кей, майка ми, вятър, предупреждение да не стъпвам там. Който и да ме бе предупредил го бе направил много късно. 

Проблясък.

Ледена тръпка, вир вода съм и не мога да изляза от водата. Бивам издърпана от майка ми. Спомен - всички посетители на кея ме гледаха. Унижение, неловко положение...

Изведнъж проблясъка просветна за последно и цялото това напрежение подкоси краката ми. Свлякох се на пода и в последния момент се подпрях на ръцете си иначе имаше вероятност да си разбия главата в скалната повърхност. 

Стоях известно време така, защото нямах представа какво се бе случило току що. Всичко ми дойде като гръм от ясно небе и дори не знаех как да си го обясня.

Усещах сърцето си, биейки лудо, задъхана сякаш бях пробягала километри.

Поех си дълбоко въздух и се надигнах в седнало положение.

Ако това е бил родния ми град, значи съм живяла в близост до река.

Въздъхнах уморено.

Умът ми премина през Кам и Бол, Телия и Кам, кралицата и Кам и обратното. В момента желаех да мисля за настоящето. Миналото беше странно, но и в същото време го чувствах доста болезнено. Не знаех дали майка ми(знаех, че е моя майка, защото го почувствах, но не тази жена ме бе отгледала) е жива, коя страна е избрала. Мъчително е да мисля за тези неща.

Кам, Бол, Телия и кралица Херенити.

Всеки един от тях - тези хора, с които бях общувала най-много от както съм тук - ме беше разочаровал, но единствен Кам успя и да ме изненада.

Всеки играеше някаква странна игра и аз (за мое нещастие) бях част от нея, и осъзнавайки колко ограничени сме... са Светлите, те нямат представа как да играят.

Принцесата-воин. Коя е тая? Защо Бол сравни името ми с тази принцеса?

Въпроси на който нямах логичен отговор, защото имах съмнения, че Светлите са изключително ограничени. Сякаш са искали да ни предпазят от това което можем да видим ако сложат край на ограничаването. Обаче ако искам да съм Тъмна не трябва да мисля какво са искали да направят Светлите за да сме най-добре, защото са ни превърнали във забулени сноби.

За сцената с Бол.

Изключително неловка ситуация.

Крошето, размазаното му лице и най-неприятното, "Зрителите" ми...

Изведнъж усетих, че се усмихвам. Вече по-рядко започвам да осъзнавам кога и какво съм си мислила. В повечето случаи усещам когато си помисля нещо странно и непознато за мен, но на моменти просто изключвам и мислите ми са съвсем нормални. Когато говоря е по-трудно да се поправя, защото вече съм го казала. Хваща ме яд от факта, че нямам представа какво значат някои думите, а ги използвам. Но пък...щом ги използвам вътрешно зная значението им, просто не го търся.

Е,  след случката на бара с Бол се чувствах засрамена. 

Но защо ли си правя труда да мисля какво ще си помислят другите за мен? Не ме е грижа.

Даже ще кажа същото и на кралицата когато ме привика...

Единственото което си позволявам да ме тормози е мисълта за Кам.

Не ми беше станало приятно когато видях Бол и скапаното му лице, това, че посочи Кам като нападателя му, някак не ми се вярваше. А ако върна времето назад ясно си спомням как Кам настояваше да не се занимавам повече с Бол. Очевидно не искаше да виждам какво е направил. 

Но защо, по дяволите, трябваше да го прави?!

- Ти беше поверена на Кам. - рече някой зад мен.

Скочих на крака и заотстъпвах назад.

От тъмнината изкочи тъмен силует, който плавно се приближаваше.

- Не се страхувай, Зина. - рече женски глас и в този миг лицето й се разкри. - Не ти мисля злото.

- Ти си жената с крилете.

При тези думи съжалих, че съм ги казала. Почувствах се като пълна идиотка. Много мразех когато някой отбелязва очевидното, но ето, че и аз го направих.

- Радвам се, че си ме запомнила така. - усмихна се тя.

Поотпуснах е малко и погледнах към блещукащите светлинки.

- Е, не те видях за първи път там. - започнах аз.

Жената повдигна вежди в очакване.

- Ъмм... в басейна? - неуверено рекох.

- О, да. - отвърна тя смутено. - Извини ме, ако съм те накарала да се чувстваш неудобно.

Хвърлих кос поглед към светлинките отново.

- Не, нищо такова. - излъгах.

Жената с ангелски криле ми се усмихна и изви глава нагоре.

