На острова Айтън, и по-точно около голямата и единствена река Стратор, слънцето започна да се издига над хоризонта.

Сара, без капчица сънливост, седеше на прозореца в стаята си. обичаше да гледа как градът се събужда с настъпването на деня. В тези сутрешни моменти най-дълбоките й чувства се показваха наяве.

Момичето наблюдаваше как улиците се оживяват, търговци бързаха към пазарния площад, за да продават стоките си. Времето беше спокойно, денят- обещаващ. Човек почти би бил щастлив от тази гледка.

Сара чу издрънкването на верига. Почти. Пред очите й се разкри обичайна гледка- търговец грубо водеше роби за продан, оковани и немощни. Момичето скръцна със зъби. Народът оху- мирни и щастливи по природа, поробени заради неспособността си да се съпротивляват, неспособни да се откъснат заради смиреният им дух. Гледаше ги- измършавели, но жилави, високи, наглед точно като господарите си- с карамелена кожа, светли коси в различни оттенъци. Но това, което ги отличаваше от островитяните- двипами, бяха очите им- светлосини, почти прозрачни. Точно като тези на Сара.

На вратата се почука. В стаята влезе прислужница.

− Милейди Сара…- едвам доловимо казва тя,- време е да ви приготвя за закуска.

− Коя си ти?- пита меко Сара, въпреки че в очите й все още се чете гняв от разкрилата се гледка.

− Аз съм Вашата лична прислуга. Господарят Ричард ме повиши от днес.- отрони девойката и се поклони почтително.

Сара огледа момичето от глава до пети. Въпреки чистите дрехи на домашната прислуга, които беше получила, си личеше, че е работила без почивка до сега- тялото ѝ е слабо и мършаво, но жилаво, което ѝ е помогнало да оцелее.

− Значи ще правиш каквото ти кажа?

− Да, милейди, каквото заповядате.

Сара потръпна от думата "заповядате". Погледна момичето в лицето, въпреки че тя гледаше надолу. Очите ѝ бяха подпухнали и червени.

− Как се казваш?

− Ана, милейди.

− Всичко, което ти заповядам?

− Да, милейди.

− Легни на леглото.

Момичето сконфузено се отпраи към леглото и легна притеснено, само за да бъде загънато с ленената завивка на Сара.

− Поспи, Ана.

− Но...

− Без но.

− Да, милейди.- отвърна благодарно и леко притеснено момичето.

На излизане от стаята Сара пророни няколко думи на език, непознат за околните, и се отправи на закуска.

− Добро утро, Сара.- строго я поздрави Ричард, когато тя влиза в трапезарията.- Срещна ли се с новата си прислуга?

− Да, татко. Благодаря Ви за отдадената, чест, но с какво я заслужих?

− Реших, че е време някой да започне да се грижи за нуждите ти.- мъжът вдигна очи.- Виждам, че се е справила не зле със сутрешния ти тоалет. Къде е тя?

− Дадох ѝ задачи в стаята ми, с които да се занимава. Възнамерявам лично да продължа обучението ѝ според желанията ми.

-Много добре.

Сара започна закуската си. Беше сигурна, че появата на прислугата ѝ не е заради дълбоката загриженост на баща ѝ. Имаше и друга причина.

Закуската беше богата както винаги. Топъл хляб, кифли с пълнеж, плодове, крехки пушени колбаси, кашкавали и сирена, торта, сладки, топло мляко и горещ чай. Всичко това беше подредено върху голяма маса, а семейство на Сара се хранеше около нея- баща ѝ, жена му, брат ѝ и тя. Но никой не говореше, не споделяше мисли и чувства, не се смеешр. Когато баща ѝ присъстваше в стаята всичко трябваше да е безшумно.

Трапезарията, в която се хранеха, беше малка, опростена- в нея се намираха само масата за хранене с нужните столове, над главите им висеше малък, но красив, кристален полилей, стените бяха боядисани в бледосин мек цвят, а по тавана и вратите имаше резби.

