Елица тънеше с всеки изминал ден, все повече и повече в разруха и поквара. И в дългове. И в безпаметност. Часовникът, отмерващ щастието ù, беше спрял завинаги. Стрелките му невярващо бяха замръзнали от неподправен ужас върху циферблата, показвайки часа на злополуката. За Ели всичко беше свършило в онази минута. За броени секунди три сърца престанаха да бият. Едното само вегетираше сега. Нейното сърце. Да можеше да го изтръгне, не би се спряла...
Напусна любимата си работа. Не можеше да гледа тези чужди деца. Всяко имаше очите на Стоян, всяко се смееше с неговото гласче, всяка мъничка ръчичка я хващаше така, както доверчиво го правеше нейното малко дете. Малкото гробче беше единствената ù утеха. Но напоследък все по-често там я придружаваше един неподходящ спътник. Бутилката. Отначало само малко, но после, усещайки измамната утеха на алкохола, бързо премина към по-голямо количество. Там, в глухото гробище, при нейните любими хора, на воля можеше да вие от болка, необезпокоявана от никог ...