Храната му се стори отвратителна. Но беше гладен. Жената срещу него проявяваше видимо удоволствие, докато сръбваше от лъжицата съвсем леко, с връхчетата на тънките си устни. Правеше го бавно и дразнещо.

     – Мляната леща е много полезна – каза тя дискретно, когато хвърляше поглед върху пълното му блюдо.

     Той се намръщи.

     – А защо е червена?

    – Не зная това. Трябва ли да знам?

     – Хубаво е човек да има представа какво яде. Допускам, че е смляна с миксер, за да не се вижда какво има в нея – той посочи с носа си супата и отново се намръщи.

     Сервитьорът забеляза отношението му и почти незабелязано доближи.

     – Има ли проблем, господине?

     Вдигна глава и го изгледа. Чисти дрехи, чист поглед, усмивка. Неприятен младеж.

     – Не, проблем няма. Просто супата е злоумишлена.

     – Злоумишлена ли? – „Каква е тая дума?“ – Но вие дори не сте я опитал.

     – Да, злоумишлена. Преднамерена. Нямам никакво намерение да я опитвам. Имате ли пържени кюфтета или чипс?

     – Не, господине. Бих ви предложил патешко със зеленчуци.

     Кипна:

     – Първо червена леща, после патица... По пекински ли? Не, благодаря.

     Младежът се поклони и се оттегли разочарован.

     – Това е гурме ресторант – упрекна го дамата. – Пача ли очакваш да ни сервират?

     – Не. Но може би чревца. Или печени трътки. Както и да е. Как мина делото?

     Смениха темата и разговорът потръгна отлично.

     – Ти си страхотна – призна мъжът, след като плати на сервитьора с кредитната си карта и го изгледа презрително. – Наистина имаш нюх към сделките. Аз нямаше да постигна такова споразумение.

     Отдалечиха се от заведението и влязоха в близкия парк. Беше есен, а по това време дърветата се обагряха. Беше разноцветно и топло. Уютно.

     Тя вървеше бавно. Каза разсеяно:

     – Ти може би наистина нямаше да го постигнеш. Аз успях. За сметка на това не разбирам от добра кухня. Нали?

     – Никой не е съвършен. Ще погладувам до вечеря. Как убеди прокурора?

     – Не беше лесно. Трябваше да използвам контактите на Бакшиша.

     – На Бакшиша! Ти си луда. Това ще излезе скъпо.

     – Вече излезе скъпо, скъпи. Нямаше как. Всеки прокурор си има тарифа.

     – А нашата тарифа? Какво ще остане за нас?

     – Спокойно. За това те доведох тук. Да видиш, че вече можем да си позволяваме да се храним в такива луксозни заведения. Заповядай. За теб са.

     Взря се в плика, който тя му подаде. Пачките бяха едри, а банкнотите в тях – с най-големи купюри. Това бяха много пари. Огледа се тревожно. Беше съвсем спокойно, шарено, приспивно тихо.

     Подскочи, олюля си и я целуна по устата настървено. После пак, този път нахално и почти болезнено. Направи го по волята на страстта си, естествено и без да мисли.

     – Това не беше колегиално – засмя се тя. Всъщност колегата ѝ харесваше.

     – Не беше, защото не е. Явно Бакшиша не е вече тъй алчен.

     – Напротив. – Жената опипа устните си с пръст. – Дори по-алчен е станал.

     – Тогава? Как са останали толкова много за нас?

     Погледна го хитро. Този поглед много ѝ отиваше. Изглеждаше някак отработен.

     – Съдрах кожата на клиента. Как иначе? Той плати съвсем доброволно и изглеждаше много благодарен.

     Хвана се за главата, спря и се пресегна да я прегърне пръз кръста и да я целуне отново. В този съдебен окръг никой не ги познаваше. Тук бяха съвсем сами. И можеха да правят каквото си поискат.

     – Не! – побутна го. – Този път съм аз.

     Харесваше го, но не чак толкова, че да приема непохватните му целувки. Трябваше да го научи.

     – Връщаме се! – изръмжа той след миг.

     – Къде?

     – В ресторанта, разбира се! Умирам от глад.

     Когато изпълняваше третата поръчка, и все с отбрани ястия, най-вече с патешко, сервитьорът сподели с шеф готвача в кухнята:

     – Тия двамата са особени. Особено мъжът. Той схваща нашата изтънченост. Усети, че лещата не е прясна без да я опитва. Но не знам как разбра, че другото е перфектно? Предизвика ме с някакви пържени кюфтета...

     – Кюфтета ли?! – шефът повдигна вежди и погледна злобно. – Пържени? Безобразие. Шегобиец трябва да е.

     – Да. Дори и за чипс попита. Изпитваше ме. Сигурен съм, че се върна специално за патешкото.

     Готвачът се ухили доволно и обясни:

     – Когато видиш някой на вид непретенциозен, винаги внимавай. Те са най-добрите познавачи. Опасни са. Всичко разбират. Аз го забелязах още когато влезе. Суетен, строг човек. Хитър, с нюх и вкус. Бас държа, че след вечерята ще я заведе горе.

     – На втория етаж ли? – удиви се младежът. – Чак пък толкова. Едва ли.

     – Да се обзаложим.

     – Не. Сигурно ще загубя. Този мъж не го разбирам.

     А той изглеждаше напълно щастлив и не спираше да говори:

     – Готов съм да дъвча тази помия чак до вечерта! – възликна и поръча още бутилка вино. – Днес ще празнуваме, нали?

     – Разбира се. – Тя използва същия поглед, за да отведе неговия в посока към стълбите за втория етаж. – Дори съм резервирала стая. Горе има специално помещение за целта.

     – Но ти... как разбра, че ще се върнем и че...

     – Ти си добър адвокат. Приличен. И хубав мъж. Повече от приличен. За всичко останало трябва да се грижа аз.

     Този път сметката плати дамата. В брой. Сумата беше много по-голяма от предишната. Сервитьорът пак нищо не разбра, но се зарадва, че не се хвана на бас с готвача.

     А бакшишът беше щедър.