Слугите се движеха из стаята като духове- сервираха, допълваха закуската, сипваха мляко и чай. Ако не знаеш, че са там, няма да ги забележиш.

Към края на закуската Ричард се изправи и огледа семейство си.

− Днес в дома ще се състои важен обяд. Очаквам от всички ви подобаващо поведение. Сара, очаквам от теб да бъдеш безупречна. Не засрамвай името ни.

− Да, татко.

− От сега нататък прислугата ти трябва да те следва на всички публични места и събития. Очаквам да те подготви подходящо за обяда.

− Да, татко.

− Много добре. Ако ме извините смятам да се оттегля в покоите си.

Мъжът излезе. Слугите се отпуснаха, движенията им започнаха да се чуват. Трите останали челна на семейството се спогледаха.

− Знаеш ли какъв е този обяд, майко?- попита братът на Сара- Теодор.

− Нямам представа. Баща ви нищо не ми е казвал.

− Което не е необичайно за него.- горчиво отбеляза Сара.

Ричард Арениус- глава на семейството и рода, винаги решаваше ходовете си сам. Винаги "управляваше" със студено сърце и твърда ръка близките си. Не търпеше възражение или неподчинение. Не се интересуваше нито от жена си, нито от децата си. Единственото Теодор беше привилегирован с понякогашното му внимание, когато го учеше как да бъде глава на семейството по неговия си начин.

Закуската продължи в мълчание. Не след дълго тримата излязоха, оставяйки мръсните съдове на прислугата.

Сара се запъти към библиотеката- имаше урок с частния си учител.

− Добро утро, Сара.- поздрави я той, стоейки до прозореца.

− Добро утро, Тобиан.- отвърна тя и седна на масата до него.

Тобиан беше млад мъж с красиво, умно лице. Винаги беше гладко избръснат, но имаше къси мустаци, които придаваха на вида му още по-мечтателен вид. Очите му- кафеви и умни, винаги гледаха в далечината, отнасяйки русата му глава в идеални и непостижими светове.

Сара го харесваше- висок, строен и красив. Така и не разбра защо остана ерген. Въпреки че разликата им беше около 10 години, би се оженила за него, ако беше момиче от провинцията. И ако го обичаше.

Тобиан седна срещу момичето и се загледа в нея.

− Щеше да имаш красива усмивка.- отбеляза той.

− Ако се усмихвах.- Сара го погледна със сериозния си поглед.- Защо винаги го повтаряш?

− Защото съжалявам за това, че не я виждам, когато сме насаме. А тази, която показваш на другите винаги е актьорска игра. Освен когато си с Теодор- само към него се усмихваш истински.

− Добър анализ си ми направил.

− Наблюдавам те. Ти си интересна личност.

− И какво ми е интересното?

− Различна си. Сериозна си, не се суетиш, не си разглезена. Дори и при... необичайните методи на баща ти, ти си имала всички възможности да се превърнеш в претенциозна богата дама.

− А се превърнах само в дама.

− Не отричам.- замсмя се Тобиан.- Красива си дори намръщена.

Всяко друго момиче би се изчервило или засмяло, или поне усмихнало от комплимента. Единствената емоция, която премина през лицето на Сара, беше изненада.

− Благодаря. Подобно.

Тобиан само се усмихна и разтвори книгата, която държеше.

− Нека преговорим.- подкани я той.- Баща ти ми заръча да се уверя, че си подготвена по история.

− Щяло да има някакъв важен обяд днес. Чул ли си нещо?

− Вчера бях при дъщерята на семейство Близард. Чух, че те ще ви гостуват. Момичето беше доста развълнувано, вероятно ще я сгодят за брат ти.

− Странно. Близард не е фамилия, за която би се обвързал баща ми с първородното си дете.

− Само това знам. Да започваме.

