- Хоро! – викнах пак, май за последно беше. – Мъжко хоро, рамо до рамо, в три реда. На всеки ред – станеник. Първия ред – саби и щитове, втори ред – секири, трети ред – копия. Един до друг, никой да не отстъпя, никой да не се бои. Ние сме стопаните тука, ония са гъгрици, наготово дошли да ядат преко наша нива!
Това ми бяха думите. А турците можеха да ме убият, защото сам-самин стърчах пред тях. Можеха. Но не го направиха. Стояха и чакаха.
А аз сам.
Или чакай. Появи се някой покрай мене. И този беше игуменът на Кремиковския манастир. Заедно с калимявката и патрахила си. Познавах го отдавна, защото беше приятел на Шуна. Ще речете какъв е тоя достолук на езичница с монах. Такъв беше. Пиеха и ядяха заедно, а и стреляха. И още игуменът носеше кой знае откъде хрисовули и пергаменти на старите ни царе, а вещицата му ги четеше, пък той плачеше. И се задъхваше, та не му стигаше въздух от сълзите, а и че беше едър и тежък. И ето го сега – с гол нож в едната ръка и грамаден сребърен кръст в друга ...