Седя си аз на сенчица под чадъра на брега на морето, брули един вятър дето ти долепва ушите до главата (идеално място за санаториум за стърчоухи) и наблюдавам как едни чайки се реят над мен.
Аз, разгонен на куче.
И ги гледам тия плавни движения, пека си се голичък и си мисля: Коя ли от тях сега ще дойде да ми го лапне?
Е как коя? Никоя. Добре де. Все пак има хипотетичен шанс. По-малък от този да ме удари метеор в този момент, но има.
Хубаво. Ама тия твърди клюнове малко ме притесняват.И си викам, Туньо, ей сега ако има една чайка с гумен клюн... Моя е!!!
Добре де. Ама кой е виждал чайка с гумен клюн?
И се сетих. Аз.
Беше преди време. Бях млад. И неук. И доста по-слаб.
Тогава си мечтаех много за нея. Оглеждах се в небето всяка година на морето. Не изпусках от очи и чайките в центъра на Пловдив.
Ама греда, Туньо...
Една вечер, докато блеех по рускините на главната в Бургас, я зърнах.
Беше на стотина метра от мен. Вярно цялата беше гумена. Ама устенцата ù едни такива нежно отворени на 0, ...