− В началото светът е бил населяван от народа шакша. Те били мъдри, уравновесени, но диви. Живеели на племена, пръснати по континента. Владеели древна магия и я използвали за нуждите си. Нямало войни, нямало търговия. Всяко племе живеело изолирано от другите, имало свои обичаи и нрави, живеели в хармония с природата. Те нарекли света ни Ейгар- мирен свят.

− Много добре.

− Промяната започнала, когато малко момче се отделило от племето си и попаднало в друго. То израснало с техните обичай и като зрял мъж предприема пътуване до родното си племе. Така подбужда интереса им, при което...

Сара продължаваше с разказа си. Тобиан я гледаше и кимаше- тя беше отлична ученичка- усвояваше безупречно материала. Неговата педагогическа гордост.

Освен това Сара беше неземно красива. Лицето ѝ беше симетрично, с правилни черти и гладка кожа. Скулите и челюстта ѝ бяха добре изразени, но не прекалено, устните ѝ- пълни, но не прекалено, миглите и веждите ѝ- гъсти, но не прекалено. Косата ѝ беше дълга, изсветляваше на слънцето и в нея се намираха всякакви нюанси на светлокестенявото. Падаше на вълни, отразяваше светлината и беше мека като кадифе.

Но очите ѝ... О, очите ѝ! Светлосини, почти прозрачни и студени. Погледът ѝ беше като стъклен, но и проницателен, все едно вижда точно в дълбините на душата ти. Поведението ѝ също беше студено, умерено, сдържано, но учтиво. Сара рядко показваше емоции. Но зад тези студени очи се криеше нещо друго. Нещо, което Тобиан беше виждал. И беше сигурен, че освен него и Теодор никой друг не е. То беше истинската и същност и...

− Слушаш ли ме?

− Разбира се. Обясняваше ми за островните завоевания и поробването на народа оху.

По устните на Сара пробягна лека усмивка, отляво се появи чаровна трапчинка, а в очите ѝ пламна закачливо пламъче.

− Научил си се.- шеговито отвърна момичето.

Ето го! Това нещо, което продължи за секунда, но тя беше достатъчна Тобиан да го види. Нещото, заради което я обичаше.

***

Сара довърши дългия си монолог, разказваш подробно историята на Ейгар.

− Браво! Много добре се справи!

− Имам добър учител.

Тобиан се усмихна топло и извади няколко листа от книгата си.

− Намерих тази поема и реших, че ще е интересно да я анализираме.

Сара зачете. Поемата беше за силна, изгаряща, но несподелена любов. Започна дискусия, която постепенно се оживи.

− Самоубийство? Не, не мисля, че си права. Къде се споменава такова нещо?

− Не се споменава, но то би последвало! Погледни тези стихове: "Живота си на тебе давам,/ живот безсмислен, ако те няма./ Сърцето душата ми раздира,/ раздира и на пепел всичко стрива." Това показва безцелното съществуване на аза. Любовта винаги изпепелява, но вместо от нея да се роди щастие и нов живот, тя убива. Води само до душевна смърт и липса на перспектива. А друг изход от това няма.

− Как винаги успяваш да прозреш и най-малкия детайл.- засмя се мъжът.

Сара се облегна назад и скръсти ръце.

− Чия е тази поема?

Тобиан не отговори.

− Твоя е, нали?

Отново мълчание. Момичето въздъхна.

− Ако наистина обичаш някоя девойка толкова силно, трябва да ѝ кажеш.

− Защо мислиш, че не съм ѝ казал?

− Тобиан, Тобиан...- Сара се изправи и започна да обикаля библиотеката- Познавам те. Ти ще ѝ пишеш поеми, които никога няма да изпратиш, ще ѝ се възхищаваш от далеч, ще я галиш с очи, но никога няма да ѝ кажеш.

Момичето приближи близкия прозорец и спря.

− Трябва да ѝ кажеш. Време ти е и на теб вече да се задомиш.