- Открила си Нощното небе. - промълви тя с почитание. - Почти никой не идва тук.

- Защо? - учудих се и отново се загледах във тавана.

Пльок.

Чух се да ахвам.

Малка светлинка се спусна надолу и потъна във спокойното езерце.

Обърнах се рязко към жената, а тя стоеше там със високо вдигната глава и се усмихваше.

- Още един е пристигнал. - проговори тя.

- Кой е пристигнал?

- Светъл.

Извърнах глава и се загледах във тавана, приближих се до самия край на водата и надникнах. По дъното имаше милиони-милиарди светлинки, които сега светеха във тъмно лилаво. Всяка една тупкаше във синхрон със съседната.

- Какво е това място? - попитах аз нетърпелива.

- Горе - започна тя и посочи белите светлинки- са Светлите, а на дъното са Тъмните. Когато някой Светъл премине на страната на Тъмните, една бяла светлинка потъва на дъното и се превръща във тъмно лилава.

- Но как е възможно?

- Знам ли? - сви рамене жената. - Магия, чудо, усъвършенствана технология. Никой не знае. Знаем само, че колкото светлинки са паднали толкова новодошли имаме.

- Аз чух поне още четири светлинки да падат. - реших да споделя. - Точно шумът от потъването ме привлече насам, но сега тази петата е първата, която виждам.

- Всъщност са шест, със теб.

- Кога по точно потъват?

- Когато бива приет от кралицата. - отговори тя. - Ти беше извънреден случай за това не си със другите. По-лесно е когато новодошлите дойдат в група.

Отпуснах се на студената земя и отново се загледах във светлинките измежду шиповете.

След миг жената направи същото сядайки до мен.

- Приличат на диаманти. - изкоментирах.

- Радвам се, че не го сравни със истинското небе. - засмя се тя.

Порив на смях се надигна в мен.

- Имало е такива случаи? - възмутих се.

- О, да. - потвърди тя. - Не е много приятно да си говориш с хора, които не могат да различат истинското небе от една скала.

- Е, все пак трябва да им се влезе в положението. - рекох с глух глас. - Аз знам как изглежда небето само от приказки и уроци. Не съм го виждала никога.

- Права си. - съгласи се младата жена. - Но не мислиш ли, че аз знам повече за тези неща от колкото един новобранец. Аз влязох в положението на всички, но пак ти казвам, че не ми беше приятно да си говоря с хора които спорят, че това е истинското небе.

Е сега вече избухнах във смях.

- Колко наивно!

- Именно! - отвърна тя със ентусиазъм. - Но реално каква беше първата ти мисъл щом видя светлинките.

- "Приличат да диаманти." - признах. - След това се замислих и предположих, че може истинското небе да изглежда по-подобен начин. И то само ако го гледаш от далеч иначе заострените шипове не се вързват със въздушния небосвод.

- Как си представяш небето? - попита ме тя рязко и ме погледна с любопитство.

- В най-красивия смисъл. - отвърнах с усмивка. - Учейки стихотворения, небето винаги бе описвано така: 

"Тъмночервената кръв осеяла земята и попила в дълбините на почвата придаваше на небето мъртвешки отенък."

- Господи! - възкликна тя. - И Светлите са искали да ви ограничат? Това е точно обратното.

Поклатих глава.

-Такива са стихотворенията. - повторих аз.

- И ти си представяш небето в най-красивият му смисъл? - усъмни се жената. - Как става това, като ви учат на кръв и смърт?

- Развинтеното въображение няма граници. - изтъкнах аз.

- Много вярно. - кимна жената одобряващо.

- Хм...

- Какво? - попита ме тя.

- Смяташ ли, че въображението пречи?

- Зависи. - започна младата жена. - Ако си въобразяваш, че хората около теб са лоши, а всъщност не са. Ако имаш чувството, че те преследват или пък че искат да те убият, това е лошото на въображението.

- Това е внушаване. - възразих аз.

- Внушението не съществува без въображение. - отбеляза тя.

Жената с ангелски криле имаше право.

Отново погледнах към светлинките и ми се прииска да видя небето.

- Кам ще ти го покаже. - рече жената.

Вдигнах рязко глава и погледнах към жената с ангелски криле.

- В момента си в процес на възприемане - поде тя. - което ще рече, че има да се изненадваш от себе си още дълго време. Объркана си, нали?

- Имам си моменти. - кимнах аз. - Но проблема е, че не съм на ясно с много неща. 

