ХАН ТАТАР
Залезът разливаше огнено багрило, а слънцето тичаше към върха, с последните си лъчи и отстъпваше място на здрача. Тишина тегнеше над селото - децата бяха притихнали, булките срещаха мъжете си, но без оная припряна шетня около тях.
Вестта дойде днес и попари селото. Донесоха я бежанците. Лицата им, в църквата да ги изпишеш - мъченици. Изневиделица нахлули, по пладне и озверели помели всичко. Клали, посичали, девойки осрамвали, дете от майка отделяли...
Баба Васила седеше на трикрако столче в двора и бършеше влагата под хлътналите очи. „С какво толкова прегрешихме, Боже, че се извърна от нас? И църквица Ти вдигнахме. Що глави добитък, отиде курбан за агата, да си затвори очите, пък и хората му колкото ошушкаха, докато градихме... и все от нямането ни. Не ни оставяй, Милостиви! „Пристегна забрадката и въздъхна тежко.
Слънцето побегна на запад, планината притъмня, плъзна хлад и затисна селото. Баба Васила потръпна и се загърна в елека. Болежките се обадиха, но не ù беше до тях се ...