Мъжът се усмихна и не отговори. Тя го гледаше с проницателния си поглед, въздъхна и насочи вниманието си навън в далечината. Очите ѝ омекнаха, но останаха студени.

− Мислиш ли, че аз ще намеря любовта?

Тобиан отиде до нея и постави ръка на рамото ѝ.

− Ще успееш. Още си млада, а ѝ не си първородна- не се бърза с брака ти, годежът ти няма да е по сметка. Ще успееш.

Мъжът гали успокоително рамото ѝ още минута-две, но накрая каза:

− Трябва да вървиш. Чака те важен обяд.

− Да. Довиждане, Тобиан.

− Довиждане, Сара.

Момичето излезе от библиотеката, а отпред я чакаше Ана, която се поклони почтително за поздрав.

− Милейди, приготвила съм тоалета Ви за обяда.

Сара не отговори, а се запъти директно към стаята си, следвана от Ана. Когато стигнаха остави момичето да я облече, да среше и сплете косата ѝ, да я гримира. Погледна се в огледалото. Носеше бяла рокля без ръкави, семпла и разкроена, но очертаваща торса ѝ. Косата ѝ беше сплетена на една страна и преметната през рамото ѝ, а в нея се виждаха малки бели рози. На врата ѝ висеше златно колие с герба на семейството- отличителен белег за принадлежността ѝ. Тя си пое дъх и се усмихна. Изражението ѝ се смекчи, стана лъчезарно и приветливо. Но очите ѝ останаха студени.

− Справи се чудесно, Ана. Благодаря ти.

− Няма за какво, милейди. Трябва да вървим.

Сара излезе от стаята, отново следвана от прислугата си. Стигнаха до най-голямата и пищна трапезария. Баща ѝ я използваше само при срещи с властни личности или при важни поводи. Явно наистина щяха да сгодяват брат ѝ. Ана се поклони и остана до вратата заедно с другата лична прислуга. Сара влезе. Залата беше просторна и светла. В средата се намираше дълга маса с по-слаба покривка от кадифе, отрупана с гозби. Стените бяха изрисувани с различни сцени- постиженията на семейство Арениус. Рамките на прозорците и вратите бяха детайлно резбовани. От тавана висяха полилеи от злато и брилянти.

Сара зае мястото си между Теодор и един от синовете на Близард. Родът от своя страна беше от ниските клонове на аристокрацията на Айтън, не получаваше особено публично внимание, а състоянието им не достигаше дори 1/10 от това на Арениус. Личеше си, че им е неудобно да се намират заобиколени от толкова богатство.

Не след дълго влезе Ричард.

− Мили приятели! Благодаря ви, че приехте поканата за този скромен обяд!- лицето му грееше, а в гласа му се чуваше смях.- Толкова се радвам да ви видя!

Той се здрависа с главата на семейство Близард и седна. Обядът започна.

Стаята се изпълни с оживени разговори, смях и тракане на съдове. Сара говореше с момчето до нея, Оханес, ако беше запомнила правилно. Той беше върл привърженик на историята и се заформи дискусия между тях. Не беше лош събеседник.

До нея брат ѝ говореше с единствената дъщеря на Близард, която очевидно флиртуваше с него и се кискаше на всяка негова шега. Останалите членове водеха един разговор като надаваха ухо за тези на "младите".

Когато дойде време за основното ястие, Ричард се изправи и почука чашата си, за да привлече вниманието.

− Скъпи гости! Предполагам на всички е известна причината за този обяд. Събрали сме се днес да отпразнуваме бъдещото съчетаване на две млади души,- очите му се забиха като копие в Сара- тези на дъщеря ми и Оханес.

Докато стаята се изпълваше с ликуване, лицето на Сара замръзна. Фалшивата весела фасада се смъкна и отстъпи място на студеното изражение, а в сините ѝ очи заигра гняв.