И беше зима. Отново.
Оглозганите полета се ширеха под посърналото небе, напомнящо лицето на старица, застанала пред прага на края на пътя си, за да посрещне или изпрати прегърбени от тежестта на тишината часове, с падащи като милион и една безмълвни снежинки минути.
Животът, заспал под дебелия пласт от натрупания през нощта сняг, сънуваше – сънуваше как идва пролетта.
Ехо намести светилника, позагърна се с наметнатото одеяло и постави белия лист пред себе си. Бял, също като деня отвън. Чист и непорочен, очакващ стъпките на думите, с които мислите ѝ щяха да го прекосят.
Потопи перото в мастилото и започна да нанася равни щрихи върху белотата. Дума след дума, ред след ред. Потънала в размисли, не усети, че вече не е сама.
- Пишеш ли? - чу гласа и осъзна присъствието му.
- Да.
Той невинаги можеше да види какво прави, макар често да чувстваше действията ѝ – понякога обаче оставаха прикрити от мъглата на времето и пространството, които ги деляха и за да бъде сигурен, я питаше какво прави.
З ...