- С това ще се оправя Камерън. - отвърна жената.

- Защо постоянно споменаваш него? - сопнах се. - И защо каза, че съм поверена на Кам?

- А ти защо се палиш щом заговоря за него? - жената отвърна с въпрос. - Неприятен ли ти е?

Сведох глава виновно без да обеля и дума.

- Така си и помислих. - рече жената. - Кам е приятен на всички и си късметлийка, че си му поверена.

- Не съм желала подобен късмет. - казах аз през зъби. - Нито го познавам, нито знам, какво означава "повереник", нито разбирам реакцията му спрямо Бол!

- Той те е довел. - подхвърли жената. - Дори когато кралицата изрично му забрани да не ходи. Той отиде.

- Защо кралицата му е забранила?

- Защото - продължи тя - в деня в който разбрахме, че Светъл е бил маркиран за повреден и че, ще бъде екзекутиран, кралицата съобщи на съветниците си, които й помагаха със заформянето на плановете. Но заформянето на един план винаги отнемаше много време, прекалено много. Знаехме, че екзекуцията е насрочена за след четири дена след ареста, което е противозаконно, но Нерминус Ос е все пак съдия и той решава кога-без да може някой да възрази.

- Да, запознах се с него. - отвърнах мрачно. - Обаче Камерън беше този който ме окова. - отбелязах аз. - В деня в който ни привикаха да се съберем и аз бях арестувана Камерън ме окова. Как е знаел?

-Всички знаехме. - рече жената. - Камерън присъства на всички съвети като старши лейтенант на кралицата.

- Което ще рече? - не разбрах.

- Той е Закрилник на кралицата. - обясни тя. - Със главно "з" .

- Значи е важен? - предположих аз.

- Незаменим. 

Повдигнах вежди разсеяно и се престорих, че не съм удивена.

- Започна да протестира - продължи жената с лека усмивка, докато ме бе наблюдавала. - щом разбра, че екзекуцията ще бъде извършена още преди плана да започне да съществува. Не можеше да приеме, че няма какво да се направи и напусна съвета със извинението, че смята да се оправи сам.

Жената се размърда неспокойно и продължи:

- Кралицата тръгна след него като изрично му забрани да тръгва на тази "самоубийствена мисия" - по нейни думи.

- Не я е било грижа. - дрезгаво рекох аз. - Но как сте могли да разберете, че ще бъда арестувана?

- Имаме вътрешни хора, които наблюдават Наблюдателите.

- Ваши Наблюдатели, които наблюдават Наблюдателите? - възкликна аз поразена.

- Да, нещо такова. - разсмя се жената. - Светлите Наблюдатели тъкмо бяха прихванали сънищата ти, когато новината стигна до нас. Камерън стоя във Кампуса четири дена, докато накрая се върна с теб. Бяхме започнали да си мислим, че са го хванали.

- Кралицата изглеждаше изключително спокойна когато Кам ме заведе при нея. - отбелязах аз. - Изобщо не пролича, че са имали разногласия предния ден.

- Такива и трябва да са лидерите на един народ. - заяви тя.

- Както описваш Кам, изглежда като много своенравен. - рекох замислено. - Неподчинението не се ли наказва?

- Кралицата гледа на Камерън някак по по-различен начин. - рече жената.

- Да не са двойка? - попитах.

- О, не! - възмути се младата жена. - Кралицата е лесбийка.

- О! - възкликнах. - Разбирам.

Пълна лъжа. Нищо не разбирах. И по рано бях казала, че не толерирам хомосексуалността и бисексуалността, но от сега нататък не мисля да споменавам какво толерирам и какво не...

Странна тръпка обходи тялото ми и реших, че е от студения камък върху, който бяхме седнали. Изправих се и това беше голяма грешка. 

Жестока болка проряза гърбът ми там където ме бе прострелял Светлия страж по-рано. 

Изкрещях и краката ми отново се подкосиха.

- О, не! - чух жената да изписква и със едно светкавично движение се изправи и се озова до мен. 

- Гърбът ми. - простенах аз и се свлякох в ръцете й.

Жената явно не бе подготвена за тежестта ми и двете се строполихме на земята.

- Дишай дълбоко, Зина. - дрезгаво прошепна младата жена. - О, господи, какво направи...

Последното, което помня бе, че болката в гърбът ми бе опожаряващо болезнена. Стенех и се опитвах по всякакъв начин да я затъпя, но болката бе по-силна от мен.

Затворих очи и се изгубих във мрака.