27 июн. 2008 г., 23:21
Гробът на жена ми...
1312
0
3
5 мин за четене
Три през нощта. Леки стъпки в пръстта пречупваха лигавата тишина. От време на време, несъгласувано със стъпките се чуваше сякаш мотика. Хлопането беше така приглушено от бурята, че едвам - едвам се изнизваше и стигаше на два-три метра от гробището. Мъж в черно, чакаше своя приятел и му правеше знаци да побърза. Сякаш показваше, че се зазорява.
Не след дълго загадъчният мъж, който даваше зор, свали шапката от главата си. Видя се бял мъж, около трийсетте. Не беше се обръснал, затова може би ми изглеждаше доста по-стар. Той шепнеше нещо на човека с мотиката. Явно не искаше да създава излишен шум. Бяха намислили нещо. Странно беше,че рано сутринта - двама дегизирани мъже бяха в гробищата с мотика. Този с греблото сякаш беше гробар.
След малко спряха да шушукат и единият тръгна към изхода на гробището, а другият остана и започна да копае. Вятърът започна да намаля скоростта си, луната бавно избледняваше. Мина половин час, когато гробаря извика нещо на загадъчния мъж. На бегом той стигна до изкопания гроб. Единият влезе в дупката и започна нещо да завързва... май щяха да вадят цял ковчег. Започнах да треперя. Тези какви ги вършеха. От една страна знаех,че трябва да извикам някого, но знаейки,че ако пробвам да изляза от храстите няма да остана незабелязан. Пристисквах зъби и си траех. Докато си мислех за моя проблем, двамата странници вече дърпаха въжетата, които така старателно поставяха в дупката. Костюмираният удари небрежно приятеля си, понеже издаваше прекалено дразнещи и силни звуци. Гробарят откачи въжетата. Двамата започнаха да влачат ковчега незнайно накъде. Очите им бяха пропити от тъмнината и трудно виждах какво си жестикулираха. Когато не се разбираха, леко смъмряха по някоя дума и продължаваха. Отдалечаваха се все повече от мястото, откъдето изровиха гроба. Аз тръгнах след тях. На няколко пъти се препъвах в многото храсти, през които тъпчех. Само веднъж обаче ме чуха и се обърнаха, но явно не ме видяха. Стигнаха до края на гробището. Оставиха ковчега до телената ограда и гробарят се върна обратно... Докато дегизираният с костюм мъж изчакваше приятеля си, запали цигара. Гъстият дим от нея се разстилаше около главата му. Беше почти четири и двайсет. Започна да се зазорява. Гробарят се върна и започнаха да говорят. Този път чувах ясно какво си казваха:
- Откъде ще го измъкнем? - запъхтяно запита с потните си устни току-що върналият се.
- Трябва да го заровим тук някъде! - спокойно отсече с плътния си глас другият.
- Нямаме време, зазорява се. Ще ни хванат! - още по-запъхтяно продължи гробарят.
- Грешиш, теб ще те хванат, ако не започнеш да копаеш още сега. Аз ще внимавам някой да не ни види.
Гробарят започна пак да рови в земята. Потта се стичаше на едри струи от мургавото му лице. Не му беше лесно с мотика да разравя такава голяма дупка. Нещо си мърмореше, но не го чувах, защото не бе особено близо до мен. Бях застанал така, че ако стане напечено да си обирам крушите възможно най-бързо и незабелязано. Бях на три метра от оградата. А на шест метра долу-горе имаше дупка, през която можех да се провра. Не ми харесваше това, което ставаше. Не знаех до къде могат да стигнат и какво ще направят още.
Пазачът пък стоеше отвън и палеше цигара след цигара. От време на време се задавяше и кашляше сухо. Вече минаваше пет и трийсет. Къщите започваха да светят. Зазори се. От някои къщи се чуваха ядосани стопани, които псуваха къде овцете си, къде кравите си...
Гробарят най-накрая изкопа достатъчно дълбока дупка и свирна на дружката си леко. Костюмираният прибягна и започнаха да свалят ковчега в новоизкопаната дупка. Може би половин час им беше нужен, за да покрият добре ковчега. И двамата сякаш се бяха въргаляли при прасетата. Целите бяха в кал. След като приключиха, избързаха да излязат от гробището. Точно, когато се промъкваха, насреща им се появи един селянин. Той веднага позна гробаря и му заговори:
- О, Дачо какво си правил бе? Да не си се въргалял по земята досега?
Смутено гробарят го изгледа и леко продължи пътя си без да казва нищо.
- Няма ли да ми кажеш? - продължи селянинът.
Костюмираният се намеси:
- Чистихме гроба на майка му.
Гробарят се изчерви. Знаеше,че майка му е жива и в момента вероятно се готви да дои кравите. Какво ли щеше да му каже си мълвеше наум?
