ГЪБАТА ТРИЕШЕ ПЛОТА

      Мама каза, че няма да дойде. Имала някаква работа. Според мен лъже. Иска да останем сами. Като навремето. Тя знае, естествено, че знае... Колко си глупав. Тя знае, че не я харесваш. И тя не те харесва. Това е нормално.

     Аз те обичам.

     Виж какъв кръговрат! Аз те обичам. Мама ме обича. Ти ме обичаш. Аз обичам мама, ти обичаш мен. Аз обичам двама ви. Ти обичаш само мен. Между теб и мама не е същото. Колко е хубаво! Интересно? А Самуил обича всички ни! Това е изненада! Само да го видиш. Има нова играчка, сам си я направи, взе две дръвца и направи от тях меч, да ме брани от лошите.

      Не, моля те, не мога да избирам. Просто се върни. Не мога да избирам между теб и мама. Различно е. Как така не разбираш? Та любовта е като вселената! Има толкова възможности! Аз мога само да обичам. Друго почти не мога. Виж, сина ти, той навън сега играе с меча. Помниш ли как стана? Нима не помниш? Беседката?

     - Хайде, щерко. – Майката беше строга. – Как глупаво изглеждаш.

     Не обичаше да говори много, затова се мръщеше с грозна усмивка. Нейното лице беше картина. Ако се загледаш в него, ще разбереш защо Леонадро да Вични е нарусивал Мона Лиза. Бил е отчаян.

     Шляпавица. Ръмеше. Отвъд планината един облак се дуеше, ама не мърдаше никак. Приличаше на... на нищо не приличаше. Сив, мъглив и злобен. Аристократ.

     Тя беше седнала в беседката и пишеше нещо. Не беше от влагата, листът й бе мокър, моливът дращеше силно, тя беше в несвяст.

     - Остави ме, майко! Той ще се върне!

     Продължи.

     Добре, нека съм честна. Тя е до мен. Казва, че изглеждам глупаво. Сигурно е така. Но това няма значение. Изобщо не ме интересува как изглеждам. Когато се върнеш, ще видиш, че още съм хубава. Знам какво харесваш в мен. Ще ти го покажа. Дори не смея да погледна мъж, откакто... Знаеш ли, оня, пощальонът, понеже знае, че все чакам вест от теб, понякога ме задява. Той е толкова глупав. Дори не знае как да ме разсмее. Аз обичам да се смея. Само ти го можеш – да ме усмихнеш. Не знам как го правиш. Дори когато си груб, толкова ми харесваш. Искам да се върнеш. Нали ме чуваш?

     - Ще връхлети този облак. – Майката бе нетърпелива. Беше облякла нещо като пеньоар, но издялкан от изкуствена кожа. – Тук ще се вкиснем.

    - Ти си достатъчно вкисната, майко – отвърна. – Иди в къщата. Аз ще попиша.

    - И на кого?

    - На този, когото обичам. – Помълча. Задуха вятър. Щом ветрее, няма да вали, засега. – Какво повече искаш да знаеш?

     Старата разтвори устата си. Това трябваше да е усмивка, но беше просто гримаса. Поемаше въздух: сивите облаци се свиха, преминаха в нея и после излязоха отново навън. Каза:

    - Добре. Аз да искам от тебе не бива. Ти си глупачка. Отивам до пощата.

    - По това време?

    - Какво му е на времето? Ще си купя вестник. Ще пошляпам по пътя, голяма работа. Може да има писмо.

     Майката имаше гумени, хубави, здрави обувки. Взе дъждобран и тръгна по пътя. Тя я настигна:

    - Ето, почти го написах, прати го. – Беше написала хубаво, ведро писмо. - По бърза поща, моля те, нали чакам отговор.

     Влезе в беседката и отново взе лист. Беше хладно. Загърна се с нещо като престилка, беше останала някаква дрипа от градинарите, миришеше лошо, но тя натисна молива, той миришеше хубаво. Винаги пишеше с молив. Спомен от нещо ли бе, друго ли – някак мислеше, че така е по-близо до него. Нали беше отишъл в горите.

     Ти ще се върнеш, аз знам. Сигурно съм смешна, защото ти вярвам. Минаха две години, ти не ми пишеш. Не е война, зная, че там няма интернет. Аз само по пощата пращам. Не, не са само писма. Аз себе си изпращам по тях. Обичам те. Да, глупава дума, дори е толкова недостатъчна да изрази това, което съдържа. Много те обичам. Седя в беседката. Тук се целунахме. Тук се съблякох. Тук се обичахме. Нищо, че сега е студено. Аз все тук ще стоя. Тук ще те чакам. Знам, че ще се върнеш. Къде другаде може да отидеш? Нали аз съм всичко за теб. Ти така ми каза. Самуил, така го кръстих, той веднъж си пукна колянато. Няма нищо. Не се притеснявай. Като тебе е, луда глава. Скоро сигурно ще пита...

     - Почти е изперкала – каза майката и сложи писмото върху тезгяха на пощата. – Страх ме е за нея. Чака отговор.

     Свали ямурлука си и седна на малката дървена пейка.

     - Имаш ли чай?

     В пощата имаше чай. Друго там нямаше. Разпределителката сложи мед, разбърка го и го донесе на тази намръщена, загрижена, строга жена.

     - Какво да правя с плика? – попита.

     - Като с всичките – на боклука. Или го изгори в печката.

     Печката гореше буйно. Март месец, а студ, ветрове и дъжд. Тя пъхна писмото в олука, думите в него полетяха навън като звездички, после угаснаха страхливо.

     - Кажи му на твоя да тръгва. Не мога да стоя тука повече от час. Тя, моята, издържа на студ, аз – не. Скоро става на двайсет и пет. Излъгах я, че няма да дойда на рождения ден. И къде да отида? Те двамата с твоя най-добре да се вземат.

     Разпределителката в пощата беше делова, каза нещо на сина си, той се ухили, сложи му нещо в джоба и скочи върху колелото си. Приличаше на циркаджия, дори имаше шапка. „Най-после ще я разсмея!“, каза си. Той беше добър идиот.

     - Какво му сложи в джоба? Сандвичи ли? – Протри ръцете си, сякаш беше сготвила нещо хубаво. -  Тя не ще храна. Слабоумна е. Дори не знае кога да се храни.

      Разпределителката помълча.

     - Синът ми не е пощальон. – Каза го бавно и тъжно.

     - Тя и дъщеря ми не е вдовица. На книга.

     - Между тях не се получава.

     - Ще се получи някак. Ти какво му пъхна в джоба?

     Разпределителката накисна една гъба и започна да мие плота на гишето. Не казваше нищо.

    - Не е отредено на младите да решават съдбата си. Аз така знам. – Отпи от чая и погледна намръщено: - Ти какво сложи в джоба му?

     - Писмо. От него. Жив е.

     Гъбата триеше плота, сякаш бе изцапан от времето.