“Не трябва да го правя! Не, спри се! Не мога…”

   Вътрешните гласове се бореха един с друг. Грешно беше и тя го знаеше. Не разбираше какво става с нея. Сякаш нямаше контрол над себе си. Мразеше се заради тези мисли, тези желания…

   Цяла година я иска тая любов, чака я, бори се за нея, а сега какво правеше. “За Бога, познаваш го от 2 часа, това е лудост!” Гласовете в нея крещяха, но желанието беше непоносимо. Тези очи я изгаряха, тъмни като нощта. Не бе и помисляла, че може да ù се случи някога. Тя обичаше приятеля си, може би не всичко беше наред, но той имаше проблеми, тя разбираше. А тази грешна вечер… Откъде се появи, кой е той? Не можеше да си обясни, но знаеше, че трябва да бяга, да не говори с него. И все пак…

   Нещо просто не ù позволяваше да отмине. Тези очи я преследваха. Повтаряше си наум, че не трябва да продължава с това, но нямаше сили да се спре. Все пак, какво толкова, просто разговор. Но се заблуждаваше, сама знаеше, че иска много повече от това. А знаеше само името му. Толкова нетипично за доброто момиче. Случайни флиртове, авантюри, не, това не беше тя. Сякаш друга се беше вселила в тялото ù и не ù позволяваше да се бори. А той, той беше сладкият забранен плод, до който не биваше да се докосва. Но мислите отново нахлуваха. Искаше го, така както никой не беше искала, първично, безумно. И все пак трябваше да спре…

   Сама не разбра как се озова там, на милиметри от него. Просто си говореха, така, сякаш се познаваха от години. Едно случайно докосване по ръката ù и сякаш по нея потече ток. Това желание я изгаряше, но трябваше да му се противопостави, беше грешно. А нощта, сякаш напук, беше толкова красива. Стояха на терасата и гледаха звездите, светлините на града, вътре другите се забавляваха, но те не чуваха смеха им. Чуваха само нежната музика, която допълваше мислите им. Другите не съществуваха, в този миг бяха само те. Но в главата ù гласовете крещяха, не го прави. “И все пак ще разбере ли някой?” “Не, но ти ще знаеш.” Да, щеше да знае и това щеше да я убива. Затова заговори за приятеля си. На това непознато момче, което я желаеше, тя заговори за приятеля си, говори за себе си, за всичко друго, но не и за мислите, които я изгаряха. Но в един момент спряха да говорят и се заслушаха в музиката. Тогава очите им се срещнаха, беше тъмно, но виждаха ясно. За секунда или за цяла вечност може би, светът изчезна, или светът беше в очите им. Те бяха светът един за друг за този кратък миг. Да, не се познаваха и може би никога нямаше да се опознаят, но тогава това нямаше значение, защото очите си говореха и казваха всичко, което устните нямаха сили да прошепнат.

   Тя знаеше, че за него е просто поредната, знаеше също и че приятелят ù не заслужава това. Желанието обаче я изгаряше. “Сигурно това наричат химия.”, мислеше си. Не разбираше нищо, не беше пияна, но се чувстваше така, защото губеше контрола над себе си. Беше като магнит, да се отдалечи от него беше равносилно на истинска болка. И тогава просто се предаде. Отпусна се в прегръдките му, отдаде се на устните му. Целунаха се жадно, сякаш утоляваха невъзможна жажда. Сякаш това беше единственото нещо, за което бяха създадени.

   След секунди обаче разумът ù надделя и се върна към реалността. “Бягай! Махни се от тук!”

   Избяга, но споменът за тази грешна нощ никога нямаше да избяга от нея…