- Майка му ли? Че тя е добре...
Дачо се присмя, но доста пресметливо. Със сигурност не вдъхна доверие на селянина и поправи:
- Искаше да каже на майката на майка ми.
Селянинът го огледа и взе да се чуди тая мотика за какво я разнася с него. То на гробовете има само малко тревичка. Но не посмя да пита. Видяха му се и двамата мъже доста ядосани. Тъкмо направи три-четири крачки и се обърна и се подсети да пита:
- Дачо, да не си копал гроб на майка си?
Гробарят започна да се поти точно както се потеше докато копаеше новия гроб. Този път и ръцете му затрепераха. Страх се четеше в очите му. Имах чувството,че ще изтърве мотиката и ще побегне.
- Лефтере...! - обърна се към селянина. - Майка ми е сред нас, живите! Що ми е да й правя гроб?
- Питам... да не си сънувал... нещо.
Дядо Лефтер се захили и почна да усуква:
- Ами този младеж какво... компания ли ти прави в калта?
Лукавата физиономия на дядото притесни и двамата съучастници. Костюмираният ръчна два-три пъти гробаря и го задърпа да тръгват вече. Гробарят само каза:
- Дядо, друг път ще си говорим като се видим. Сега трябва да се прибираме.
Дядо Лефтер ги спогледа като през рентген и им помаха. Докато двамата се отдалечаваха, селянинът се приближи до новоизкопания гроб. Загледа се към пръстта. Той цяла нощ не спа. Наблюдаваше през бурните храсти как двамата лудаци цяла нощ ровиха гроба на жена му. Дядото видя как изкопаха ковчега и го местиха небрежно. Заплака. Мислеше си - кога ще види покой. Той и като умре, някакви пияндурници и него ще откопаят и завлекат кой знае къде. Старецът поседна на един камък до новия гроб на жена си и се облегна на телената мрежа. Заспа...
Не след дълго загадъчният мъж, който даваше зор, свали шапката от главата си. Видя се бял мъж, около трийсетте. Не беше се обръснал, затова може би ми изглеждаше доста по-стар. Той шепнеше нещо на човека с мотиката. Явно не искаше да създава излишен шум. Бяха намислили нещо. Странно беше,че рано сутринта - двама дегизирани мъже бяха в гробищата с мотика. Този с греблото сякаш беше гробар.
След малко спряха да шушукат и единият тръгна към изхода на гробището, а другият остана и започна да копае. Вятърът започна да намаля скоростта си, луната бавно избледняваше. Мина половин час, когато гробаря извика нещо на загадъчния мъж. На бегом той стигна до изкопания гроб. Единият влезе в дупката и започна нещо да завързва... май щяха да вадят цял ковчег. Започнах да треперя. Тези какви ги вършеха. От една страна знаех,че трябва да извикам някого, но знаейки,че ако пробвам да изляза от храстите няма да остана незабелязан. Пристисквах зъби и си траех. Докато си мислех за моя проблем, двамата странници вече дърпаха въжетата, които така старателно поставяха в дупката. Костюмираният удари небрежно приятеля си, понеже издаваше прекалено дразнещи и силни звуци. Гробарят откачи въжетата. Двамата започнаха да влачат ковчега незнайно накъде. Очите им бяха пропити от тъмнината и трудно виждах какво си жестикулираха. Когато не се разбираха, леко смъмряха по някоя дума и продължаваха. Отдалечаваха се все повече от мястото, откъдето изровиха гроба. Аз тръгнах след тях. На няколко пъти се препъвах в многото храсти, през които тъпчех. Само веднъж обаче ме чуха и се обърнаха, но явно не ме видяха. Стигнаха до края на гробището. Оставиха ковчега до телената ограда и гробарят се върна обратно... Докато дегизираният с костюм мъж изчакваше приятеля си, запали цигара. Гъстият дим от нея се разстилаше около главата му. Беше почти четири и двайсет. Започна да се зазорява. Гробарят се върна и започнаха да говорят. Този път чувах ясно какво си казваха:
- Откъде ще го измъкнем? - запъхтяно запита с потните си устни току-що върналият се.
- Трябва да го заровим тук някъде! - спокойно отсече с плътния си глас другият.
- Нямаме време, зазорява се. Ще ни хванат! - още по-запъхтяно продължи гробарят.
- Грешиш, теб ще те хванат, ако не започнеш да копаеш още сега. Аз ще внимавам някой да не ни види.
Гробарят започна пак да рови в земята. Потта се стичаше на едри струи от мургавото му лице. Не му беше лесно с мотика да разравя такава голяма дупка. Нещо си мърмореше, но не го чувах, защото не бе особено близо до мен. Бях застанал така, че ако стане напечено да си обирам крушите възможно най-бързо и незабелязано. Бях на три метра от оградата. А на шест метра долу-горе имаше дупка, през която можех да се провра. Не ми харесваше това, което ставаше. Не знаех до къде могат да стигнат и какво ще направят още.
Пазачът пък стоеше отвън и палеше цигара след цигара. От време на време се задавяше и кашляше сухо. Вече минаваше пет и трийсет. Къщите започваха да светят. Зазори се. От някои къщи се чуваха ядосани стопани, които псуваха къде овцете си, къде кравите си...
Гробарят най-накрая изкопа достатъчно дълбока дупка и свирна на дружката си леко. Костюмираният прибягна и започнаха да свалят ковчега в новоизкопаната дупка. Може би половин час им беше нужен, за да покрият добре ковчега. И двамата сякаш се бяха въргаляли при прасетата. Целите бяха в кал. След като приключиха, избързаха да излязат от гробището. Точно, когато се промъкваха, насреща им се появи един селянин. Той веднага позна гробаря и му заговори:
- О, Дачо какво си правил бе? Да не си се въргалял по земята досега?
Смутено гробарят го изгледа и леко продължи пътя си без да казва нищо.
- Няма ли да ми кажеш? - продължи селянинът.
Костюмираният се намеси:
- Чистихме гроба на майка му.
Гробарят се изчерви. Знаеше,че майка му е жива и в момента вероятно се готви да дои кравите. Какво ли щеше да му каже си мълвеше наум?
- Майка му ли? Че тя е добре...
Дачо се присмя, но доста пресметливо. Със сигурност не вдъхна доверие на селянина и поправи:
- Искаше да каже на майката на майка ми.
Селянинът го огледа и взе да се чуди тая мотика за какво я разнася с него. То на гробовете има само малко тревичка. Но не посмя да пита. Видяха му се и двамата мъже доста ядосани. Тъкмо направи три-четири крачки и се обърна и се подсети да пита:
- Дачо, да не си копал гроб на майка си?
Гробарят започна да се поти точно както се потеше докато копаеше новия гроб. Този път и ръцете му затрепераха. Страх се четеше в очите му. Имах чувството,че ще изтърве мотиката и ще побегне.
- Лефтере...! - обърна се към селянина. - Майка ми е сред нас, живите! Що ми е да й правя гроб?
- Питам... да не си сънувал... нещо.
Дядо Лефтер се захили и почна да усуква:
- Ами този младеж какво... компания ли ти прави в калта?
Лукавата физиономия на дядото притесни и двамата съучастници. Костюмираният ръчна два-три пъти гробаря и го задърпа да тръгват вече. Гробарят само каза:
- Дядо, друг път ще си говорим като се видим. Сега трябва да се прибираме.
Дядо Лефтер ги спогледа като през рентген и им помаха. Докато двамата се отдалечаваха, селянинът се приближи до новоизкопания гроб. Загледа се към пръстта. Той цяла нощ не спа. Наблюдаваше през бурните храсти как двамата лудаци цяла нощ ровиха гроба на жена му. Дядото видя как изкопаха ковчега и го местиха небрежно. Заплака. Мислеше си - кога ще види покой. Той и като умре, някакви пияндурници и него ще откопаят и завлекат кой знае къде. Старецът поседна на един камък до новия гроб на жена си и се облегна на телената мрежа. Заспа...
© Лефтерчо Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
-
veseliak вероятно в мен е грешката. Може да няма смисъл, вероятно нямате въображение или аз нямам. Празноглавец с претенции, а? И така да е...направих си един малък преглед и попаднах на едно ваше произведение, което по заглавието звучи що годе различно "Ние сме гейове". Но вземете за тея 40 и косур години да научите какво означава думата "гей". Или не я използвайте...това е от мен.
-
Да,обърни внимание на третия ред отгоре надолу - "Той и като умре, някакви пияндурници и него ще откопаят". Пияният човек не знае и не осъзнава какво върши (поне при много е така). Темата на разказа е "дали има пълно смирение дори сред смъртта". Ако е вярно,че като умрем духовно се възвисяваме, тогава защо ходим на гробищата да палим свещичка или раздаваме сладки и деликатеси от различно естество на Задушница. Това не значи ли,че гробът е част от Великото смирение на мъртвия? Според мен, гробът е именно част от "отпускането" на мъртвия. Следователно едно такова нарушение в личното спокойствие на мъртвия е светотатство или незнам и аз какво. Незнам... това са си мои разсъждения. Макар и да не вярвам в такива неща много.
Защо точно жената на дядото? Вероятно случайност, а може би и нещо друго...? Това читателят сам оставям да прецени!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
Според мен, има нещо недовършено... Но знаеш ли какво си мисля - имаш си своя нишка на разсъждение, и я защитаваш добре, според мен след време ще преразгледаш разказа ще вмъкнеш още нещо в него - има много хляб за развитие в тази идея! Не я оставяй!
Поздрав